Звънкият смях на Хюрем султан отекна.

— Недейте, султане. Робинята Хюрем би ли предприела нещо без знанието на господаря си?

Но беше предприела. Всъщност онова, което искаше, беше не толкова мъж, който да ощастливи Михримах, а везир, с когото да направи своя ход, когато в играта на шах в султаната дойдеше време тя да обяви „шах“. Защото мъжът, когото избереше за съпруг на дъщеря си, тя щеше да издигне до велик везир на Сюлейман.


— Слушай внимателно, ага!

В стаята, където се здрачаваше, Рюстем се страхуваше да погледне жената в очите, от които проблясваха хиляди светкавици. Внимавайки дългият тюрбан да не се изтърколи, той наведе глава към дясното си рамо. Кой можеше да погледне Хюрем султан в очите, че той да го направи? Помръдна неспокойно на мястото, където бе застанал, свел глава. Мислеше си какво прави там. Дали поканата от Хюрем да се яви пред нея бе добър или лош знак? Да не би мерзавецът Хюсрев паша да бе донесъл за подкупите, които Рюстем беше приемал? „Да ми се бяха счупили ръцете“, помисли си той. Но щом някой, който си имаше работа с държавата, почукаше на вратата му, Рюстем не можеше да се удържи да не му поиска да си плати. Човек, докато е жив, остава верен на навиците си. Да не би сега да беше време да се прости с живота? Но как можеше да оцелее без подкупи? Да не би да беше лесно един хърватски пленник да се издържа сам и да спечели благоволение, след като излезе от Ендерун? Това беше жестока битка, жестока. За слабите нямаше място, а на силните се отдаваше чест. Обаче силата означаваше пари.

Без да вдига поглед от земята, той се опита да види Хюрем султан изпод гъстите си черни вежди. Жената седеше под сноп от светлина, процеждащ се от прозорец, инкрустиран със злато и украсен с червени и зелени стъкла с мотиви на лалета. Бе опряла гърба и левия си лакът върху възглавници от китайска коприна, пълни с пухени пера, и удобно бе протегнала краката си върху пищната кушетка, тапицирана с най-скъп атлаз и кадифе. Кафтанът и надиплените ѝ поли се лееха към иранския килим на пода като водопад. Под полата ѝ се мяркаха копринените ѝ пантофи с извити върхове, обшити със скъпоценни камъни. Когато помръднеше, везаните по лилавия ѝ кафтан диаманти, рубини, кехлибари и изумруди се възпламеняваха от червенината на вечерното слънце.

Не беше добър знак, че се обръщаше към него с тези думи. Гласът на Хюрем хасеки бе изплющял като камшик.

— Онзи ден чухме една загадка, ага — продължи тя. — Не можахме да я разрешим. Казват, че в двореца нямало по-досетлив от Рюстем ага. Само той може да разреши загадката. Ако ти я кажа, ще я разгадаеш ли?

Рюстем се напрегна като струна. Жената на самия падишах на света, Хюрем султан, която с една своя заповед търкулваше главата на кого ли не, го беше извикала при себе си, за да му зададе загадка, така ли? Той усети опасността с цялата си същност. Не издаде нито звук. Само стоеше в смирение, сякаш нямаше нищо общо с този свят, сякаш се разхождаше из облаците, затворил очи, като че скланяше глава пред съдбата си. Единствено леко наведе глава и с това показа, че беше готов да изслуша въпроса.

— Казаха ми — започна отново Хюрем, — че каквото не пада под дървото, не било круша. Че родът влече към рода, а кръвта към кръв. Вярно ли е?

Мъжът усещаше, че Хюрем султан следи дори и най-малкото потрепване по лицето му. Какво означаваше това сега? Обля го пот.

Хюрем този път изрече думите една по една.

— Един човек забравя ли произхода си, ако смени името, религията, свещената книга и посоката, в която се моли?

Рюстем преглътна от безпомощност.

Тя видя, че везирът не беше на себе си от страх, и реши да го насърчи:

— Крушата ли решава дали да падне от дървото? Ами ако след като се откъсне, тя се търкулне по склона надолу? Няма ли вече да се смята за круша?

Погледна въпросително. Беше ясно като бял ден, че пашата трепери.

— Как трябва да бъде наречена Нилюфер хатун, съпругата на нашия предшественик Орхан Гази? Ако родът влече към рода, а кръвта към кръв, тогава на кого прилича Мурад Худавендигяр, чиято майка е Нилюфер хатун — дъщерята на гръцки феодален земевладелец? На гърците ли, на османците ли? В името на кого султан Мурад хан изпи шербета на смъртта при Косово? Не е ли в името на Османската империя?

Хюрем млъкна. Той трепереше като лист, усети как отново го оглежда нейният преценяващ и претеглящ поглед.

— Ами ти? — чу я да казва. — Ти не се ли стараеш да изпълняваш безпогрешно службата си към Негово Величество султана? Не е ли така, ага?

Сърцето на Рюстем вече беше на път да изскочи от гърдите му. Умираше от страх, че блъскането му ще се чуе. За какво беше всичко това? Хюрем съвсем открито му заявяваше, че няма произход. Но защо? Тя да не би да има? Виж я само московчанката! — ядоса се той, но се постара по изражението му да не настъпи и най-малката промяна. Да не би пък някой от враговете му да го беше наклеветил, че хърватинът Рюстем заговорничи срещу държавата? Защо му беше такова нещо? Кой друг щеше да вземе едно хърватско селянче и да го издигне до най-високите позиции в най-могъщата държава на света? И не само това. Къде другаде щеше да стане толкова богат? Още отсега не знаеше на колко възлиза богатството му. Но това е само началото. Нека стане везир и тогава ще видим как ще се сипят жълтици и елмази.

Хюрем не дочака отговор, продължи със злокобен глас:

— Какво мълчиш, ага? Ние не можахме да разрешим тази загадка. Ако кажа, че един човек не забравя произхода си, когато си смени името, религията, свещената книга и посоката, в която се моли, това звучи невероятно. А ако реша, че го забравя, сърцето не е съгласно.

Докато говореше, Хюрем бе извадила от широкия ръкав на кафтана ръката си и като бяло гълъбче я бе положила от страната на сърцето си. Разбра, че трябва още да го насърчи.

— Например ние — прошепна тихичко. — Очите ми гледат към водите на този проток, но душата ми не напуска планините и върховете на родината ми. На теб изобщо ли не ти липсва хладният въздух на хърватските долини? През нощите никога ли не се случва насън да отпиваш от заснежените води на Сава? Човек забравя ли произхода си, когато смени името, религията, свещената си книга и посоката, в която се моли? Хайде, кажи ми, щом няма по-умен от теб.

Краката на Рюстем вече не го държаха. Какво очакваше да чуе тя? Да извика: Не го забравя, не го забравя, така ли? Зловещи и опасни думи! Пък и какво значеха? „Очите ми гледат към водите на този проток, но душата ми не напуска планините и върховете на родината ми…“ Хюрем или го изпитваше, или пък имаше друго наум. На лицето му едва забележимо се изписа онази хитра лисича усмивка, която хората от двореца добре познаваха. Присви очи. И после боязливо измърмори на един дъх:

— Вълкът козината си мени, но нрава — не.

Ако беше видял следа от гняв в очите на Хюрем, веднага щеше да извърти думите си. Но не стана това, от което се страхуваше.

Хюрем се съгласи:

— Така е, разбира се. Вълкът не мени нрава си. Нали точно еничарите са били в най-вярна служба на държавата? И Любимеца Ибрахим паша беше хърватин като теб, но заемаше висока позиция при господаря ни.

Рюстем се уплаши. Спомни си, че този хърватин беше удушен.

— Може много да се изброява, ага. Остави миналото, да вземем настоящето. Повечето от везирите в Дивана са хървати, албанци, араби. Отдадени са и са получили одобрение. Ако такива като мен и теб служат толкова предано на тази империя, нямат ли право да поискат сметка или да пожелаят нещо?

За момент замълча и погледна мъжа. Сега в очите ѝ се четеше гняв.

— Ти за нищо ли не би поискал обяснение, ага? — процеди тя.

Ръката на Рюстем се плъзна ужасено към врата му. Очите му, въртящи се на всички страни, търсеха скрити силуети в мрака. Потрепери от страх и си помисли, че тази жена със сигурност изпитваше верността му към държавата. Ако отговореше с „да“, тогава вероятно иззад онзи инкрустиран със злато параван от слонова кост щеше да изскочи палачът и моментално щеше да го погуби. Мъжът не можа нищо да каже. От гърлото му излезе само заглушено, безсмислено хълцане.

В стаята, чиито стени бяха покрити с порцелан, се извиси веселият смях на Хюрем. Направи знак с пръст на Рюстем да дойде. Мъжът тръгна към нея, поклащайки се. Единият крак на Рюстем беше по-къс от другия. За да скрие това, под джубето, което стигаше до земята, той обуваше специално направен ботуш, който да уравновесява по-късия му крак, но каквото и да стореше, не можеше да прикрие накуцването си. Хюрем вече можеше да види как в очите на мъжа с лисича физиономия, навеждащ се, за да коленичи в краката ѝ, играеха следите на и предателството. Тя се възхити от избора си. Точният зет, когото търсеше! Това щеше да бъде нейното смъртоносно оръжие. По-остро от кинжал и по-отровно от змия.

— Давам ти пример. Ако Рюстем ага е хърватин, бива ли да му се попречи да стане везир и да влезе в Дивана?

Мъжът не можа да повярва на ушите си. Везир ли, Диван ли? Какви ги говореше тази жена?

— Би било грях — прошепна тихичко. — Не бива да се пречи.

Хюрем остана доволна, като видя искриците, които просветнаха в очите му.

— В такъв случай загадката е следната, ага. Редно ли е да се отнеме правото на сина на една майка само защото тя не е от определен произход? Бива ли да смятаме, че принцът ни не заслужава трона, тъй като са започнали да ни наричат московчанка? Ако това е правилно, тогава къде да изпратим толкова хърватски, албански, арабски и бошнакски везири?

Гласът на Хюрем трудно се чуваше в мрака.

Значи това беше проблемът. Да не остави сина на Гюлбахар, Мустафа, да седне на престола на султан Сюлейман. Хюрем искаше трона за принц Мехмед. Рюстем усети как могъществото се влива във вените му. Зарадва се. Ако султан Сюлейман управлява света, него самия пък го управляваше Хюрем. Като бе издала намерението си, жената беше включила и Рюстем в тази власт. Трудно се удържа да не извика от радост.