— Много неща. Например не разбра откъде се взе змията в хамама. — Когато видя, че момичето клати глава, продължи: — Не чу и за машинациите на Любимеца Ибрахим.

— Но накрая заповяда да го удушат и да изхвърлят трупа му пред вратата на двореца.

Двамата верни приятели на Хюрем се умълчаха.

Семиха ханъм вече бе изоставила всякаква предпазливост. Беше ѝ достатъчно трудно да споделя Хюрем с мъж. И никак не беше съгласна да обуздава любовта си от страх да не излезе наяве тайната им. Постоянно повтаряше:

— Добре че господарят ни заминава понякога на военни походи. Иначе как бих могла да се примиря да стоя далеч от теб, когато си толкова близо до мен.

Дори и не обръщаше внимание на предупрежденията на Хюрем:

— В никакъв случай не идвай нощем в стаята ми!

Страстта беше замъглила мислите на Семиха. Един ден през открехнатата врата Мерзука бе станала свидетел как жената коленичи в краката на Хюрем, за да ѝ докаже своята привързаност:

— И какво, ако ме хванат? Ще ме убият и толкова. И без това не мога да живея без теб.

Мерзука трепереше от страх, че и други хора може да чуят, както тя беше чула. Семиха не разбираше, че дори и падишахът да пощади Хюрем, тя можеше да изгуби всичко, което бе постигнала с много години борба. Щяха дори да ѝ отнемат децата. Очевидно Хюрем също не го осъзнаваше! Що за сляпа любов беше това, та Семиха като нищо щеше да разруши живота ѝ?

— Какво трябва да направя? — Гласът на Джафер беше безизразен и сух.

Мерзука отговори, без да се колебае:

— Трябва да сложиш край.

— Как?

— И това ли аз да ти кажа?

До онзи ден Джафер никога не беше чувал такъв глас от татарката. Не говореше, а сякаш съскаше.

— Както и да е. Но сложи край! Веднага! Иначе ще стане прекалено късно.

Черният мъж се изправи безмълвно и излезе, като остави Мерзука с цял куп въпроси и тревоги. Тя обаче бързо взе решение:

— Каквото ще да прави. Ако той не стори нищо, аз ще се заема. Аллах да ми прости греха. И преди съм го правила. Вместо да изгубим Хюрем по-добре друг да умре.

Всъщност Джафер отдавна беше предприел действия. Без да губи време, той откри Тачам Ноян. Казахският конник вече беше доста остарял. Косите му, които се сипеха по раменете изпод островърхия кожен калпак, отдавна бяха станали снежнобели, но той все още вървеше гордо изправен, а в очите му гореше огън. Ако се срещнеха в бой, Джафер щеше да види сметката на Ноян със силните си ръце, но все още се страхуваше от него. Може би онзи страх, обзел го през първия ден, когато Тачам каза: „Аз съм Азраил за враговете на Александра“, с времето се беше превърнал в уважение.

С мъка разказа на Тачам, че момичето, което бе приел за своя дъщеря, имаше близост с друга жена и че дворецът кънти от клюки. И двамата изпитваха срам от това. Казахът беше изслушал цялата история, без да вдигне глава.

— Лесно е да се справим, но да знаеш, че Хюрем ханъм много ще се натъжи — каза Джафер.

Тачам троснато отвърна нещо, което чернокожият мъж не очакваше:

— Нека се натъжи!

В гласа му се долавяше непоколебимостта на баща, който наказва своята съгрешила дъщеря, за да я предпази от по-големи беди.

— По-добре е днес да се натъжи, отколкото утре да съжалява, когато ѝ надянат въжето за назидание.

— Значи това е решението. Не смеех да предприема нищо, без да се допитам до теб.

— Добре стори.

Усетил, че мъжът се срамува да вдигне глава и да го погледне в очите, Джафер се изправи нервно.

— Решил ли си как ще го извършиш?

Мъжът не го гледаше и затова не видя, но Джафер кимна утвърдително с глава.

— Както миналия път. Тихо. Без да се мъчи. Бързо и решително. Тачам имаше предвид смъртта на Фредерик, за която Джафер му беше разказал преди години. По лицето на Джафер се появи странно изражение.

— Но този път ситуацията е друга, храбрецо Ноян. На всичкото отгоре това е жена. Не мога да ѝ счупя врата. Смъртта не бива да буди подозрения.

— Добре — каза старецът. — Утре не идвай тук. След вечерния езан ме чакай на обичайното място. Ще ти донеса нужното.

На следващата вечер Джафер взе от ръцете на Тачам Ноян смъртта, която нямаше да събуди подозрения, и се изгуби в мрака.

След два дни прислужничките изтичаха при Хюрем разплакани.

— Султанке, султанке!..

Хюрем отначало не можа да разбере каква беше тази суматоха. Но когато видя ужаса в очите на момичетата, подскочи от мястото си.

— Какво има? Само да не са принцовете ми…

Замалко щеше да припадне, когато една помощница падна в краката ѝ и проплака:

— Съболезнования!

— Не — извика Хюрем. — Не мога да преживея още една загуба след Мехмед.

— Семиха ханъм е починала.

Дали защото очакваше по-лоша новина, Хюрем си отдъхна, сякаш се беше спасила от капан.

Първото чувство, което потрепна в душата ѝ, не беше по-различно.

„Спаси се, Хюрем — ликуваше вътрешният ѝ глас. — Спаси се!“ Реакцията ѝ я засрами.

Сред сновящата насам-натам тълпа за момент се срещнаха очи в очи с Мерзука. Когато момичето отклони погледа си, Хюрем моментално разбра всичко. Татарката я бе наранила дълбоко, но я беше спасила от позора. И не само нея. Също така и принцовете ѝ. Както и мечтите ѝ, надеждите и короната, и трона, които Хюрем вече чувстваше толкова близки, че почти можеше да ги хване. И Мерзука разбра, че господарката ѝ се досети. Двете близки спътнички се прегърнаха мислено.


С всеки изминал ден Хюрем все повече мразеше Рюстем паша, когото избра за свой зет и уреди с държавна власт. И затова дори се беше зарадвала, когато Рюстем бе казал:

— Нека се срещаме възможно най-рядко. Да не предизвикваме съмнение. Изпращайте ми заповедите си по дъщеря си.

Иначе Хюрем нямаше да издържи да гледа гнусната физиономия и накуцването му.

Обаче знаеше също, че без неговата помощ нямаше как да достигне целта си. Беше наясно, че без да има подръка един верен като куче, коварен и алчен велик везир, тя нито щеше да може да управлява султан Сюлейман, нито да вземе османската корона от главата на сина на Гюлбахар и да я сложи на собствения си принц. Такъв беше редът тук. Всъщност мощта не беше в ръцете на падишаха, а на великия везир. Великите везири имаха правомощия, колкото и падишаха. И ето че куцият Рюстем осигуряваше на Хюрем това могъщество.

Той сериозно се беше захванал за работа. С всичка сила се опитваше да изпълни заповедта на Хюрем:

— Първо спечели пълното доверие на господаря ни!

Само че пашата зет също толкова, а може би и повече работеше, за да увеличи богатството си. Беше невъзможно да се получи някаква услуга от държавните институции без подкуп. Почти всички приемаха рушвети въпреки страха си от падишаха, но за Рюстем всяка работа си имаше определена цена. Съвсем открито заявяваше на онези, които идваха на вратата му и търсеха решение за проблемите си:

— Това е възможно да стане, но струва толкова. Еди-колко си е делът на онзи, който ще свърши работата. А пък еди-колко си се полага на великия везир.

Дори срещите с посланиците подлежаха на заплащане. Големината на подкупа варираше в зависимост от страната на посланика. Рушветът, който се заплащаше от идващите от страни, подчинени на султан Сюлейман, беше различен от този за посланиците на страните, враждуващи с Османската империя. Например ако посланиците на Карл V или шах Тахмасп започнеха да упорстват, че задължително се налага да се срещнат със султан Сюлейман, трябваше да платят цяло съкровище на Рюстем паша. Дори когато Мехмед Соколович казваше на всички: „Хубаво ще е да станем бейлербей на Румелия, че да служим добре на господаря си“, великият везир му беше смигнал пред везирите и пашите:

— Лесно е, но е скъпо.

Сюлейман беше информиран, че великият везир не прави и крачка без подкуп, но не предприемаше нищо, освен да казва:

— Гледай само каква срамота!

Още от момента, в който повярва, че най-довереният му човек — Ибрахим паша, крои свалянето му от престола, падишахът живееше със страх от измяна. Дали предател или крадец? Според него второто бе по-безопасно. Един ден щеше да отсече и да изхвърли тази дълга ръка. Но за изменника не беше ясно кога ще устрои засада. А и сега Сюлейман мислеше повече за принц Мустафа, отколкото за Рюстем. Любовта на войниците към престолонаследника го караше да се гордее. Но повече го притесняваше.

Докато си шепнеше нещо на ухо с майка си в розовата градина онзи ден, Михримах султан изведнъж извика:

— Какво?!

В последния момент затули уста с ръка, за да не чуят помощниците. Хюрем я смъмри.

— Повикала си врачка за баща ми? — попита смаяна Михримах.

— Как аз ще я викам, дъще — усмихна се палаво Хюрем. — Негово Величество султанът изяви желание.

Момичето погледна майка си в очите.

— И ти нямаш никакъв пръст в това той да изпита подобно желание? — каза с многозначителен глас.

— Разбира се, че му казах някои неща. Разправих му, каквото съм чула. Пък и защо да не го кажа? Жената познавала всичко. Виждала бъдещето. Съпругата на Шевкет паша ми разказа и се закле, че е истина. Жената ѝ казала, че след известно време ще изнасят покойник от дома ѝ. Шевкет паша, който беше мъж като планина, почина на третата седмица.

Михримах не вярваше на думите на майка си. Но много се учуди, че баща ѝ бе повярвал. Да не би самият Сюлейман да седне и да разговаря с врачка!

— Щом загубиш нещо, жената го намирала моментално. Нали знаеш нашата Дилруба?

— Онова, египетското момиче ли?

— Аха. Бащата на момичето отишъл на война. Отишъл, но там останал. Повече не получили вести от него. Никой не знаел дали е жив или мъртъв.