Макар и след дълги усилия, Александра успя да се качи върху Умут и да се настани върху седлото.

— Хайде, отведи ме оттук! Само ти знаеш пътя към дома ми.

Животното първо погледна предишния си собственик, сякаш се сбогуваше, и после тръгна напред в снега с вяла крачка.

Точно в онзи миг се случи нещо, което Александра изобщо не очакваше. Чу един глас:

— Не си отивай!

Обърна се върху гърба на коня и погледна назад.

Тачам Ноян беше протегнал ръка към нея от мястото, където лежеше. Снегът, сипещ се от дърветата, вече бе започнал да го покрива като юрган.

— Не ме оставяй…

Гласът беше сякаш шепот, но Александра го беше чула с цялото си същество. Прозвуча ѝ като вик.

— Не ме оставяй, дете!


V


Александра погледна през пердето към пременените в бяло дръвчета. Пролетта беше прегърнала с цялата си прелест градините на Кримския дворец. Навсякъде пърхаха пеперуди също като в пролетите от детството ѝ. Тогава по същия начин пеперудите се гонеха в една пъстра веселба от цветове. Единствената разлика беше, че сега Александра ги наблюдаваше през прозореца, зад тюленото перде. Колко ѝ се искаше отново да хукне подир тях с писъци. Винаги щом ги видеше, сърцето ѝ биеше развълнувано, но и тъга се прокрадваше в него. От онази мрачна нощ бяха изминали четири зими. А откакто бе дошла в Кримския дворец — две години. Вече беше на дванадесет.

Още известно време погледът ѝ галеше белите и бледолилави цветове, които украсяваха дръвчетата. Те бяха горди с красотата си. Полюшваха се кокетно от лекото подухване на вятъра. Люляците сякаш притежаваха друго вълшебство. Отнасяха Александра в други светове. Разпростираха се волно — понякога като магия, великолепие, изблик на сила, понякога като смях на жена. А преди любимите ѝ цветя бяха жълтугите. Обаче от две години, от онзи горещ летен ден, когато дойдоха в Бахчесарай, щом зърна люляците, бугенвилиите, камбанките, които покриваха белите стени, изведнъж се влюби в това пъстро великолепие. С него светът изглеждаше някак по-красив. По-вълнуващ, по-горд, по-ласкав. Винаги щом цъфнеха люляците, ѝ се искаше да запее песен.

Александра разказа за тази своя страст на Гюлдане султан, майката на нейния господар — хана на Крим Мехмед Герай.

— Ако господарката ми разреши, бих искала да направя бродерия върху тюлбент[21] в люляков цвят.

— Можеш ли да бродираш?

— Майка ми ме научи.

— Тюлбентът непременно в люляков цвят ли трябва да е?

— Много харесвам този цвят.

Възрастната жена погледна внимателно синьо-зелените очи на момичето. Обичаше това усмихнато малко руско девойче. Веднага заповяда да намерят коприна в люляков цвят. Подаде я на Александра, дълго я гледа и каза:

— Люляковото е цветът на мощта, славата, на императорите и на императриците, красавице. Желая ти животът ти да премине сред люляци.

От онзи ден нататък това стана цветът на Александра.

Когато доведоха момичето в двореца за първи път, тъгата в очите му порази Гюлдане султан. Тази тъга издаваше какви беди и болки бе изживяло това дете, видяло едва десет зими. Макар всички търговци на роби да ходеха по петите му, мъжът, който го беше отвлякъл, не склоняваше да го продаде. Гюлдане султан се беше зачудила. Така де, защо един мъж не продава момичето, при все че му се предлагат добри пари, защо попарва желанията на купувачите? Беше заповядала двамата да бъдат проследени, самата тя също ги последва скришом. Още от пръв поглед хареса момичето. Заповяда да доведат мъжа в двореца и веднага разбра, че този стар крадец обича и пази като баща момичето, което беше отвлякъл, и че би предпочел да умре, отколкото да види детето в ръцете на търговците на роби.

— Но, храбрецо Ноян, аз не искам да я взема за робиня.

— Александра свикна с въздуха на свободата в планините, горите и реките. Тук ще се чувства като робиня, господарке.

— А ти мислил ли си изобщо колко дълго още ще можеш да я опазваш по ъглите на хановете? Момичето ще порасне.

Той беше мислил, при това много. В онзи ден султанката и Тачам Ноян говориха дълго. На следващия ден Ноян предаде момичето на мъжете, които тя беше изпроводила.

— Продаде ме, продаде ме! — крещеше Александра и сипеше проклятия върху Тачам.

Биеше огромния мъж с малките си юмруци също както беше сторила първата вечер. Опълчи се на пазачите, дошли от двореца. Дори успя да изкара няколко от тях извън строя, издирайки ги с нокти, но накрая я обуздаха.

Когато каретата тръгваше към двореца, Александра чу гласа на Тачам Ноян:

— Съдбата да е с теб, момичето ми.

— Проклет да си!

— Направих това за теб.

— Не ме оставяй… Аз не те оставих. Не ме оставяй и ти.

Докато каретата се отдалечаваше, Тачам остана като вкаменен. Някакъв дебел татарин, който гледаше учудено как невръстно момиченце създава суматоха до небесата, попита:

— Какво има, юнако, плачеш ли?

— Гледай си работата бе, плямпало! Истинските мъже не плачат! Не виждаш ли — прах ми влезе в очите.

Обаче плачеше. Горещи вълни заливаха закоравялото му сърце. Тачам Ноян гледа подир каретата, докато тя се изгуби от поглед, и изтривайки влагата от очите си с опакото на ръката, продума:

— Никога няма да те оставя, момичето ми.

Очите на Александра също се бяха подули от плач, когато пристигна в двореца. Слизането ѝ от каретата се превърна в истинско сражение, както се беше случило и при качването. Няколко пазачи и три прислужнички на султанката бяха издрани и насинени.

Тя после дни наред седя безмълвно в един ъгъл, изпълнена със страх. Замеряше с каквото ѝ попадне всеки, който се опитваше да отвори вратата на стаята ѝ. Прислужничките на султанката ѝ донесоха, че нощем Александра се моли:

— Моля те, пресвета Дево Мария, пази ме…

Детето сякаш очакваше поредните страдания, които щяха да му се стоварят на главата.

В онзи ден, докато Александра отчаяно търсеше изход от положението, потънала в тежки мисли, чу навън припрени стъпки. Когато стана и отвори вратата, почти се сблъска с Гюлдане султан, която вървеше бавно, хванала под ръка снаха си Ай Бала. Следваха ги няколко прислужнички. Щом жената видя момичето, разтвори радостно траурния воал, който покриваше лицето ѝ. Носеше го, откакто съпругът ѝ хан Менгли Герай почина преди три години. Александра се поклони с уважение и поздрави старицата. Тъй като Гюлдане султан вече не излизаше често от покоите си, те се срещаха много рядко. Понякога жената я викаше при себе си и докато слушаше песните ѝ, се отнасяше.

Прислужничките бяха казали на Александра още в първите дни, когато тя дойде в Кримския дворец:

— Само не говори преди господарките. Не бива да продумваш нито преди Ай Бала ханъм — жената на хан Мехмед Герай, нито преди майката на хана — Гюлдане султан.

— Защо?

— Голям позор е, затова. Дори не си изправяй главата, преди да са ти позволили господарките.

— Това пък защо?

— Така повеляват добрите обноски.

— Какво е обноски?

— Уважение, възпитание, вежливост, етикет.

Обаче първия ден, когато Гюлдане султан я беше приела, Александра на инат беше направила точно обратното. Изгледа предизвикателно възрастната жена с хубаво лице и дръпнати очи.

— Защо ме взе?

— Лошо ли сторих?

Мекият, гладък, чист като вода глас на жената слиса Александра.

— Не ми харесва тук.

— Защо? — попита съчувствено възрастната жена десетгодишното момиче, което я гледаше безстрашно и предизвикателно.

— Биха ме, скубаха ми косите.

За да потвърди, че говори истината, Александра се опита да покаже чупливите си, гъсти червени коси, които се сипеха по раменете ѝ чак до кръста. Щом чу това, с рязко движение Гюлдане султан обърна глава и погледна прислужничките. Една от тях коленичи на земята и зацелува полите ѝ.

— Не пожела да се изкъпе, султанке — промърмори. — С добро не можахме да я заведем в хамама. Да пази Бог, ако хване въшки…

С едно движение Гюлдане султан накара разтрепераната жена пред нея да млъкне. Беше ред на Александра да обижда! Обаче не ѝ оставиха възможност. Гласът на Гюлдане султан отново се беше смекчил.

— Кажи какво ти сториха?

— Удариха ме по ръцете. Удариха ме по главата. Забиха гребена в главата ми. Заляха ме с вряла вода.

Видяла, че очите на Александра се пълнят, жената прошепна:

— Приближи се. Ела, седни тук до мен.

Решила, че вече си е отмъстила на побойниците, пред слисаните им погледи Александра отиде с решителни крачки и се намести на дивана до майката на кримския хан. Беше висока за възрастта си, но тъй като диванът също бе доста висок, краката ѝ останаха да висят във въздуха.

— Не обичаш ли да се къпеш?

Александра отговори, без изобщо да се замисля:

— Много обичам.

— Тогава защо не искаше да отидеш в хамама?

— Аз не се къпя заедно с други хора. Гледаха ме.

Жената обърна глава и като скри лице с шепата си, се опита да не покаже, че се смее. А прислужниците се успокоиха, щом видяха, че гневът на султанката е преминал и тя се смее.

— Добре — каза Гюлдане султан, — щом като много обичаш да се къпеш, отсега нататък ще си сама. Никой няма да те гледа. Така става ли?

Александра се съгласи, като кимна с глава.

— Все още ли искаш да разбереш защо накарах да те доведат тук, момиченцето ми?

Момичето отново кимна с глава.

— И аз имах една дъщеря. Ако беше жива, може би щеше да прилича на теб. Бог я обичаше повече от нас и я взе в Рая си. Не бе навършила и пет години. А друга моя дъщеря е много далеч. Айше е в страната на османския род. Стана жена на падишах султан Селим. — След като преглътна веднъж, възрастната жена продължи да говори: — Според мен мястото на хубавите малки момичета не трябва да е в отвратителните стаи из хановете, по кьошетата на кръчмите и по местата, където се мотаят пияниците и крадците, а в майчините прегръдки. Макар че не мога да заема мястото на родната ти майка, все пак трябва да имаш покровител.