— Ако ми кажат, че е нужно да се съюзя с дявола, за да унищожа Османската империя, ще го сторя без колебание.

Не след дълго дойде вест, че нашественици от Иран са нарушили границите. След това, че са завладели Битлис[116]. А най-накрая до падишаха достигна доклад, че шпионите на Тахмасп всяват раздор сред населението и се опитват да разпространят шиитството, а броят на шиитските селища се увеличава.

Великият везир Ибрахим месеци наред повтаряше:

— Султане, да отрежем и смажем главата на сефевидския звяр, преди да е пораснал. Можете ли да си представите какво ще се случи, ако тръгне срещу нас, докато се борим с Карл V? Бог да ни е на помощ! Издайте ферман да нападнем първо Иран. После ще се върнем на запад и ще си разчистим сметките с испанския крал.

Сюлейман знаеше, че този път Ибрахим е прав. Но не можеше да се реши, премисляше всичко твърде задълбочено. Всъщност султанът имаше само една цел — да приключи делото, което преди хиляда години Атила бе оставил недовършено. Да влезе в Рим и да погребе в праха на забвението основите на християнския свят — папството. Цялата му подготовка и политика се основаваха на тази идея.

— Невъзможно! — възрази той. — Няма да се изплашим от едно голобрадо момче и да се откажем от основната си цел. Това ли е политиката на великия ми везир? След като можем да заличим християнството от лицето на Европа, предлагаш да се занимаваме с едно хлапе на изток, така ли?

— Целта е същата. Мисля обаче, владетелю, че вместо да тръгнем по най-краткия път към нея и да попаднем в клопка, трябва да удължим пътя.

— Чакай, спри. Нека помислим, паша.

Хюрем бе усетила, че тече някаква тайна подготовка. Падишахът отново се бе затворил в черупката си и бе изключил сетивата си за външния свят. Той правеше така, когато се впуснеше в дълбок размисъл. В повечето случаи дори не забелязваше какво става и какво се говори около него. Дори и когато се отдаваха на любовни ласки, Хюрем чувстваше, че умът на падишаха е зает с други мисли.

Една нощ тя попита мъжа си, докато галеше брадата му:

— Какво кара моя султан да потъне в мрачни мисли?

Падишахът не се поколеба да обсъди налегналите го грижи с Хюрем, чийто съвет за похода при Мохач се бе оказал правилен.

— Трябва да взема едно решение. Отново сме застанали на кръстопът. В каква посока трябва да поемем?

— Бихте ли разказали на вашата робиня какви са пътищата?

— Единият води на запад, а другият — на изток. Първият е труден, изпълнен с опасности и пречки. Но в края му има слава и почит. Османското знаме, знамето на исляма, може да бъде забито в сърцето на Рим. Да бъде заличена хиляда и петстотин годишна история и да бъде започната нова глава.

— Толкова ли е трудно да се отиде в Рим, че господарят ни така се е замислил?

Сюлейман леко се усмихна на тези думи.

— Папският престол не е единствената цел за Сюлейман, Хюрем. Ние жадуваме за всички тронове и корони в Европа.

След като целта беше да затрие папското влияние и да даде друг ход на историята, значи Сюлейман се стремеше да погуби християнството и да наложи мюсюлманската вяра в Европа. Изведнъж Хюрем потръпна. Християнството щеше да изчезне, така ли? Ядоса се на това свое чувство. Какво я засягаше нея? Нали и тя беше мюсюлманка? Нали и посоката, в която се молеше от години, беше същата като тази на Сюлейман?[117] Защо тогава се притесняваше, че християнството може да е застрашено?

— А другата посока? — попита тихичко тя, отърсвайки се от размислите, в които се бе отнесла.

— И пътят на изток е опасен, но е по-лесен в сравнение с другия.

— Сега в коя посока иска да поеме Негово Величество султанът?

— От хиляда години насам прадедите ми винаги са се движили на запад. Винаги. Такава е нашата орис. Бъдещето е на запад.

— Но Ибрахим паша ви сочи към изтока, нали така?

Падишахът кимна утвърдително и погледна съпругата си в очите.

— Както разбираш, срещу мен има два звяра, Хюрем. Единият е силен и могъщ. Но е възрастен. Действа бавно. Не напада, преди да е сигурен, че ще убие врага. Звярът на изток е по-малък. Но расте бързо. Неопитен е, понеже е млад. Но е коварен и дързък. Ибрахим паша казва, че…

Хюрем, с пръст върху устните на съпруга си, продължи думите му:

— Казва, че звярът трябва да се смаже, докато е малък, за да може истинският хищник да не ни нападне в гръб.

— Откъде знаеш, че Ибрахим мисли така?

— Няма как иначе. — За момент Хюрем замълча и погледна в очите на мъжа си. — И моят умен съпруг си мисли същото.

— Но ако ние тръгнем срещу младия звяр, как може да сме сигурни, че другият ще стои мирен?

Хюрем се засмя:

— Нали господарят ми каза, че старият хищник действа бавно?

Темата бе приключена там, през онази нощ, но Хюрем не спря да размишлява. Защо бе насочила Сюлейман към Иран? Дали защото все още някъде в душата си имаше нещо християнско? Дали и усилието на хърватина да обърне погледа на падишаха към изтока не бе подхранено от желанието му да запази християнството? И Ибрахим бе станал мюсюлманин преди години, но очевидно и у него все още имаше нещо християнско. Дали бившите единоверци се бяха съюзили, за да спасят християнството, макар че бяха смъртни врагове?

В мозъка на Хюрем като жило се заби въпросът: „Аз каква съм в действителност?“. Всъщност цял живот търсеше отговора му. Наистина каква беше тя? Мюсюлманка ли, или християнка? Рускиня ли, или османка? Дали приемането на исляма не бе само роля, която изигра, за да получи благоволението на султана и за да се издигне?

Тази мисъл потресе Хюрем. Тихичко промърмори:

— Божичко, и в душата си ли съм двуличница? Няма ли да се избавя от постоянното терзание коя съм и какво съм?

За първи път от толкова години тя извади торбата с чеиза от мястото, където я беше скрила. Дълго се взира в полусчупената иконка на Богородица и в почернялото от сажди лице на Иисус в скута ѝ. Няколко сълзи капнаха върху златния ангел, който летеше над Христос.

На сутрешния намаз Хюрем остана дълго върху молитвеното килимче. Устните ѝ непрекъснато шептяха молитви.


— Нека го нападнем — каза Сюлейман на Ибрахим паша. — Дали детето Тахмасп ще абдикира така чевръсто и ще избяга от сефевидския престол, както баща му — шах Исмаил?

Хюрем не знаеше дали се радва, че падишахът отново поема пътя, който тя му показа, или защото спаси Рим въпреки религията си. Така или иначе, тя не беше в състояние да мисли за това, защото Сюлейман стори нещо твърде неочаквано. Когато отиде на война, той остави на трона си принц Мустафа — сина на Гюлбахар.

Сякаш светът се срина върху Хюрем. Първо изпадна в паника. Какво означаваше каймакамин[118] в султаната. Едно дете, обрязано едва преди две години, сега притежаваше всичките правомощия на Сюлейман, докато него го нямаше, така ли? Дали можеше да злоупотреби с властта си? Хюрем се притесни за живота си и за този на децата си. Сякаш не ѝ стигаха грижите по болнавия принц Джихангир, а сега я сполетя и това… Макар и трудно, тя си наложи да не издава страха си. Изпрати съпруга си отново със своята прекрасна усмивка.

— Върви, султане мой, и се върни, отново увенчан с победна корона. Да бъде свещена войната ти! Не мисли за нас. Нашият храбър принц ще се грижи добре за това, което си му поверил.

Хюрем остана загледана след падишаха, който се отдалечи с развят кафтан. Сюлейман на мига разбираше какви заговори се крояха в дворците на Карл, на папата и на шах Тахмасп и отрано предвиждаше вероятностите и предприемаше мерки, но не забелязваше какво се случва в собствения му дом.

— Ако знаеше какви страхове са ме обзели — каза си Хюрем.

Може би знаеше, но не го показваше.

След случката със змията страхът и мерките за сигурност се бяха превърнали в нещо неизменно. Не прибързваше, проверяваше всичко, което пиеше или ядеше, като първата хапка и глътка най-напред се даваше на момче, специално назначено за целта от Джафер. Хюрем не си лягаше, преди хубаво да бъде проверено всяко кътче. Правеше същото и за децата си.

Ситуацията не бе за подценяване и трябваше да се внимава. Как да опази себе си и децата си от сина на негодницата? С дни търсеше отговор, без да излиза от стаята си. Първата предприета мярка бе да пренесат тримата ѝ синове и дъщеря ѝ в нейните покои. Големият ѝ син, принц Мехмед, бе в Маниса, където бе санджакбей. На него изпрати вест да бъде внимателен.

— Падна по гръб, Хюрем! — изсумтя сама на себе си, обхваната от тъжни мисли. — Всичките ти усилия бяха напразни. На престола на Османската империя се възкачи копелето на Гюлбахар. Какво да сторя сега? Това не е змия, че да я хванеш за главата и да я захвърлиш…

Струваше ѝ се, че ще полудее само като си представеше колко доволна е сега Гюлбахар. Татко ѝ Ноян бе много далеч. Сюлейман го нямаше. А Искендер Челеби бе заминал на война с армията. Хафса султан се бе споминала. Хюрем беше съвсем сама. Освен едно черно момче, до нея не беше останал нито един човек, на когото можеше да се довери и при когото можеше да намери утеха. А как щеше да се справи евнухът? Дали щеше да опази живота на Хюрем и петте ѝ деца? Мястото, наречено дворец, бе пълно с врагове. На всеки ъгъл можеше да я дебне капан.

Помисли си, че е възможно и Гюлбахар да се пренесе там. Та нали бе постигнала желанието си! Ето че синът ѝ бе дошъл и се бе наместил на османския престол. Само дето не бе отишъл при тюрбето на Еюб султан и не бе опасал сабя за провъзгласяването му за султан! Но ако събитията продължаваха да се развиват така, и това можеше да се случи.

Гневът разяждаше Хюрем. Припознаваше враг във всекиго, изпречил се пред нея. Не позволяваше и на децата си да излизат навън. Само Мерзука и Сетарет калфа имаха позволение да влизат в стаята ѝ. А главата на Сетарет бе започнала да изглежда доста странно, откакто въгленочерната ѝ къдрава коса бе започнала да посивява. Хюрем не можеше да не се засмее, щом я видеше, но сега не ѝ беше до шеги. Сякаш вървеше по съвсем тънко въже. От едната ѝ страна имаше адски пламъци, а от другата — змии, скорпиони и стоножки. Не биваше да се препъне и да падне.