Изведнъж стържещият стоманен глас извика:

— Предателство! Предателство!

Ако в живота на султан Сюлейман имаше дума, която той никога не би искал да чуе, това беше „предателство“.

Потръпна от страх.

— Какво?

Стърженето на стомана, което от вик се превърна в шепот, продължи, докато жената се гърчеше на земята.

— Предателство, предателство… Този дом е омърсен от предателството на син.

Падишахът вече не издържа.

— Какво! Дявол да я вземе, какво говори тази проклета магьосница! Той изхвърча от мястото си, обхванат от ужас и гняв. Изтръска кафтана си, като че искаше да се отърве от злокобните бели очи на жената, втренчени в него.

— Махни оттук тази вещица — извика той на Хюрем. — Да потъне в Ада. Веднага, веднага! Не искам да чувам повече този глас!

Без да чака да бъде отведена, жената сама стана и излезе.

И пиесата беше невероятна, и участващите в нея. Бе оставила силно впечатление. Всичко бе станало, както Хюрем искаше и очакваше. Тя добре знаеше, че Сюлейман беше мнителен, но трябваше някой друг да посее в главата му семената на съмнението. Например някой, който носи новини от миналото и бъдещето. Някой злокобен и страшен.

Всъщност планът беше прост. Врачката Джанфеда, която се появи внезапно, бе наета срещу заплащане. Дори репликите ѝ бяха измислени предварително и тя ги бе наизустила. Твърдението, че Михримах ще роди момиче, беше лъжа, в която се разчиташе на шанса. Ако се сбъднеше, щеше да се отдаде на това, че жената е добра врачка, а ако не се сбъднеше, щеше да бъде забравена. И болките в краката бяха предположение. Кого не го боляха ръцете и краката? Хюрем реши, че със сигурност и султана го болеше нещо. После прислужничката на име Дилруба бе придумана, за да измисли историята за „джиновете на гледачката, които намерили изгубения ѝ баща“. И двете нямаха представа каква беше целта на това представление. Малките лъжи трябваше да накарат Сюлейман да повярва. Истински важното беше да се втълпи на падишаха идеята: „Мустафа е опасен“.

Бе възложено на Черния Джафер да разпространи из Истанбул колко добра врачка е Джанфеда. Достатъчно беше да посети еснафа на Капалъ чаршъ за една-две седмици. Всички чуха историята от Джафер и я разказаха на жените си и така слухът се разнесе на вълни. Не минаха и няколко месеца и на вратата на Джанфеда започнаха да се редят на опашка хора, които искаха да видят миналото и най-вече бъдещето си. Дори и Хатидже, вдовицата на Ибрахим паша, постоянно повтаряше: „Да повикаме тази жена“, вероятно надявайки се отново да ѝ излезе късметът.

Най-накрая славата ѝ достигна до ушите на Сюлейман.

Хюрем бе запазила представлението пред падишаха за последно. Ако беше убедително, тогава вече щеше да дойде ред на Рюстем, който да задейства плана за отнемането на престола и погубването на сина на Гюлбахар. Хюрем щеше да каже на зет си:

— Хайде, покажи ни, Рюстем ага! Как събираш звездите. Нека видим как ще сложиш короната на главата на Баязид.

А ако Сюлейман не повярваше, щеше да се наложи съпругата му да започне да крои планове отначало.

Но когато султанът избяга, обхванат от паника, стана ясно, че Джанфеда добре е изиграла ролята си.

Докато майката и дъщерята безмълвно гледаха след падишаха, Хюрем тържествуваше. Ако тя му беше споменала, щеше да отвърне, женска злоба. Хайде сега, ако може, да изхвърли от главата си съмнението!

Беше дошло време обилно да полива и да се грижи кълновете на това съмнение да се разлистят. И отново бавно и с търпение.

Врачката Джанфеда изчезна внезапно, както беше се появила. Няколко дни се говореше, че жената е отишла при духовете. А тя се бе озовала в морето, под водата с един огромен камък, завързан за крака ѝ. А Дилруба вече беше пристигнала в двореца в Египет, където Хюрем я беше изпратила за отплата.

За султан Сюлейман останаха безсънните нощи. Щеше ли да му се случи онова, от което се страхуваше? Стоманеният глас постоянно отекваше в главата му. Предателство, предателство… Този дом е омърсен от синовно предателство! Дали разказваше за миналото, или предсказваше бъдещето? Този дворец наистина бе омърсен от предателство. Стените му бяха изцапани с кръвта на много убийства.

— Значи тази неудържима амбиция се е пропила в костите ни — изсумтя падишахът. — Дядо ми Баязид хан изпрати на смърт брат си Джем султан заради властта. А пък баща ми Селим хан предаде него в името на престола. И накара да бъдат убити братята му Ахмед и Коркуд. Значи съдбата сега ще ми изиграе същата зловеща шега, така ли? Синът ще бъде принуден да постъпи като дядото и бащата.

Сюлейман прогони тази мисъл от главата си:

— Не. Моят Мустафа е храбър. Не би сторил подобно нещо.

Вътрешният глас обаче се кикотеше.

— А дядо ти Баязид не беше ли храбър, шах Сюлейман? Ами баща ти — юнакът на юнаците? Не беше ли храбрец Селим хан, който се изправи сам срещу армия, която обстрелваше със стрели шатрата му?

— Разбира се, че беше — отговаряше Сюлейман, борейки се с гласа в главата си.

Но той не млъкваше:

— Селим не се посвени да удари плесник на стария си баща пред очите на войниците си. Дори не му беше достатъчно, че отне султаната от ръцете му. От страх да не се върне, той го изпроводи при заминаването му, като се надяваше да не го види повече. Дори и заточението не угаси жаждата за власт у него. Твоят храбър баща не уби ли своя баща? Не предаде ли на палача родните си братя?

— Не — крещеше ядосано султан Сюлейман в мислите си.

Никой не беше повярвал, че дядо му беше починал от естествена смърт, та той да го прави. Всички все още повтаряха, че Селим бе поръчал на гръцкия лекар, когото изпрати при баща си, да отрови стареца.

През онази нощ, докато Хюрем както винаги бе поставила глава на гърдите му и спеше, Сюлейман простена:

— За държавата. Каквото е станало, каквото е било сторено, какъвто и грях да е бил извършен, всичко е било в името на държавата.

Стържещата стомана се смя до сутринта.

— Добре, Сюлейман. И твоят принц, каквото и да направи, какъвто и грях да извърши, пак ще го стори за държавата.


LIX


Всички се радваха и празнуваха, когато Михримах султан роди момиче, но Сюлейман се изплаши. В сърцето му сякаш заблъскаха тъпани, когато му донесоха радостната вест. Той пое бебето и каза:

— Ти ще се казваш Айше Хюма шах.

После целуна новороденото и го погали. Обаче мисълта, че преди осем месеца проклетата врачка бе познала за дъщерята на Михримах, се заби като стрела в сърцето му. Ами другите предсказания? Дали и те щяха да се изпълнят?

И болките, които позна врачката, доста се бяха засилили. Особено пръстите на краката му. Сякаш щяха да се откъснат. Цялото му настроение се разваляше, щом почувстваше болка някъде, тъй като баща му Селим беше починал в нетърпими мъки заради един цирей на гърба. Сюлейман се страхуваше синът му да не е като дядо си, но дали сега самият той не приличаше на баща си? Щом циреят на гърба на Селим го беше погубил, да не би болките в палеца на крака да отнесат самия Сюлейман в гроба? Подобна кончина прилягаше ли на падишаха на света? Дори вече се случваше да се моли, вместо да умре но този начин, по-добре някоя стрела да промуши гърдите му по бойните полета.

Накрая болката победи срама. Заповяда да повикат главния лекар Бедредин Мехмед Челеби. Сюлейман сериозно се притесни, когато след дългия преглед докторът се отнесе в дълбоки мисли, поглаждайки брадата си.

— Какво има, Челеби, защо така си се замислил? Едва ли ще умрем, понеже ни боли палецът на крака.

Нямаше човек, който да не знае, че падишахът беше прекалено подозрителен. Възрастният човек веднага му отговори:

— Да пази Бог, не е нещо сериозно, султане!

Но знаеше, че е сериозно.

— Обаче — продума след това — е редно да покажем проблема и на другите лекари и заедно да преценим.

— Казваш, че не е сериозно, а искаш да се допиташ до всички лекари, Челеби. Да не би да е нещо лошо, което криеш от нас?

Главният лекар доста се потруди, докато убеди падишаха, че няма никаква сериозна болест. Накрая Сюлейман позволи да погледнат краката му. Шестимата мъже дълго време преглеждаха стъпалата, колената, лактите и китките му. Събраха се и започнаха да си шушукат някакви неразбираеми неща. Най-накрая главният лекар заключи:

— Султане, болестта ви не е нещо сериозно.

— Това го разбрахме. От какво страдаме? Тези болки развалят съня ни. Вече ни е трудно да си обуем ботуши. Какъв е лекът за тази болест?

Като прочисти гърлото си, Бедредин Мехмед Челеби се опита да спечели време, за да подреди думите в главата си.

— Слава Богу, падишахът ни е здрав. Но вече сте на петдесет години.

Какви бяха тези думи сега?

— Остави ти на колко години сме, кажи какво ни е. Каква е тази болест?

— Подагра!

Когато произнесе това, от устата на лекаря бе изскочил неопределен звук, нещо средно между преглъщане и хълцане.

— Подагра ли? Какво означава това?

— Вид болест на ставите, владетелю. С възрастта по ставите в тялото ни…

— Нали ти казахме да не намесваш възрастта, Челеби! — Гласът на падишаха изплющя като камшик.

В последно време нищо не ядосваше Сюлейман така, както да му напомнят за възрастта. До ушите му беше стигнало, че по казармите се носи мълвата: „Падишахът ни остаря. Вместо да тръгне на поход, той прекарва времето си в харема с жена си“. Какви безсрамни думи! Какви лъжи! Понякога падишахът се възмущаваше:

— Ние ли не се отделяме от полите на жена си? Откакто се възкачихме на престола изминаха двадесет и пет години. За двадесет и пет години сме подели десет похода. Не останаха незавладени нито Белград, нито Буда, Родос или Багдад. Какво още искат тези негодници, та да разпространяват клюки, че падишахът е остарял и стои само при жена си?