Една нощ ѝ написа писмо с надеждата, че ще потуши копнежа в себе си:

Усмихната моя красавице! Сега войските ми преминават през стръмните планини и пропасти, където са вървели Александър Велики и римските легиони. Нека се види кой е по-великият. Дали Александър, дали Рим или могъществото на Сюлейман. Нека да ми покажат място, където не може да достигне османската сабя, за да го покоря. Де да го нямаше този копнеж по красивото ти лице, прекрасните ти очи и гласа ти като на славей, когато ме наричаш Сюлейман…

И Хюрем султан не остави съпруга си без вести. Хвалеше сина на Гюлбахар с думите: „Трябва да видите смелия ни принц Мустафа хан, каймакаминът на престола“.

Но писмото с описание на новия хамам направо побърка Сюлейман. Докато го четеше, се смееше и се отнасяше в недотам прилични фантазии. От разкривения почерк личеше, че не е от перо на калфа. Хюрем го бе написала сама. Пък и една жена на кого можеше да продиктува подобно нещо?

Хамамът, който построихме с позволението на Сюлейман, е готов. Стана много красив. Отвън не може да се наднича, но Хюрем се къпе, гледайки двете морета. Сядам до курната и махам пещемала. Докато се поливам с гореща и студена вода, се сещам за Негово Величество султана и тялото и душата ми горят…

Когато го уведомиха, че е пристигнал вестоносец на великия везир, падишахът тъкмо дочиташе последните редове от писмото. Припряното говорене го накара да се отърси от видението на голата жена.

— Да видим каква добра новина ни е изпратил великият везир — каза Сюлейман и заповяда веднага да доведат вестоносеца.

Мъжът беше изтощен, тъй като дни наред бе пришпорвал коня си. Въпреки това пред султан Сюлейман той спази обичая и коленичи.

— Кажи, каква вест носиш от Ибрахим паша?

Войникът извади от пазвата си кутия с печат отгоре и я поднесе на султана, като я държеше на нивото на главата си. Един от везирите излезе напред. Пое кутията и с тържествени крачки се доближи до златния трон. Той така се поклони, че високият тюрбан на главата му замалко да се изтърколи в краката на султана. От тази позиция, хванал кутията само с върховете на пръстите си, я подаде на падишаха. Сюлейман мразеше тези дворцови порядки. Протегна се и пое кутията, изработена от кожа на газела. Беше запечатана с червен восък, а отгоре бе ударен огромният печат на Ибрахим. Сюлейман го счупи, отвори кутията и извади отвътре парчето кожа, тънко колкото лист. Слабост на Ибрахим беше да пише върху кожа.

Докато падишахът разгъваше сгънатото на четири писмо, везирите около него се бяха приготвили да чуят за поредна победа. Но султан Сюлейман не ги зарадва с вест за триумф. Бледото му лице почервеня. Изражението му стана свъсено. Султанът смачка в дланта си кожата, върху която бе написано писмото на Ибрахим. За миг се замисли и извика:

— Хъдър ага!

Везирът схвана, че нещо се е объркало, затова припряно коленичи на земята, сякаш се изтърколи, и се опита да целуне полите на падишаха. Това още повече подразни султана.

— Остави сега целуването на ръце и поли, ага. Този войник не може да стои на нозете си от умора. Заведете го да си почине. Изберете трима добри конници. И тримата да са на отделни коне. Ако нещо се случи с единия, другите да продължат! Без почивка. Без спиране. Да се хранят и да пият, докато яздят! Заповедта ми да достигне до Ибрахим паша възможно най-бързо!

Везирите в шатрата щяха да се пръснат от любопитство. А Хъдър ага се опита да измърмори:

— Докато ферманът ви бъде написан, конниците ще са готови…

Обаче султан Сюлейман го прекъсна:

— Няма да се пише! Заповедта ми е следната: „Изчакай, докато дойда! Внимавай да не объркаш нещо! В никакъв случай!“.


Веднага след като конниците тръгнаха на път, лагерът беше вдигнат. Колите, които превозваха огромните военни тугове, музикалните инструменти на еничарския оркестър и сандъците с муниции и храна, влачейки топовете и катапултите, заедно със стадата крави и овце за изхранване на войската, напредваха възможно най-бързо. Черните гъсти вежди на Сюлейман, свъсени от писмото на Ибрахим паша, не се отпуснаха през цялото пътуване. Личеше нетърпението на падишаха, който галопираше напред, яхнал светлосивия си кон, а наемниците и еничарите бързаха заедно с него от страх да не му се случи нещо. Защото планините, долините и реките в тези земи не бяха безопасни. Сефевидите можеше да ги изненадат.

Когато получи вестта, че до военния лагер на Ибрахим остават два дни път пеша, султанът не можа да издържи. Придружаван от отряд конници, той препусна напред. Като мярка за сигурност беше съблякъл пищния кафтан и бе надянал военна униформа. Освен това бяха оставени и единадесетте туга, които можеше да издадат на врага, че падишахът е пристигнал.

Като видя насреща си султана във военна униформа посред нощ, Ибрахим се смая. Сюлейман пък се учуди на военната палатка на Ибрахим, която засенчваше по великолепие неговата шатра. Златни подпори и златни сърмени въжета, чаши и кани за шербет от венецианско стъкло. В сравнение с тази палатка, украсена с разноцветна коприна и атлаз, шатрата му изглеждаше като подслон за войниците. После щеше да иска обяснение за това.

Въпросът беше толкова важен, че не можеше да бъде обсъждан в палатката. Чужди уши не биваше да чуят тайната. Сюлейман дръпна великия везир и го изведе навън. Двамата подминаха откритото пространство, където войниците на групички бяха запалили огньове, и навлязоха в мрака.

— Виж, Ибрахим — каза падишахът, — наясно съм, че не сте в добри отношения с Искендер Челеби. Поисках да сте заедно, защото се надявах, че войната ще прекрати враждата ви. Но ти намери начин брат му да бъде убит. Не споменах нищо, защото ти се доверявам. Обаче ако сега клеветиш Искендер само за да изгуби благоволението ми, ще се простиш с главата си.

Ибрахим се опита да прозвучи убедително:

— В твоя чест да бъдат пожертвани хиляда като Ибрахим! Добре, не го крия. Не обичам Искендер Челеби. Известно е, че и той не ме харесва. Постоянно ме клевети пред вас. Но аз не бих набедил никого. Дори и врага си. Дори и онези, които клеветят мен.

Ибрахим намекваше за опита на Хюрем да го изкара виновен за инцидента със змията, но Сюлейман се направи, че не го чува.

— Да не би някой друг да го клевети? Да няма някаква клопка, някакъв капан в тази работа?

Ибрахим поклати глава, сякаш не беше способен да говори от съжаление.

— Разкажи ми подробно случката — поуспокои се падишахът.

— Разузнавателният ни отряд видял отдалеч керван с камили на три дни път оттук. Когато наближил, се разбрало, че пренася съкровища на нашия господар. В същия момент иззад хълмовете се спуснали други конници и го нападнали. Пазачите на кервана били прободени. Разузнавачите ни успели да стигнат едва когато крадците опразвали сандъците със злато. Убили повечето грабители. Няколко избягали ранени, а двама молели за милост. Когато войниците отметнали качулките им, се оказало, че всичките са хора на Искендер Челеби…

Преди Ибрахим да довърши думите си, падишахът изрева:

— Говори накратко, паша. Твърдиш, че Искендер ни ограбва. Така ли?

Ибрахим само кимна с глава.

— А ти какво предприе?

Гласът на Сюлейман бе изплющял като камшик.

— Керванът продължи. Труповете бяха заровени, а ранените — довършени. Хората на Искендер Челеби, които се предадоха, признаха всичко пред мен. Войниците не са забелязали, че единият носи пръстен с отрова. Изпи отровата и умря. Другият се опита да избяга от мястото, където го бяхме затворили, и тогава…

— Значи не е останал свидетел, така ли?

— Признаха си. Свидетели са войниците от разузнавателния отряд.

— Твоята дума и мъжете, верни на теб.

Ибрахим не знаеше какво да отговори. Играеше опасна игра. Щеше да бъде обезглавен или Искендер, или той. След случката с печата внимателно бе замислил всичко. Нямаше никакъв пропуск. След като залови плячката си в паяжината, която беше изплел, бе дошло време да измие кръвта ѝ. И това Ибрахим щеше да стори със заповед на Сюлейман. Самият падишах щеше да издаде фермана за смъртта на любимия си дефтердар Искендер Челеби. Ибрахим предприе последната си атака, за да убеди падишаха. Извади извития кинжал на кръста си и го подаде на султана.

— Ако владетелят се съмнява в нашата преданост, ние нямаме право да живеем. Нека цената за службата на Ибрахим и привързаността му към султана да бъде един живот. Но не ме оставяйте на палача. Нека умра от ръцете на падишаха.

Султан Сюлейман се приближи и се взря в очите на великия везир, доколкото можеше да ги види в тъмнината. Много му се искаше, но едва ли щеше да открие в тях невинността от времето, когато срещна Ибрахим на едно лозе в Маниса, прие го като свой спътник, извиси го до върховете на държавата и го удави в богатства, а после му даде сестра си за жена. В очите на великия везир прехвърчаха единствено искри на съобразителност. Потаен, хитър поглед. Истината беше, че Сюлейман не бе убеден, но нямаше и причина да го обвини. Със сигурност цял куп войници щяха да се закълнат, че са заловили хората на Искендер, докато са грабели съкровищата. Сюлейман избута стисналата кинжала ръка на Ибрахим.

— Какво направи с Искендер Челеби?

— Затворих го на сигурно място.

— Не го ли попита дали това е истина?

— Отрича, как иначе?

Останалото след онази вечер беше кошмар за всички. Въпреки мъченията Искендер Челеби държеше, че е невинен.

— Ибрахим облече собствените си хора в униформите на моите и ми устрои капан — твърдеше той, но не можа да убеди никого.

Докато гледаше как дефтердарят коленичи в краката на падишаха и умолява, великият везир си мислеше: „Нека те видим, Искендер. Няма я и най-голямата ти поддръжничка, московчанката Хюрем. Хайде сега спаси мръсната си душа от ръцете ми, да видим как ще стане“.