Макар и да се съмняваше, падишахът не можа да открие нищо, което да докаже невинността на Челеби, и затова удари печата върху смъртния ферман, подаден му от Ибрахим.

— Нека да завземем Багдад, паша, там ще изпълниш присъдата!

Надяваше се, че през това време ще се появи нещо, което да докаже невинността му, но това не се случи.

Докато султан Сюлейман гледаше гордо към Багдадската кула, построена от вавилонски тухли, Ибрахим беше полудял от нетърпение и умираше от страх нещо да не се обърка. Ами ако войната се проточеше и се появеше някой, който да докаже, че Искендер е невинен? Беше поръчал да избият до крак всички войници, които бе изпратил срещу кервана като разузнавателен отряд, но пак не беше спокоен. Обсадата продължи кратко. Багдад нямаше друг избор, освен да отвори вратите си за Сюлейман. И той влезе, яхнал светлосивия си кон. Ибрахим дори не можа да дочака края на поемата, която излезлият да ги посрещне поет Фузули беше написал в чест на падишаха. Великият везир отпразнува победата над Багдад, като заповяда да обесят невинен човек, и трупът му дни наред се люля, провисен на градския площад. Докато всяка вечер скришом отпиваше от виното си, в очите на Ибрахим проблясваха пагубни искрици. Вече беше ред на московчанката Хюрем. Змията не бе могла да пусне отровата си, но сабята на палача не грешеше.


Сюлейман не можа да се зарадва на победата заради предателството на Искендер Челеби. Падишахът беше неспокоен. Много пъти се беше терзал и предпочиташе вместо случката с Челеби Багдад да беше останал в ръцете на Тахмасп. Не можеше да повярва, че е виновен. Вярно, че имаше много правомощия, но не беше толкова безочлив, че да тръгне да ограбва хазната на падишаха. Пред очите на султана постоянно беше лицето на дефтердаря и чуваше виковете му: Аз съм невинен. Когато видя трупа му да виси на въжето, Сюлейман се беше развикал:

— Свалете този нещастен човек! Много ли ви се стори една шепа пръст, че го оставяте на гаргите и лешоядите? Нямате ли страх от Бога?

Дотичал припряно, Ибрахим бе отрекъл и това свое дело.

За да изкара яда си на врага, разгневеният падишах един след друг си възвърна градовете, завладени от разбойниците на Сефевидите. Навлезе и в Тебриз — старата столица на сефевидската държава, но шах Тахмасп не се осмели да излезе насреща му. Сюлейман остана в двореца му седемнадесет дни. Само братът на шаха — Сам Мирза, се яви пред Сюлейман и целуна полите му. Нито една победа обаче не можа да успокои съвестта му.

Накрая каза на Ибрахим:

— Гледай какво нещо, паша. Тъпчем с конете си в двореца му, но от момчето, наречено Тахмасп, няма ни следа. Тези баща и син сигурно са свикнали да бягат и да се крият като жени.

Великият везир очакваше това. Не пропусна възможността.

— Не преследвайте напразно Тахмасп. Очевидно е, че той няма смелост да се появи пред нашия господар. Върнете се в Истанбул и си починете. А ние тук ще се погрижим за всичко.

И падишахът направи, каквото каза неговият зет. И без това заради станалото с Искендер Челеби на Сюлейман не му се искаше да вижда Ибрахим. Остави войска в Иран под командването на великия везир. Завърна се в Истанбул една година, шест месеца и двадесет и седем дни след заминаването си. Не знаеше какво ще каже на съпругата на Искендер паша, Семиха ханъм, ако се срещнеше очи в очи с нея.

С надеждата да се избави от безпокойството в душата си през онази нощ той разказа случилото се на жена си. Тя бе научила новината още преди месеци от един от хората на Искендер Челеби, избягал тайно и дошъл в Истанбул. Дни наред се бе опитвала да успокои Семиха ханъм, за да спре да плаче. От ума ѝ не излизаше гледката на жената, биеща се по гърдите и окайваща своя съпруг:

— Гарги са изкълвали очите на господаря ни!

Хюрем предполагаше, но когато го чу от устата на Сюлейман, се увери напълно.

— Ако питате мен, Ваше Величество, султане мой — каза тя, — бил е устроен капан за Челеби.

— И ти ли мислиш така, Хюрем ханъм?

— Със сигурност и вие сте на същото мнение. Един мъж, който е тръгнал да краде хазната, би ли издал кой е? Вижте само, всички разбойници са били облечени в униформите на войниците на Искендер Челеби. Той да не е толкова глупав? А и Челеби беше много богат. За какво да се хвърли в подобен огън и да посегне на имането на владетеля. И да е луд, не би го направил.

Сюлейман поклати глава.

— И аз си го помислих, Хюрем. Още щом чух, ми се стори капан, но не намерих нищо, което да докаже, че Искендер е невинен. Пък и всъщност по-важно е кой може да му е устроил този капан? Няма ли поне един мюсюлманин, който да твърди, че Искендер е невинен? Да излезе напред и да го каже. А аз да намеря виновника и да му одера кожата.

На Хюрем ѝ се искаше да му подскаже да се огледа около трона си, но единствено подхвърли:

— Който е враг на нещастния Искендер Челеби, той е виновникът.

Падишахът се изправи изведнъж:

— Ибрахим ли?

Нали и той непрекъснато се съмняваше в това! Докато беше жив, Искендер не можа да го надвие, но като мъртъв щеше да сложи край на хърватския чакал. Хюрем вдигна рамене:

— Не зная.

Султанът попита с тревога в гласа:

— Как е Семиха ханъм?

— Преживява големи мъки. Постоянно повтаря, че съпругът ѝ е невинен. Не толкова смъртта на мъжа ѝ я натъжава, а че тялото му е било провесено с дни и е било оставено да го кълват птиците.

— Жената е права. Сториха и това безчестие. Хюрем, каква е тази безмилостна ненавист, която да оскверни труп? Може ли да бие сърце, обхванато от такава омраза?

Хюрем бе уверена, че може, и щеше да продължи да подхранва ненавистта в душата му. За да не се издаде, тя започна да се занимава с друго и остави въпроса на падишаха без отговор.

— И сега какво ще стане? — питаше се султанът. — Според закона и обичаите всичко, което притежаваше Искендер паша, премина в държавната хазна. Семиха ханъм няма дори покрив над главата си.

Хюрем се усмихна едва доловимо.

— Негово Величество, моят султан, да не се безпокои. Ние извикахме Семиха ханъм при нас.

Лицето на Сюлейман се озари. Сякаш мъката му беше намаляла, макар и малко.

— Каква умна жена си ти, усмихната красавице — каза той. — Много добре си се сетила. Аз пък приех на служба един от хората на Искендер Челеби.

— Кой е този щастливец?

— Не го познаваш. Еничар, възпитан в Ендерун. Показа сериозни успехи. Беше спечелил награда, но взел да упорства непременно да му бъде позволено да отиде в родния си край, за да види семейството си. Обаче е забранено на девширметата да ходят по родните си земи. Повдигнаха въпроса пред нас. Решихме да видим това момче. От очите му струи проницателност. Щом имал право на награда, тогава да го оставим сам да си я избере. Можело ли по-голяма награда от това един син да се види с майка си и баща си. Хареса ни. Пуснахме го. Беше приет на официална служба при Искендер Челеби. Станал е голям мъж. Наричат го Мехмед Соколович, хърватин е.

Хюрем султан зяпна. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Каква беше тази съдба? Докато се опитваше да се отърве от един хърватин, на пътя ѝ се изпречваше друг.


Истинската новина за катастрофа дойде по-късно. Ибрахим паша беше оставил командването на сирийските и египетските паши и се бе впуснал в света на удоволствието в дворците на Багдад. По протежението на реките, украсени с палмови дръвчета и фурми, той радваше душата си с коя от коя по-красиви арабски девойки и си представяше, че се намира във висящите градини на Вавилон. Харесваният паша се развличаше, а войската, останала в ръцете на неопитни командири, се бе отнесла в смъртоносен сън.

Шах Тахмасп, който беше избягал и от две години се криеше, полудя от радост, когато получи сведения, че османските войскови части са отседнали в една долина, където защитата им беше невъзможна.

— Дойде часът на отмъщението — извика той.

Конниците на Сефевидите навлязоха като фурия в долината от две страни. Трима от всеки петима санджакбейове бяха убити на място. Хиляди войници намериха смъртта си под сефевидските саби. Близо хиляда еничари молиха за милост и се предадоха. С победни викове Тахмасп изчезна, както се беше появил. Ибрахим паша научи прекалено късно за събитията и усилията му за отмъщение бяха напразни. Защото Тахмасп отдавна се беше изпарил в иранските пустини.

Султан Сюлейман вече не хранеше друго чувство освен гняв срещу великия везир, който обърна победата в поражение и причини на падишаха този срам. Когато Ибрахим се завърна от Иран, дори не го повика при себе си. От нежелание да вижда лицето му султанът не наблюдаваше и събранията на Дивана зад прозорчето с решетката. А клюките, които достигаха до ушите му, го вбесяваха.

— Можеш ли да си представиш, Хюрем — оплака се той една вечер по време на Рамазана. — Нашият зет карал хората, които му служат, да го наричат султан. Глашатаите викали по улиците на Багдад: „Заповед на султан Ибрахим!“ Ние не искаме данък от бедния народ, а зет ни събирал харадж, който наричал Данък на Ибрахим.

Падишахът изброяваше едно по едно провиненията на Ибрахим, но Хюрем дори не го чуваше. Ето че беше настъпил моментът, който очакваше от години. Молитвите Бог да ѝ даде възможност да стегне въжето на хърватския чакал бяха чути. Косматият дебел врат на Ибрахим сега беше в нейните ръце. След като изслуша излиянията на Сюлейман с учудване, което трябваше да означава: „сериозно, и това ли е направил, и онова ли е казал…“, тя помоли:

— Нека Негово Величество, моят султан, да не помисли, че отново се държа враждебно, но имам да кажа нещо. — После сбърчи устните си.