Думите „падишахът остаря“ бяха опасни. Отровни. Погубваха доверието и разпалваха измяната. Баща му Селим хан бе убил Баязид, използвайки този претекст. Тази кървава истина се бе забила в мозъка на Сюлейман още в деня, когато се възкачи на престола. Докато синовете му растяха и възмъжаваха, все му идваше наум, че и самият той един ден ще остарее. И сякаш това не беше достатъчно, ами от деня, в който чу проклетото предсказание на онази зловеща жена, гласът не млъкваше. Предателство, предателство… Този дом е омърсен от предателството на син! А сега и тази подагра му дойде до главата.

— Тази болест опасна ли е?

Беше се опитал да потисне мнителността си и гласът му да прозвучи спокойно.

— Господарят ни не бива да се притеснява. Но…

Това „но“ побъркваше падишаха.

— Винаги ли трябва да прибавяш към думите си едно „но“? — изрева той. — Не можеш ли да говориш, без но, обаче и ама? Едно нещо или е опасно, или не е.

Изненадан от гнева, който го беше застигнал, Бедредин Мехмед Челеби запелтечи:

— Онова, което казвам, е, че тази болест е известна от много стари времена. Не би навредила на живота на господаря ни… — Мъжът замълча, покашля се и се опита да намери друга дума, за да не разяри султана, като отново каже „но“. После продължи: — И все пак, ако не се лекува, може да се получи инфекция. Болките ще се засилят. Ще изпитвате трудност да ходите и да се движите.

Какво повече от това? Сега онези, които твърдяха, че падишахът е остарял, щяха да се зарадват.

— Тази подагра ще ни прикове ли към леглото, Челеби? Този път гласът му беше мек.

Сюлейман бе съжалил, че се разкрещя на възрастния човек. Каква вина имаше той?

— Да пази Бог. В никакъв случай няма да стане подобно нещо. Уверявам ви. Какво да се стори, човешко е. Днес си добре, а утре…

Разбрал, че лекарят отново бе започнал да бръщолеви и ще го изкара извън нерви, султанът го прекъсна.

— Има ли лек за тази болест?

Челеби погледна към останалите лекари, които стояха зад него.

— И ние преди малко това обсъждахме. Разбира се, че има. Ще приготвим мехлеми, които ще ви се отразят добре. Редовно ще превързваме местата, където има болка, и ще се наложи да спазвате диета. Ще ядете често, но по малко. Господарят ни вече не пие вино или ракия. Това добре. Спрете киселото и соленото и не яжте много месо…

— Направо да беше казал, че ще отида в гроба, преди да умра.

Падишахът се беше опитал да придаде весел тон на гласа си, докато списъкът със забранени неща ставаше все по-дълъг, но притеснението и тъгата му се бяха отразили на лицето. Лекарите, изпълващи залата викнаха в един глас:

— Пепел ви на устата. Нека Бог дари с дълъг живот нашия султан.

— Има ли пречка да тръгнем на поход?

Проблемът стана ясен. Вече нямаше човек, който да не беше чул клюките от казармите.

— Няма никаква пречка, султане — веднага отговори той, опитвайки се да придаде сигурност на гласа си. — С Божията помощ господарят ни ще има още много славни походи начело на своите войници. Мехлемите, с които ще ви мажем, ще спрат болките ви.

Мехмед Челеби замълча смутено. Беше се разсеял и точно щеше да каже „но“, едва успя да се спре.

— Също така — продължи той — на Негово Величество господаря ще препоръчаме и горещата вода. Лечебните извори в Бурса ще му се отразят много добре.


В Бурса Хюрем султан се почувства като в рая. Беше се спасила от тягостната обстановка в двореца. След като се погрижи лекарите навсякъде да разказват в какво добро здраве се намира падишахът, султан Сюлейман остави всичко на зет си Рюстем паша и замина за Бурса заедно със съпругата си с надежда да намери лек за своите болежки. За да сложи край на мълвата, че не е добре със здравето, той излезе от Истанбул на кон. Докато Хюрем пътуваше в каретата на султаната, Сюлейман яздеше гордо изправен върху гърба на животното, докато не наближи Хереке[123].

Това, че падишахът остави престола не на Мустафа, а на своя зет, много зарадва Хюрем. Ако беше направил обратното, щеше да стане ясно, че пророчеството на гадателката е изгубило своето влияние, а Хюрем никак не искаше това да се случи. Нощта, преди да тръгнат за Бурса, тя опря главата си на гърдите на Сюлейман и прошепна:

— Ваше Величество, султане мой.

Щом започна да гали брадата му, значи жена му бе намислила нещо. Дори не я попита. Тя така или иначе щеше да му каже.

— Дали постъпваме правилно, като поверяваме Истанбул на Рюстем?

Сюлейман беше свикнал жена му да го смайва с въпросите си, но не можа да прикрие изумлението си.

— Какво?

— Моля ви, не се ядосвайте. Какво разбира вашата робиня Хюрем от държавните дела, но мисълта ѝ е в здравето на съпруга ѝ. Заради това се безпокоя. Не мога да крия какво мисля и така ми се изплъзва от устата.

— Кажи тогава, Хюрем султан. Каква е твоята тревога?

— Рюстем е умен, съобразителен, знае как да управлява. Но все пак той отскоро е велик везир. Дали да не повикаме нашия принц Мустафа хан от Амасия? Не е ли по-правилно, докато сме в Бурса, принцът ни да се грижи за държавата ви?

Падишахът се зачуди как тази жена успяваше да го изненадва толкова всеки път. Знаеше, че Хюрем мрази Гюлбахар. Обаче не отделяше нейния син от своите. От устата ѝ не беше чул и една дума против Мустафа. Безброй пъти се бе питал, след като тримата ѝ принцове чакат ред за престола, Хюрем не трябва ли да се опитва да злепостави Мустафа? Ако беше Гюлбахар, щеше да направи точно това, щеше да нарича всякак синовете на Хюрем. Но от устата на съпругата му не излизаха други думи освен „храбрият ми принц“.

Докато преценяваше въпроса на жена си, Сюлейман си помисли, че тя наистина не разбира от държавните дела. В противен случай щеше да забележи, че „храбрият Мустафа“ бе започнал да става опасен. На всичкото отгоре със собствените си уши бе чула онова проклето предсказание.

Да не би съпругата му да беше изтълкувала думите на гледачката не като насочени към бъдещето, а като слова за миналото? Лично той ѝ разказа какво бе причинил баща му на дядо му. И тя сигурно е решила, че когато Джанфеда спомена за предателство, е имала предвид тези събития. Ако знае, че войниците съвсем открито приказват, че на тях им трябва Мустафа хан, тогава в никакъв случай нямаше да го попита защо не му повери престола.

Падишахът си мислеше колко наивно и невинно е сърцето на Хюрем, погали косите ѝ и отвърна:

— Не. Нека принцът остане в санджака в Амасия да си върши задълженията. Можем да поверим Истанбул на своя зет. В наше отсъствие ще добие яснота за държавните дела.

Хюрем тръгна на път със спокойна душа. Значи съмнението все още го човъркаше. Това беше добра новина.

Когато двамата останаха насаме във великолепния конак сред гората, наподобяваща зелено море, за известно време Хюрем се опита да се откъсне от мислите си. Правеше всичко възможно, за да накара султана да се чувства добре. Дори не си беше представяла, че може да се случи подобно нещо. Заедно се къпеха в лечебните извори, пиеха от минералните води. Хюрем не оставяше нищо на прислужниците. Лично тя се грижеше за храната и напитките на султана. Падишахът вече не ядеше много тежка храна, месо и пържено, но Хюрем сама подреждаше масата. След вечеря или обгръщаше закръгления уд, или пък слагаше кануна върху коленете си и пееше най-любимите песни на съпруга си.

Сюлейман се унасяше от този вълшебен глас. Изчезваха и страхът, и тревогата. Съпругата му все още беше красива и жизнена. Очите и усмивката ѝ все още бяха така обаятелни, както през първия ден, когато я съзря сред наложниците. И този прочувствен глас, на който не можеше да се насити и който го пленяваше и го отнасяше в светове, където не съществуваха страх, мъка, болест, грижа, предателство и старост.

След толкова години, през които слагаше глава на една възглавница със Сюлейман, Хюрем за първи път се чувстваше свободна и щастлива. Живееха като обикновени хора. Разхождаха се в полите на Улудаг[124], хванати за ръка. Един път стигнаха чак до равнината Йенишехир, яздейки конете си. Гледаха върховете на подобните на крепост остри скали в Биледжик, извисяващи се към небето, сякаш се молеха. Сюлейман не можеше да откъсне очи от стръмните склонове.

— Може ли да попитам за какво се е замислил така дълбоко Негово Величество, моят султан?

— Тези места са свети земи за нас, Хюрем. През мислите ми преминават векове.

В очите на съпруга ѝ проблясваха искрите, които отдавна не беше виждала.

— Тук дедите ми са основали държавата, на чийто престол сега седим и управляваме. Виж докъде се издигнахме от няколко палатки. Дори и ние не знаем къде започват и къде свършват границите ни.

Хюрем не разбираше каква е причината, но тези думи на падишаха я впечатлиха. Очите ѝ се напълниха, а Сюлейман продължи:

— Кой знае, може би моят прадядо Осман Гази си е почивал под ей това дърво. Може би бейовете на Орхан Гази са поили конете си в тази рекичка. Вероятно защитниците на вярата са нападали от тези върхове, за да завземат Бурса и Биледжик.

Имаше нещо в тези думи, което я разчувства. От доста време не се усещаше като чужденка. Вярно, все още сънуваше на руски, но отдавна не я бяха връхлитали въпросите коя е, защо е тук, бурята на раздвоението в нея беше отшумяла.

Значи вече беше османка.

— Разбира се, не ще съм такава — каза си тя, като внимаваше да не събуди Сюлейман, който бе заспал в ръцете ѝ. — Османка съм. Непременно ли трябва да търсят кръв, да гледат произхода? Ако искат кръв, нека е кръв, ако искат произход, нека е произход. Аз пуснах корени. Погребах син в тези земи.

Когато си спомни за безжизненото тяло на принц Мехмед, Хюрем се натъжи от болката по загубеното дете.