Не знаеше коя поред безсънна нощ беше това. Вдигна глава от възглавницата, която вече ѝ се струваше трънена, и се изправи. Решителността ѝ надделя. Така с вързани ръце ли ще чака? Тя е Хюрем султан. Любимата съпруга на султан Сюлейман. От какво се бои? Не бива да пуска онова, което е хванала! В края на краищата Мустафа е само дете. Преследвай победата! Покажи кой е силният!

Взе решение и едва дочака сутринта. Първата ѝ работа беше да извика Мерзука.

— Веднага да известят заместника на падишаха, нашия принц. Бихме желали да го посетим.

Отговорът дойде бързо:

„Нека не се притеснява. Ние ще дойдем, за да получим благословията ѝ.“

Добре, обаче кога?

Хюрем веднага се нагласи. Пробва най-красивите си рокли и накрая реши коя да облече. Докато се приготвяше, преценяваше мислено какво означава отговорът на Мустафа. Безброй пъти попита:

— Това ли бяха точните му думи?

И всеки път получаваше отговора:

— Точно това.

Какво значеха тези думи? „Нека не се притеснява…“ Тук нямаше никакво обръщение или титла.

— Виж ти! Да не говорим за подобаващото обръщение към султанка, момчето дори не споменава и името ни — каза Хюрем на Мерзука.

Пък и какво означаваше това: „Ние ще дойдем, за да получим благословията ѝ…“.

— Какъв е станал Мустафа, че да го благославяме. Нали поразпитахме и разбрахме — каймакамин на падишаха било титла само на думи. Той няма никакви правомощия. Не може нищо да направи без знанието и печата на съпруга ми. Само ще наглежда ежедневните дела и толкова. Знае се, че има много везири, които могат да вършат тази работа. Със сигурност майката е научила сина си на тези приказки.

Мерзука усещаше урагана, който бушува в душата на господарката ѝ. Знаеше, че трябва да я успокои. Иначе в лудостта си щеше да стори нещо непредпазливо и щеше да обърка всичко.

— Ти все пак направи, както е казал принцът — прошепна татарката. — Ако не можеш да го привлечеш на своя страна, ти бъди до него. По-добре е, отколкото да си срещу него.

Хюрем се обърна и погледна с учудване татарската девойка. Познаваше я добре. Погледът и стойката на Мерзука издаваха тревога. Хюрем бе видяла същото изражение в онзи злощастен хан, когато реши да си сменят стаите, за да се срещне с Фредерик.

— Гледай ти — леко се усмихна тя на приятелката си. — Какви мъдри слова са това. Откъде се научи да разсъждаваш така?

Мерзука не можа да реши дали да се засмее, или да се обиди. Махна с ръка, сякаш казваше „остави“.

— Не изсипвай кошницата — каза тя. — Може да е тежка, но пълната кошница носи повече полза от празната.

Беше права. Хюрем с благодарност прегърна спътницата си. Зачака пълната кошница. Мина обедната молитва, после следобедната, по никой не дойде. Хюрем си помисли, че принцът със сигурност сега е при Гюлбахар. Яростта я гризеше отвътре. Беше развълнувана. От колко години не се бе срещала с Мустафа? Само за малко го бе зърнала отдалече, яхнал коня по време на тържеството по случай сюнета. И то бе зад тюлените пердета. Мислено подготвяше думите си. Опита се да предположи какво ще каже Мустафа. А и кой знае какво го е подучила майка му, изсумтя Хюрем. Малко преди вечерния езан тя най-накрая получи вестта, която очакваше.

— Принц Мустафа идва.

Хюрем го посрещна на крака. Официално, както би следвало да посрещне каймакамин, и с искрена топлота, сякаш бе неин син. Мислеше, че е намерила точното равновесие между двете неща. Мустафа бе станал още по-снажен момък от сюнета насам. Хюрем си помисли, че прилича на майка си. „И тя е такава върлина като него.“ Може би тюрбанът му беше голям или пък това, че се спускаше до челото му, правеше главата му да изглежда малка. Хюрем си помисли, че от лицето му бяха останали само чифт черни вежди, тъмни очи и един извит като клюн нос. Също и тънките устни.

— Липсвахте ни — каза Хюрем.

Принц Мустафа отвърна, без да я погледне:

— Не бяхме по тези места допреди няколко месеца.

Хюрем се направи, че не разбира намека в думите на момчето: Нали ни заточи в Маниса, как ще ни видиш.

— Тръгнахме, за да посрещнем принца ни и красивата му майка, но падишахът ни беше изпреварил. Не можахме да ви видим.

Обстановката беше студена като лед и напрегната като струна. Хюрем трябваше да преодолее това. Направи една-две крачки към детето.

— Елате насам, седнете — каза тя.

Когато видя, че момчето се колебае, веднага го хвана за ръцете и го дръпна към кушетката.

— Моля, не се стеснявайте. Все пак и ние сме ви като майка. Пък и какъв е този огромен тюрбан на главата ви? Много ви приляга, но това не е официална визита. Свалете го и се отпуснете. И ние да можем по-добре да видим лицето на храбрия си принц.

Мустафа бавно отдръпна ръцете си. За момент сякаш щеше да свали тюрбана от главата си, но после се отказа.

— Не, така е добре, нека остане. Не може каймакамин без тюрбан.

— Както желаете. Как е майка ви? Дано да е в добро здраве.

— Добре е. — За момент замълча. — И тя се интересува от вашето здраве. — Отново кратка тишина… — Много се натъжи от случката със змията. Надява се вече да сте по-добре.

Хюрем се засмя леко.

— Добре съм. Беше случайност. Разбира се, всички се разтревожихме, но вече е минало.

— Как ли е влязла там змията?

Ако не беше прехапала устни, Хюрем щеше да каже: Как ще влезе, майка ти я е пуснала.

— Не се разбра — отвърна тя, опитвайки се да не разваля ведрото си изражение. — Ако ме питате, животното е минало по канализацията на хамама. Иначе откъде ще влезе?

После, за да смени темата, Хюрем попита:

— А вие какво правите?

— Уча се да бъда падишах.

Неизменната усмивка по лицето на Хюрем замръзна само за миг. Помисли си: Добре, научи се. Но тези знания няма да ти потрябват.

С последните си думи момчето се бе изправило. На кръста му беше опасана украсената със скъпоценни камъни сабя, която султан Сюлейман му беше подарил по случай сюнета. Сложи дясната си ръка върху копринения червен пояс на кръста си. А с лявата заметна кафтана и хвана дръжката на сабята. Гордо направи една-две крачки в стаята. Колко много приличаше на баща си така! Сякаш в момента Сюлейман се разхождаше пред очите на Хюрем. И в очите на Мустафа проблясваха същите светкавици, докато говореше.

— Много настоявахме баща ми да ни вземе със себе си, но той не сметна, че е правилно. Каза, че нашата длъжност е по-сериозна, защото ни е поверил трона си.

Опитвайки се отново да си придаде онзи жизнерадостен вид, Хюрем отвърна:

— Колко добре ви е обяснил Негово Величество султанът! Щом трябва да заеме мястото на престола, за какво принцът ни да ходи по бойните полета…

Мустафа изведнъж прекъсна Хюрем:

— Да бъдеш падишах, се учи най-добре на бойното поле, начело на войниците. Какво усвоявам тук между четири стени? Средства, нужни за прехраната на народа, покупки, продажби и други такива.

— Не са ли важни и тези неща?

— Разбира се, но мястото на един падишах трябва да е начело на армията му. Бог да поживи баща ни, но когато утре му се случи нещо, аз ще седна на този престол не като заместник, а като падишах и тогава и за ден няма да се отделям от войската си. Именно такова поведение приляга на Мустафа хан, сина на султан Сюлейман. Да води война след война, да постига победа след победа!

Хюрем за момент си помисли, че говори съпругът ѝ. Същият разпален поглед, същите разпалени слова.

— Както разбирате — продължи Мустафа, — опитваме се добре да научим как да бъдем падишах, за да сме достойни за баща си. И успяваме.

В този момент зазвуча вечерният езан. Мустафа се сепна и се отправи към вратата с думите:

— С ваше позволение, вече трябва да тръгваме.

— Да бяхте поостанали още малко. И братята ви да се бяха срещнали с вас.

Момчето се обърна към Хюрем.

— Нямаме никакво време. Държавните дела ни очакват.

Хюрем султан дълго гледа подир принц Мустафа, който заметна кафтана си и излезе, без да изчака отговора ѝ. Отнесена в мисли, тя дори не забеляза помощничките, които влизаха в стаята ѝ. Изгони прислужниците, които искаха да запалят факлите и светилниците. Остана да седи в мрака с часове. Единствената светлина в стаята беше блясъкът на очите ѝ. Синьо-зелените зеници се превърнаха в две горящи главни и се разпалиха в пожар.

— Добре, върви си, Мустафа — говореше си тя. — И виж дали там, където отидеш, ще намериш трон, на който да седнеш, и корона, които да сложиш на главата си. Кой е открил дворец в Ада, че ти да го намериш?


LVI


Първоначално от Истанбул бе потеглила войската под командването на Любимеца Ибрахим паша. Втори командир беше дефтердарят Искендер Челеби. Падишахът бе наясно с противоречията между двамата везири, но не бе пресметнал, че това ще доведе до катастрофа.

Армията бързо напредна към Караман. Оттам се отпрани на югоизток и завоюва обратно окупирания от сефевидските нашественици Битлис. Когато Сюлейман потегли с основната си многочислена армия, за да се срещне с войската на великия везир, от шах Тахмасп не бе останала и следа.

Сюлейман беше горд със своите завоевания. Но и копнежът му беше силен, колкото гордостта. Вече му липсваше Хюрем. Представяше си нейната усмивка, очите, червените коси и бялото тяло, което се извиваше в прегръдките му. Макар да бе родила пет деца, формите на съпругата му бяха като на гръцка статуя. Всяко раждане я беше разкрасявало още повече. Сюлейман потръпна при спомена за заоблените форми на Хюрем.