Знаеше, че това нейно движение стапяше мъжа ѝ и го омайваше.

Така и стана. Сюлейман усука ръце около кръста ѝ:

— Слушам те, красавице.

— Нищо не се е случило — каза кокетно Хюрем и после се оплака, — господарят ми не знае, обаче неговата робиня Хюрем е обхваната от страх.

— Страх ли? Какъв страх? Нали Хюрем не се боеше от нищо?

— Не се страхуваме за себе си — вирна глава тя. — Боя се за Негово Величество, моя султан.

— За нас ли се страхуваш? Защо? Какво има? Да не би да не знам нещо, Хюрем?

Падишахът се беше притеснил.

А Хюрем изобщо не беше вярвала, че ще запази такова спокойствие. Беше дошло време да влее и последната капка отрова, която да довърши Ибрахим.

— Разбира се, че се страхувам — заговори тя превзето, като бърчеше устни. — А ако човекът, извършил всичко това, един ден отиде още по-далеч?

— Какво?

— Сам казахте, че искал да го наричат султан. Зет ви е по-богат и от вас. И понеже го обявихте за главнокомандващ, армията ви е в негови ръце. А ако някой ден, сигурен в цялата тази сила и мощ, той реши да стори нещо… С толкова пари може да купи всекиго… Войниците ви, пашите ви, всички. Затова се страхувам.

Страстта у падишаха внезапно изгасна. Точно така, този възгордял се човек можеше един ден да каже, че дори е падишах.

А Хюрем добави на ухото му:

— Страх ме е, че ще стори зло не само на вас, но и на принца ни.

— На Мустафа хан ли?

— След като ви причини нещо лошо…

— Какво да ми причини? Хайде, изплюй камъчето.

— Кое от всичките да изброя? Забравихте ли за змията? Може да нападне двореца и да ви погуби.

— Отново османски потомък ще се възкачи на престола!

— Нали и аз това казвам. Ще прилъже принц Мустафа. Ще го подкрепи, за да ви отнеме властта. Ще го обяви за падишах. За известно време ще управлява задкулисно държавата. И после, да пази Бог, може да погуби и Мустафа хан.

Султан Сюлейман стана от кушетката и започна да обикаля из стаята. Беше събрал ръце отзад върху кръста си. Ясно беше, че пак е на ръба на трудно решение. Хюрем реши да му помогне да вземе това решение.

— И какво трябва да се стори в подобна ситуация? Представи си, че ти си падишахът.

— Ще се отърва от него. Ще му отнема печата.

Дори самата Хюрем забеляза, че гласът ѝ се беше процедил като съскане на змия.

— Не мога. Дал съм дума, че няма да го сваля от длъжност. Заклех се. Казах му, че може да бъде сигурен.

— Наруши обещанието си. Думата по-ценна ли е от душата?

Сюлейман много се учуди.

— Ти полудя ли? Какъв Сюлейман бих бил, ако наруша обещанието си?

Хюрем погледна за момент в очите на мъжа си. Падишахът за първи път се изплаши от нейния поглед. Очите ѝ горяха като огън.

— Ти си обещал на жив човек.

Хюрем султан беше забравила дворцовите правила. На думи изглеждаше лесно, но тя очакваше този миг точно от четиринадесет години. От вълнение дори не можеше да си поеме въздух. Сърцето ѝ блъскаше.

— Ако е дадена дума, смъртта я разваля. Щом човекът, на когото е обещано, е мъртъв, не остава нито обещание, нито клетва.

Последното Хюрем беше изрекла с усилие.

Султан Сюлейман пребледня.

Излезе, без дори да обуе ботушите си. Не се мярна четири дни и четири нощи. Не дойде нито на ифтара, нито на сахура.

На петия ден съобщиха на великия везир Любимеца Ибрахим паша, че падишахът иска да прекарат ифтара заедно. Нямаше по-добра възможност да се стопят ледовете помежду им и той щастлив се отправи да вечеря със султана.

Двамата приятели се прегърнаха, седнаха на масата и си припомниха старите времена. Ибрахим видя, че Сюлейман се отнася много добре към него, и си помисли, че страховете му са били напразни.

Когато се нахраниха, падишахът предложи:

— Зетко, остани тук тази нощ. Ще спим в съседни стаи, както едно време. И заедно ще станем за сахура. — После се засмя и се пошегува с Ибрахим: — Не се страхувай, Хатидже няма да се сърди. Изпратих ѝ вест. И тя ще бъде с Хюрем на заговяването.

И двамата се смяха много.

Ибрахим постоя доста, после получи позволение и се оттегли в съседната стая. Веднага щом сложи глава на възглавницата, се отнесе в дълбок сън. Вероятно в него отново обикаляше из висящите градини на Вавилон заедно с неземни красавици. Не беше възможно щастливото изражение на лицето му да се изтълкува по друг начин. Не беше възможно и да чуе как иззад дебелите завеси безмълвно се появиха палачът Кара Али и четиримата му помощници. Нямаше какво да стори, когато намазненото въже се усука около врата му. Но все пак се съпротивлява. Беше страховита схватка.

Сюлейман, който слушаше през вратата на съседната стая, чу, че нещо падна на земята. После долови хриптене. Когато четиримата силни мъже дръпнаха примката и тя стегна гърлото на Ибрахим, съпротивата на великия везир намаля. Очите му се ококориха. Мяташе се, за да поеме в дробовете си поне малко въздух. Ръцете му отчаяно се опитваха да разхлабят примката, после се отпуснаха. Предсмъртните му хрипове достигнаха до ушите на Сюлейман, който беше заповядал екзекуцията. Краката на Ибрахим потрепнаха за последно и се възцари тишина. Изпълнили задачата си, петимата палачи изчезнаха в мрака, както се бяха появили.

На следващата сутрин Хюрем чу новината, която очакваше от четиринадесет години.

— Даматът Ибрахим паша е бил удушен!

— Хвърлили са тялото на Любимеца Ибрахим пред вратата на двореца.

Така беше прието и така се правеше.

Харесвания Ибрахим беше вече Убития Ибрахим[119].

Хюрем, която вътрешно преливаше от щастие, придаде на лицето си изражение, сякаш бе потънала в голяма мъка, и изтича при вдовицата на Ибрахим. И когато противно на очакванията изобщо не забеляза сестрата на падишаха да страда от невероятна скръб, Хюрем се изненада.

В очите на Хатидже султан нямаше сълзи. Хюрем я прегърна и започна да сипе успокоителни думи, но тя отвърна:

— Знаеш ли, снахичке, минаха точно една година и три дни, откакто Ибрахим паша провеси на въже на конния пазар в Багдад невинния Искендер Челеби. Казват, че справедливостта рано или късно възтържествува. Този път справедливостта изчака една година.

Хюрем преглътна. Тя чакаше днешния ден от четиринадесет години. Вече беше научила кога да говори и кога да мълчи.

През онази нощ тя приготви за Сюлейман пищна софра за ифтара. Накара принц Джихангир, който беше станал на пет годинки, да забавлява баща си с различните си маймунджилъци. После сложи кануна в скута си и дърпайки струните, изсвири и изпя най-любимите песни на мъжа си.

Нито Сюлейман, нито Хюрем повдигнаха въпроса за Ибрахим паша.

Когато през нощта слагаше глава на възглавницата си, тя се усмихна в мрака.

— Е, Хюрем султан — каза си, — не само премахна най-големия си враг, но и Гюлбахар остана без подкрепа.

И само толкова ли? Беше посадила семето на съмнението в мислите на Сюлейман… Ами ако принц Мустафа реши да ти отнеме престола. Обеща си да подхранва това семе, докато не избуи.

Но за тази работа ѝ беше нужен велик везир. Марионетка, чиито въжета да са в ръцете на Хюрем. Могъществото, което беше достигнал Ибрахим, я беше научило, че колкото и влияние да имаше върху падишаха, в държавните дела тя нямаше да притежава сила като тази на великия везир.

— Вече и аз трябва да си имам един велик везир — каза си Хюрем.

През онзи ден се почувства като птичка. Когато се събуди на следващата сутрин, забеляза, че в градината хвърчаха пеперуди. Дали винаги са били там? Може би, пърхайки, те бяха долетели от руските поля, за да споделят радостта ѝ. Сякаш за първи път от години насам забелязваше пеперудите с криле като цветя.

Изведнъж се превърна в Александра. Затича и заподскача подир пеперудите. И момичетата не оставиха Хюрем султан сама в радостта ѝ. В розовата градина зазвънтя щастлив смях.


LVII


Години на преврат

Когато Ибрахим вече го нямаше, Хюрем започна да се занимава повече с децата си и Семиха ханъм, а султан Сюлейман — с нови войни, победи и с нескончаемите спорове между пашите.

Хюрем изглеждаше спокойна, сякаш всичките ѝ проблеми бяха приключили и не бе останала никаква пречка синът ѝ да се възкачи на престола. Тази удовлетвореност донякъде се дължеше и на горещите ласки на Семиха. Хюрем не бе успяла повече да се съпротивлява на желанията си, бунтуващи се срещу отсъствието на падишаха, понякога траещо месеци, а понякога години. Огънят на страстта в нея още веднъж надви над страха от прегрешение. А и любовните атаки на Семиха, която бе забравила скръбта си, откакто се беше настанила при Хюрем, бяха неудържими.

Първо всичко започна с отнесени погледи и тайни докосвания. После дойде ред на скришни прегръдки под претекст за някаква радост или тъга. И накрая една вечер, когато ѝ беше дотегнало от самота, Хюрем не намери сили в себе си да се противопостави на целувките на Семиха, които тръгнаха от устните ѝ, продължиха по врата, оттам по гърдите и подеха надолу. Поне не беше възможно един подобен грях да не остави след себе си вина, която впоследствие да гризе душата на Хюрем. Стига Мерзука, от чиито очи като из ведро се лееха сълзи, и Джафер, който незнайно защо изведнъж бе станал враг на Семиха, да не ѝ повтаряха постоянно:

— Трябва да сложиш край на това!

Но Хюрем не можеше да го прекрати. Желанието ѝ не зачиташе опасност, забрана или грях. Напротив, напомняше ѝ за страстта.

Докато се унасяше в наслада, един глас в главата ѝ постоянно я тормозеше: „Не се отпускай. Истинската вражда сега започва. Не оставяй сина на Гюлбахар да получи престола. Отвори си очите, Хюрем. Врагът не спи“. Но всъщност тя нищо не беше забравила. Съветите на Гюлдане султан не излизаха от мислите ѝ. Нямаше да пусне, каквото беше хванала, щеше да го изтръгне и да го вземе, но Хюрем знаеше кога трябва да действа и кога да спре. И сега според нея беше време да спре. Сюлейман не биваше да остане с впечатление, че тя си вре носа в държавните дела и че се опитва да отнеме от Мустафа полагащото му се.