— Не отделяй очи от нея, Александра. Омагьосай я с поглед. Никой не го знае, но човешкият поглед омагьосва змиите.

Дали действително беше така? Вече нямаше друг избор, освен да опита. Наведе се отгоре и заби поглед в змията. Синьо-зелените очи срещнаха вертикалните жълти зеници на животното. Хюрем дори не си поемаше въздух. Само се взираше в тези отвратителни очи. Влечугото заплашително извади езика си срещу нея един-два пъти. Но после се отказа. И миниатюрната глава на змията се вцепени. Действително ли я бе омагьосала? Нервите на Хюрем бяха опънати до краен предел. Дясната ѝ ръка се спусна отгоре като светкавица към врата на змията. Палецът и показалецът ѝ се разтвориха и стиснаха като менгеме, а ръката се вдигна отново със светкавична скорост.

Оръжието на убийството вече бе между пръстите ѝ. Тъй като бе хваната за врата, змията не се опита да се освободи. Само усука тънкото си колкото човешки пръст тяло около ръката на момичето. Изпаднало в безизходица, влечугото заплашително извади няколко пъти раздвоения си език към наблюдаващите го очи и толкова.

Хюрем настръхна от студения допир на червените и жълти люспи. Отровата беше в ръцете ѝ. Дори леко разсейване, само моментно невнимание можеха да означават смърт. Студена пот обля тялото ѝ. Тя не издържа — писъкът ѝ отекна в купола на султанския хамам. След него още един, още един, още един!

Първа през тежката дървена врата нахлу Мерзука. Когато татарката видя Хюрем да държи змия, тялото ѝ се свлече на земята като празен чувал. Сетарет калфа се оказа по-неустрашима. Без дори за миг да отдели ококорените си черни очи от влечугото, тя загърна с един пещемал мокрото треперещо тяло на господарката си. Накрая нададе вика, който бе задържала в себе си:

— Бързо, момичета! Тук има змия! Пуснали са змия при Хюрем султан!

Едва когато стоманената лапа на Джафер хвана животното, Хюрем пусна смъртоносната гад.

— Принцовете ми! — изкрещя тя. — Тичайте да видите живи и здрави ли са? Тичайте. Спасете принцовете!

И тя също се свлече до Мерзука.


LV


— Как ли е влязла змията в хамама?

Въпросът на Ибрахим паша вбеси султан Сюлейман.

— Ти попитай не как е влязла, а кой я е вкарал вътре.

Хюрем се беше хвърлила на врата на падишаха пред всички и треперейки, бе извикала:

— Искаха да ме убият, Ваше Величество!

Без да го показва пред съпругата си, и султан Сюлейман подозираше, че някой е пуснал змията там. Но кой? Гюлбахар ли? Всеизвестно бе колко ревнива е майката на най-големия му син. Възможно бе след идването ѝ в Истанбул тези чувства отново да са я завладели.

За първи път след години Сюлейман се бе изправил срещу нея и бе изкрещял с пламтящи очи:

— Това твое дело ли е, жено?

— Да не би сега московчанката да отправя клевети срещу майката на вашия престолонаследник? — отвърна тя, без да ѝ мигне окото.

И все пак тя остана главната заподозряна.

Възможно ли беше да е Ибрахим? Заради омразата, която хранеха един към друг Хюрем и великият везир, беше допустимо. Но Ибрахим бе достатъчно хитър, за да не допусне подобна глупост. Знаеше, че Хюрем щеше да обвини първо него. И след разпити и мъчения можеше да излезе наяве, че някой от неговите шпиони е вмъкнал змията.

Сюлейман премисли всяка вероятност. Дори заподозря, че самият той е истинската цел — вероятно отмъщение от голобрадия Тахмасп, който зае мястото на иранския шах Исмаил, след като бащата на Сюлейман Селим му бе отнел престола. Може би шахът отправяше послание: „Виж колко съм близо до теб. Мога да заложа смъртоносен капан дори и в хамама на жена ти“.

Разследването продължи с месеци. Наред с помощничките на Хюрем бяха разпитани всички прислужници, робини, евнуси в харема, пазачи, готвачи и служители в двореца. Тъй като не бе постигнат никакъв напредък, падишахът още повече затвърди подозренията си. Да, със сигурност шпионите на шах Тахмасп бяха организирали покушението. Сюлейман заповяда да бъдат засилени мерките за сигурност. Той, Хюрем и всички принцове бяха обкръжени от още повече стража.

Една вечер Хюрем се оплака на Сюлейман:

— Ваше Величество, вече не мога да се къпя в онзи хамам. Боя се.

— Но той се проверява, преди ние да влезем, Хюрем. Постоянно ce пази. Дори заповядах да има пазач и на покрива. Няма от какво да се страхуваш.

— И какво от това? Когато вляза там, онова влечуго все ми е пред очите. Мисля си, че отвсякъде изскачат змии.

Падишахът погали съпругата си по бузата.

— Какво е нужно, за да си спокойна? Кажи ми, веднага ще го сторя.

— Бих искала да построим нов хамам. Само за нас двамата и за децата. Ако позволи господарят ни…

Сюлейман се засмя.

— Ще уведомят архитектите и майсторите. Щом е така, веднага ще бъде построен хамам, достоен за моята султанка. Пък и…

Падишахът не можа да довърши думите си. Хюрем внезапно скочи от мястото си. Започна да хвърля възглавниците, върху които седеше, и тези, на които се облягаше, хващайки ги с два пръста.

— Може да има скорпиони и змии къде ли не — казваше тя и проверяваше навсякъде с широко отворени от страх очи. Когато се увери, че няма нищо, изтича и се хвърли в ръцете на падишаха. Благодари с целувки за разрешението за хамам.

И разследването на Джафер не даде резултат. Въпреки всички усилия на главния си шпионин, вкаран в двореца на Ибрахим паша, евнухът не можа да научи нищо. И от предоставения на Гюлбахар Ески сарай шпионите се върнаха с празни ръце.

И Тачам Ноян, при когото Джафер бе изтичал онази нощ, след като уби змията, също не можа да открие нищо.

Почти започнаха да вярват, че змията е влязла в харема по канализацията, но Хюрем бе сигурна. Постоянно си повтаряше, че тази работа е дело на нейната съперница и хърватския чакал. И беше права. Гюлбахар бе уредила змията да достигне до султанския хамам, а шпионите на Ибрахим бяха заличили следите. Мъжът, който донесе влечугото, и един от служителите в двореца, изчезнал внезапно, отдавна бяха под дълбоките води на Мраморно море.

Макар че раждането наближаваше и неразположението и болките бяха станали доста силни, Хюрем все още постоянно кроеше планове за отмъщение. Когато оставаше сама, си мърмореше:

— Ще видите вие как се залага смъртен капан! Има какво да научите от Хюрем!

Страхът, щастието и мъката се редуваха в султанския дворец. След случката в хамама всички живееха в страх, че и при тях ще се появи змия.

Когато Хюрем роди още един син, страхът бе заменен от щастие. Покушението беше забравено. Сюлейман радостно прегърна новородения си син и каза:

— Джихангир[115]. Нека твоето име да е Джихангир. То най-много приляга на един мъж от османския род.

Няколко месеца след раждането на поредния принц валиде Хафса султан се спомина внезапно. Хюрем беше до нея в сетния ѝ час. Старата султанка стискаше силно ръцете на момичето и го гледаше в очите. Дори и да искаше да каже нещо, силите не ѝ стигнаха. Пък и какво ли повече трябваше да ѝ каже? Можеше ли да настоява: „Остави сина на Гюлбахар да седне на трона. Да убие и теб, и децата ти…“

Оттук насетне щеше да се случва онова, което съдбата беше предопределила. По сбръчканите ѝ страни се търколи една-единствена сълза. Последните ѝ думи бяха:

— Не изпускай орела, бялото ми гълъбче…

Хафса султан издъхна с отворени очи.

Хюрем склопи очите ѝ, станали стоманеносиви от възрастта и видяли толкова мъка и радост през годините. Не бе очаквала, че смъртта на старицата ще я натъжи толкова.

— Спи спокойно, майко, бялото ти гълъбче няма да остави сам орела ти — каза тя и заплака.

После бавно се изправи. Погледна прислужничките, които бяха свели глави. Хафса султан бе издъхнала. Първата жена в двореца на султан Сюлейман вече беше Хюрем. Тръгна гордо изправена към вратата.

Всички се отдръпваха настрани пред Хюрем султан, носеща се плавно и тържествено по коридорите с високо вдигната глава, сякаш докосваща облаците. Всички се прекланяха пред най-могъщата жена в Османската империя.

Сюлейман бе разтърсен от смъртта на майка си. Хюрем за първи път го видя да плаче. Той се опитваше да прикрие лицето си, за да не видят околните сълзите, които се смятаха за признак на слабост. У Хюрем се надигна чувство на гняв. Нима Сюлейман нямаше право да плаче? Тези хора за какво го мислеха? За Бог ли? Макар и падишах, горд завоевател по бойните полета, владетел на света — в края на краищата той бе просто човек. И разбира се, имаше право да изплаче мъката си. Може ли да не тъжи за майка си? Хюрем изведнъж извика:

— Излезте! Веднага напуснете! Навън, навън! Освободете стаята. Оставете господаря ни насаме с майка му!

И тя излезе. Докато тежката двукрила врата безшумно се затваряше зад гърба ѝ, Хюрем се облегна на стената.

— Може ли да не тъжи за майка си? — повтори си тя. — Аз така и не можах да оплача своята — простена тихичко. — Дори не зная дали е жива или мъртва.

Облегна глава на стената и затвори очи, за да не заплаче. Но това не помогна. Няколко издайнически капки се процедиха през дългите ѝ плътни мигли и се търкулнаха по лицето ѝ. Отвори широко очи, за да спре сълзите, и тръгна забързано.

— Какво като сме султан и султанка, и ние сме хора. Оставете ни да си поплачем.


Сюлейман забрави скръбта по майка си заради новините, които получи от източната граница и настояванията на Ибрахим. Сефевидската държава в Иран се бе съвзела бързо след поражението на шах Исмаил от Селим Свирепия и отново се бе разпалила безмилостната вражда между двете тюркски династии — едната сунитска, а другата шиитска. След като мястото на Исмаил на сефевидския престол бе заето от сина му Тахмасп, в османския дворец започнаха да валят донесения и опасенията нарастваха. Младият шах се бе зарекъл да отмъсти за баща си. До Истанбул стигнаха думите му: