Хюрем не обърна внимание на прикритата подигравка в гласа на дъщеря си:

— Иии… После какво?

Упорито продължи да разказва:

— Чула, че тази жена говори с джинове[122], Дилруба отишла при нея. Разказала ѝ всичко. А после я попитала: Баща ми жив ли е, мъртъв ли е? Ако е жив, къде е? Говорещата с духове три дни изпълнявала ритуал за пророчески сън. После казала на Дилруба, че баща ѝ е отпътувал с флота на Хайредин паша към една страна, наречена Алжир. Там той паднал в плен. Но Хайредин спасил пленниците. Казала ѝ да го очаква и че завръщането на баща ѝ ще е скоро. Ти пак няма да повярваш, преди известно време Дилруба получила радостна вест от майка си. Баща ѝ се завърнал жив и здрав. Вярно, че му липсвал единият крак, но поне бил жив.

— И ти, като му разказа тези истории, украсявайки ги още повече, и самият султан Сюлейман пожела тази врачка да дойде, че да я види. Спомена ли, че си е изгубил един пръстен, поне него да намери?

— Изобщо не се случи така. Аз поисках разрешение от господаря ни да повикам врачката. — Хюрем изгледа строго дъщеря си. — Не да разбера как от такава умна жена като мен, която само от една дума разбира всичко, се пръкна дете като теб. Все още ли не схващаш, Михримах?

Всъщност момичето се досещаше, но не искаше да повярва. Когато Хюрем ѝ разкри какво е замислила, то зяпна от учудване.

— Съмнението е като бръшлян, Михримах — продължи Хюрем. — Днес ще го посадиш, за да порасне. Ще се увие навсякъде. Има нужда и от твоята помощ. Ако не искаш да оставим сина на Гюлбахар да грабне престола, помогни на майка си. Животът на всички ни зависи от това. Твоят, на нероденото ти дете, дори и на онзи мъж, съпруга ти. Ако Мустафа се възкачи на престола, няма да остави жив никого от нас.

Мълвата за „говорещата с духове“ бе обхванала Истанбул. Една нощ Хюрем бе повдигнала темата, сякаш бе нещо съвсем обикновено. Султан Сюлейман каза важно:

— Зная. И аз чух. Жената всичко познавала. Ако искаш, я повикай.


Приеха врачката и тя влезе, трепереща от страх и вълнение, ужасена, че ще припадне там, на място. Наум се проклинаше, че се бе съгласила да дойде. Докато коленичеше пред Сюлейман, непрекъснато си повтаряше, че алчността ѝ един ден ще я убие. До падишаха бяха жена му и дъщеря му.

Вдигна глава и погледна султан Сюлейман в очите, страхът ѝ още повече се засили. Джиновете не можеха да попречат на устата ѝ да пресъхне и на сърцето ѝ да бие лудо от страх. Ако не беше насърчаващият поглед на Хюрем, вероятно страхът на жената щеше да прелее и тя да припадне.

— Преминавала си отвъд в света на джиновете, така ли?

Какво се отговаряше на такъв въпрос? Опита се да преглътне, но не успя. Думите изчезнаха в гърлото ѝ. Падишахът прие това мълчание като потвърждение.

— Добре — продължи той. — Не знаеш ли, че магьосничеството е грях?

За този въпрос беше инструктирана. Трябваше да каже заучените реплики.

— Грях е, при това голям.

— Щом знаеш, защо практикуваш магьосничество?

Джанфеда изведнъж вдигна двете си ръце.

— Шшшт!

Падишахът, който изобщо не беше свикнал да го прекъсват, се обърка от този шепот, приличащ на съскане на змия. Бе чул звука, но устните на жената не бяха помръднали. Стори му се, че очите на Джанфеда смениха цвета си. Сега в тях се беше наместила една злокобна, смразяваща белота. Погледът ѝ сякаш премина през Сюлейман. Като че ли гледаше нещо зад него, което той не бе забелязал. Падишахът неволно се обърна и погледна назад. Разбира се, нямаше нищо друго освен огромни възглавници и стени, покрити с порцелан. Настръхна. Загледа се в Хюрем. И жена му беше обхваната от същото безпокойство.

— Аз не съм магьосницааа…

Гласът беше странен, не приличаше на човешки. Сякаш две саби се триеха една в друга. Пък и устните на жената изобщо не бяха помръднали. Гласът, наподобяващ стържене на стомана, продължи:

— Аз съм вестоносееец… Тези мои очи виждат и миналото, гледат и в бъдещето.

Вече беше сигурен. Устните на жената не мърдаха. Тогава как говореше? Когато проточваше последните срички, гласът съвсем загрубяваше. Сюлейман съжали, че позволи на Хюрем да я повика. И все пак изпъчи гърди, за да не се забележи страхът, който беше започнал да нараства в него.

— Всеки знае миналото, но кой е успял да види бъдещето, че ти да съзреш в него.

Ръката на жената започна да удря във въздуха. Стоманеното стържене изрече:

— Шшшт! Ще се изненадаааш!

Главата на врачката започна силно да се тресе. Треперенето продължаваше към тялото, Хюрем султан прошепна:

— Недейте, ще ядосате духовете, господарю. Не виждате ли? Жена премина отвъд. Говори ни с гласа на джиновете.

Докато падишахът си мислеше, че това може да е само глас на дух, Хюрем попита:

— Уважаеми, имаш ли някаква новина за нас?

Султан Сюлейман изсумтя: „Този, който Хюрем нарича уважаем, сигурно ще е джин“.

В напрегнатата тишина, която обгръщаше стаята, жената потрепери още малко и после бавно се успокои. Като че ли се върна при султан Сюлейман от отвъдния свят, в който се беше отнесла.

— Няма — отсече тя.

Колко нормален беше гласът ѝ сега… При това този път устните на жената бяха помръднали.

— Защо, како Джанфеда? — Хюрем бе попитала, сякаш се извиняваше.

Без да отделя от падишаха очите си, вече върнали нормалния си вид, тя пак отсече:

— Джиновете се ядосаха. Съмнението ги разгневи.

— Разбира се, че ще се ядосат, ако толкова ги разпитват.

Михримах султан за първи път се бе намесила с компетентно мнение. Освен това не пропусна да погледне укорително към баща си.

Хюрем потвърди думите на дъщеря си с кимане, прошепна:

— Получи се недоразумение. Кой не би повярвал на духовете, че ние да се съмняваме? Няма ли начин да се избавим от гнева на уважаемите, како Джанфеда?

Мълчание...

Очите на жената се бяха заковали върху падишаха. Тя едва ли се досещаше, но в момента падишахът си мислеше дали да остави тази измамница на палача, или сам да стане и да погуби нечистата ѝ душа.

— Може би — каза жената, без да отделя погледа си от Сюлейман. — Ако не усетят съмнение наоколо, може би ще дойдат и ще дадат отговор.

Ръцете отново се вдигнаха във въздуха. Жената остана така за момент и очите ѝ бавно започнаха да се обръщат. Онази зловеща смразяваща белота отново се намести в тях. Вече цялото ѝ тяло се тресеше. Султан Сюлейман усети, че му става студено, макар че в огнището пращеше огън.

Пак се чу онзи стоманен глас:

— Питай!

Беше още по-неприятен отпреди. Устните на жената отново не мърдаха. Падишахът вече беше съвсем сигурен, че гласът не излизаше от тази жена. Хюрем и Михримах се бяха вкопчили една в друга. Не разбра дали беше уплашен, защото отново чу този глас, или защото видя ужаса по лицата на жените, но Сюлейман усети, че космите му настръхват.

— Уважаеми, прости ни — промърмори Хюрем. — Не искахме да ви ядосаме. Единствената ни мисъл е за здравето на Негово Величество султана и нашите деца…

— Питай! — Стоманеното стържене прекъсна думите ѝ.

Вероятно джинът се беше ядосал, че и Хюрем говори прекалено много. Този път тя каза накратко:

— Падишахът ми в добро здраве ли е?

За момент настъпи мълчание и веднага след това се чу стърженето на стомана, придружено от тресенето на врачката.

— Има болки. Ръцете и краката го болят. Коленете, лактите…

Сега падишахът слушаше внимателно. Защото беше вярно.

— Но най-много го измъчват краката.

Сюлейман все още не бе казал дори и на главния лекар за болките си, които го будеха от сън нощем.

— Дъщеря ти е трудна — продължи сега стоманеното стържене. — Ще роди момиче. Кръстете я Айше.

Хюрем прегърна дъщеря си. Михримах бе запушила устата си, за да не извика от щастие. Никой не беше казал на Сюлейман, че дъщеря му е бременна. Хюрем видя въпросителния му поглед и очите ѝ отговориха: „И аз не знаех“. Но бяха изминали десет дни, откакто бе научила.

Очевидно гневът на джина бе отминал. Продължавайки да се тресе, жената отговори на много въпроси на съпругата и дъщерята на падишаха. И всеки път от Хюрем и Михримах се чуваше учуден шепот. Падишахът можеше да се закълне, че доста неща бяха верни. Например Михримах от доста дни все повтаряше, че не може да си намери перлената огърлица, която Рюстем ѝ беше сложил, когато за първи път видя лицето ѝ след сватбата. Беше ѝ обяснено къде се намира. Дъщеря му развълнувана отиде и се върна доволна. А в ръцете си държеше загубената огърлица.

Търпението на Хюрем се изчерпваше. След толкова много доказателства вече и падишахът трябваше да попита нещо. Ако не зададеше очаквания въпрос, цялото това представление, с организацията на което се бе занимавала с месеци, щеше да отиде нахалост. Тогава Хюрем щеше да се окаже принудена да го направи. А това изобщо не ѝ се искаше. Сюлейман щеше да се усъмни във въпроса също толкова, колкото и в отговора.

Точно когато Хюрем си мислеше, че вече не може да продължава да разпитва, падишахът прочисти шумно гърлото си:

— За мен няма ли новини?

Въпреки цялата обстановка, която трите жени с общи усилия бяха създали, в гласа на падишаха имаше насмешка. Но те не обърнаха внимание. Вече беше време за последната сцена. Тялото на гадателката се разтресе от силни конвулсии. Жената се свлече в краката на султана. Когато понечи да хване полите му с отворените си шепи, които сякаш искаха да уловят нещо във въздуха, Сюлейман смутено се опита да се изправи. Очите, в които не се виждаше друго освен зловещото бяло, все още бяха обърнати към него.