За да нанесе последния си удар, щеше да чака, докато не беше сигурна в успеха. И когато настъпеше този миг, щеше да се нахвърли върху плячката си точно както бе погубила и Ибрахим. Щеше да възкачи на престола големия си син Мехмед, когото Сюлейман беше изпратил като санджакбей в Маниса, и една по една да премахне всички пречки по пътя си. Бавно. Търпеливо. Щеше да навърже всичко като бродерия. В плановете си Хюрем не пропускаше и единствената си дъщеря Михримах султан, която вече израстваше и цъфтеше.

След убийството на най-големия си поддръжник сякаш и Гюлбахар се беше оттеглила настрана. Огънят на ненавистта и ревността в нея не беше угаснал, само бе покрит с пепел. Чувстваше себе си и сина си в по-голяма безопасност. Като начало Сюлейман вече беше започнал да го води със себе си в битки. И на външен вид, и с поведението си Мустафа все повече заприличваше на дядо си Селим Свирепия. Стоеше като него върху коня, като него размахваше сабята и опъваше лъка. Войниците, които въпреки всичките победи на султана не бяха забравили храбростта на бащата на Сюлейман, сякаш виждаха Селим, когато погледнеха Мустафа, и боготворяха принца. И това беше гаранция за Гюлбахар, защото вече всички знаеха, че еничарите мразят московската наложница и децата ѝ. Гюлбахар беше на мнение, че и Сюлейман не е сляп и забелязва всичко това. Неслучайно падишахът повери трона на сина ѝ по време на похода срещу Иран. Гюлбахар беше започнала да мисли, че и надеждата на Хюрем се е изчерпала. Въпреки стаената омраза, дори и въпреки боя, тя никога не се бе държала неуважително към Махидевран. Хюрем се беше опитала да помогне на принц Мустафа, когато той изпълняваше длъжността на каймакамин. Беше го хвалила навсякъде и пред всички. Колко пъти прислужничките на Гюлбахар бяха донасяли, че с ушите си са я чули да превъзнася Мустафа пред падишаха и да отхвърля притесненията му, защото храбрият принц много добре управлява държавата в негово отсъствие. Дори беше написала това в едно свое писмо до султана. Гюлбахар поне за малко трябваше да си държи устата затворена. Сега не беше времето да разпространява злобни клюки за близостта на московската наложница и Семиха ханъм. Бившата любимка на султана знаеше, че следващата стъпка не бива да е като провала със змията. Така или иначе, първородният ще наследи властта. Само трябваше търпение.

Вярно, че след похода срещу Иран Сюлейман не бе поверил престола отново на Мустафа, но сигурно имаше нещо наум. Вероятно искаше принцът да придобие опит по бойните полета. И синът на Гюлбахар не се оплакваше. Харесваше му да е сред войниците. Освен това Мустафа обичаше да си прекарва времето с най-малкия син на Хюрем — Джихангир. Той бе изпълнявал заръката на майка си още от деня, в който му беше казала:

— Стой далеч от децата на онази московчанка!

Но когато Джихангир се роди, Мустафа се привърза към него. Малкият гледаше сина на Гюлбахар и му се усмихваше. Мустафа носеше принца на ръце из градината. Без да обръща внимание на забележките на майка си, той си играеше с хилавия син на Хюрем. Дори качи Джихангир на кон. Детето на московчанката през цялото време се кикотеше. Щом видеше Мустафа, момченцето скачаше от радост.

— Кръвната връзка — повтаряше си понякога Гюлбахар. — Вероятно тя ги събира. В края на краищата имат един баща. Но трябва да бъда предпазлива. Не е ясно кога ще ухапе московската змия.

И султан Сюлейман беше много щастлив да види най-големия и най-малкия си син прегърнати и да ги чуе да се смеят. Не мислеше нито за война, нито за опяванията на везирите. Тъй като Хюрем съвсем го беше убедила, че не храни никаква неприязън към бившата му жена, Сюлейман се надяваше, че тази близост между двамата му синове ще изтръгне ревността и омразата и от душата на Гюлбахар.

Понякога през нощите той се молеше Аллах да не позволи баща и син да застанат един срещу друг. Да не прави принцовете му врагове. Да не цапа ръцете им с братска кръв.

А всъщност спокойствието между Гюлбахар и Хюрем беше само привидно.

Годините летяха във вълнения по новите войни на Сюлейман, в радост от завоеванията. Но пищният дворец на султан Сюлейман беше и вулкан, в гърлото на който кипеше адски огън. Вулкан, за който беше неизвестно кога ще избухне и ще избълва наоколо смъртоносна лава.


Една нощ Хюрем попита внезапно:

— Негово Величество, моят султан, много ли обича единствената си дъщеря?

Сюлейман се изненада. Освен глупостта на самия въпрос, го бе учудил и фактът, че той бе зададен от съпругата му, която се хвалеше с ум и разсъдливост. Султанът се обърна и я погледна слисан. И Хюрем бе обърнала пленителната си усмивка и широко отворените си очи към съпруга си.

Падишахът си помисли колко хубава беше все още! Колко години бяха минали?

Скришом сметна на пръсти. Осемнадесет години! Вярно, като следи от изминалото време в ъгълчетата на очите ѝ бяха се появили едва забележими бръчици, но лицето ѝ беше младо като през първия ден, в който я съзря. Тялото ѝ, което го подлудяваше, бе все така живо, стегнато и гладко. Как успяваше тази жена да се опълчи на времето? Щом Сюлейман беше на четиридесет и четири, значи тя бе започнала тридесет и четвъртата. Но в очите му изглеждаше като на петнадесет. А главата на Сюлейман вече бе започнала да олисява и брадата му побеляваше. Бързаше да сложи тюрбана си, иначе кой би се страхувал oт плешив владетел на света?

— Султанът ни ще остави без отговор Хюрем, така ли?

Гласът ѝ го сепна от мислите, в които се беше отнесъл.

— Замислих се, че след като една умна жена като моята усмихната красавица задава такъв въпрос, значи иска да ни каже нещо.

— Султанът ми първо да отговори на робинята си, а после ще обясним. Да не би да сме таили нещо в себе си досега?

— Разбира се, че обичаме дъщеря си, султанке-майко. Тя заема специално място в сърцето ни.

Хюрем се засмя звънко. Погали побелялата му брада.

— И ние от това се бояхме. Негово Величество, моят султан, толкова много обича Михримах, че не забелязва колко много е пораснала дъщеря му.

Падишахът изведнъж се изправи.

— Какво искаш да кажеш? Какво премълчаваш?

— Султане, според вас дъщеря ни вече не стана ли на възраст за женене?

— Какво?

— При добър късмет вече трябва да задомим Михримах.

Сюлейман се изправи и започна да обикаля нервно из стаята. Хюрем много обичаше това негово състояние. Когато се сблъскаше със ситуация, за която не беше помислил и която не очакваше, той хващаше ръцете си отзад на кръста и започваше да обикаля. Това беше добър знак. Поне най-малкото показваше, че няма да отсече: „Изключено!“. Когато се разгневеше, започваше да мисли, почесвайки брадата си, това означаваше, че се задава буря. Тогава или излизаше и с дни не се мяркаше, или възразяваше с такава ярост, че дори и Хюрем не можеше да се престраши отново да повдигне въпроса.

Когато видя, че жена му го следи, усмихвайки се, той дойде и застана намръщен пред нея. Мъжът, от когото трепереше целият свят, бе като едно непослушно дете.

— Какво смешно има?

— Негово Величество, моят султан, толкова много обича Михримах, че не се е замислил как един ден ще бъде принуден да се раздели с момиченцето си. И сега се изненадахте… на това се смеем.

— Михримах е още дете. Защо да омъжваме едно малко момиченце?

— Дете ли? Дъщеря ни е на седемнадесет години, Сюлейман.

Говореха си официално съгласно порядките в двореца, но Хюрем стопляше душата си, когато се обръщаше към него по име. Беше си мечтала пътищата им да се бяха преплели на друго място! Без престол и корона. Без прислуга и робини. Вечер да го очаква, да му сипе от храната, която сама бе сготвила. Като майка си да плете пердета за миниатюрните прозорчета на мъничката им къща… Всеки път Хюрем султан се разчувстваше. Кой знае колко би бил прекрасен животът без страх, интриги и капани. И всеки път прогонваше тези мечти от ума си точно по средата. Тя бе пожелала този живот. Борила се бе, за да го получи. Танцува със смъртта, стъпва върху кръв. Не живееше живота от мечтите си, а този, който ѝ бе отреден. Защо да се оплаква?

Съдбата я направи султанка в Османската империя и сега кроеше за големия ѝ син Мехмед султански кафтан. Хюрем беше сигурна в това. Ако нещо се объркаше, тя щеше да се изпречи срещу нея. Щеше да извика: „Разкрий щастието за моя Мехмед. Дръпни се от пътя ни! Синът на Хюрем султан вече трябва да седне на трон! Ако цената е кръв или убийство, така да бъде! Кажи какво искаш!“. И Хюрем щеше да изпълни желанието на съдбата.

— Добре де. Може ли да омъжим седемнадесетгодишно момиче?

Гласът на Сюлейман я върна от света, в който се беше отнесла.

— Когато аз дойдох при теб, бях с две години по-малка от Михримах. А на нейната възраст ти бях родила две деца.

Сюлейман не каза нищо. Съпругата му беше права.

— Трябва да сме свидетели на щастието на децата си, нали така, Сюлейман?

Беше придала на гласа си отново онзи тон на малко девойче.

— Нали сме свидетели! Оженихме и Мустафа, и Мехмед. Нали се сдобихме с цял куп внуци!

Хюрем отново погали брадата на Сюлейман, като се усмихваше.

— Дано винаги да са здрави и щастливи. Но аз нямах това предвид. Майките искат да видят дъщерите си като булки.

Сложил ръце отзад, падишахът обикаляше из стаята. Обърна се с рязко движение и погледна жена си.

— Да не би да има нещо, което не знаем, Хюрем? Михримах казала ли ти е, че иска да се омъжва? Съпруг ли си е намерила?

— Няма такова нещо. Красивата ми принцеса е невинна като ангел. Но майка ѝ си мисли да я омъжи.

Той се взря в очите на Хюрем, сякаш искаше да намери никаква улика.

— Да не би ти да си открила жених за дъщеря ни?