— Сюлейман хан би дал живота си, но не би потъпкал дадена дума.

— Но печатът ви е у мен.

— Вече имаме два. Единият е поверен на теб, а другият е в кесийката ни. Имаш толкова много работа, няма все да си до нас, че да удряш печата, нали, зетко? Нали знаеш — у когото е печатът, той е Сюлейман. Ето го печатът, ето го и Сюлейман. Каквото каже той, това е.

Сюлейман тръгна доволен от приемната зала към харема си. Ибрахим го изпроводи с поглед. Ако султанът се бе обърнал, щеше да види пагубния танц на сенките в очите на великия везир. Сенките на смъртта.

След като падишахът си отиде, Ибрахим се замисли: „Той знае. Искендер със сигурност му е докладвал думите ми, че у когото е печатът, той е Сюлейман. Че аз държа печата. Че аз съм и Ибрахим, и Сюлейман. Иначе защо ми каза това така изневиделица? И защо печатът е в кесията на Хюрем? Гюлбахар е права — московската негодница и Искендер са се съюзили, за да ме погубят“.

Мъжът яростно стисна юмруци. Така силно бе забил пръсти в дланите си, че когато ги отпусна, бяха побелели. За него нямаше да има спокойствие, докато не се отърве от Искендер паша и Хюрем.

— Така да бъде, московска кучко! — каза си великият везир. — Ибрахим е вещ в изкуството да убива.

Щеше да изплете клопката си като паяжина. Враговете му щяха да се оплетат и да останат в нея. И като огромен черен паяк той безшумно щеше да доближи плячката си, за да изпие кръвта ѝ.


Хюрем отново бе попаднала в огнен обръч. На всичко отгоре разбра, че пак е бременна. И много се ядоса, като чу, че хората говорят:

— Московската кокошка пак щяла да мъти.

Всъщност никой друг освен Сюлейман не се бе зарадвал на бременността ѝ. Всяко дете, което раждаше, означаваше нов товар за прислугата и помощничките. Всички изнемогваха от усилията, които костваше плодовитостта на Хюрем, и това пролича по намръщените им лица, когато разбраха новината. Плюс това бременността беше трудна, понякога Хюрем с дни не можеше да стане от леглото.

Не след дълго тя разбра колко греши с радостта си, че хърватският чакал е изпаднал в немилост, и това я изнерви. Ибрахим продължи с коварните дела и подлизурството още по-настървено. Великият везир отново си връщаше позициите на Любимец. За беда и падишахът бе много доволен от развоя и твърдеше:

— Накарах Ибрахим да си събере акъла.

От друга страна, Хюрем трябваше да отбягва горещите любовни атаки на Семиха ханъм. Не беше лесно да се озапти съпругата на Искендер паша. Семиха се мъкнеше в двореца през ден и обсаждаше покоите на Хюрем. Откакто любовният живот със Сюлейман се бе превърнал в рутина, влюбените погледи на жената отключиха пориви, които Хюрем се опитваше да потисне. Тя се раздвояваше между страха от нов грях и желанието да се остави на милувките на Семиха.

Бременността се оказа спасителен пояс. Семиха прие новината с изблици на ревност. И без това полудяваше от мисълта, че падишахът гали любимата ѝ жена, а сега и тази бременност… Един ден не се стърпя и попита Хюрем, докато милваше косите ѝ:

— А вие обичате ли господаря ни?

Знаеше отговора. Нямаше как да има друг отговор на този въпрос. И Семиха щеше да се гърчи в мъки от него, но вече не можеше да владее чувствата си.

— Що за въпрос? Има ли жена, която не би обичала Негово Величество султана?

В онзи миг Хюрем султан усети, че за първи път се страхува да погледне някого в очите.

Семиха скочи на крака, обляна във водопад от сълзи. Отправи се към вратата. Направи една-две колебливи крачки. Погледна назад, сякаш се беше сетила за нещо и искаше да го каже. Протегна ръка към Хюрем, опита се да говори, но не посмя.

В онзи миг Хюрем трудно удържа желанието си да прегърне жената и да покрие с целувки очите, плачещи за нея. Размисли се за иронията на живота — първият човек, пролял сълзи от любов към нея, е жена.

Тя не знаеше за сълзите, които Джафер проливаше от години по безнадеждната си любов, спотайвайки се зад вратата ѝ.

„Опичай си ума! — смъмри се Хюрем. — Ти си султанка, съпругата на владетеля на света султан Сюлейман. Майката на падишаха, който утре ще се възкачи на престола. Приляга ли ти това? Колко бързо забрави Фредерик. Отново ли искаш да изживееш същите болки и страхове? Да не би да искаш да изгориш прочистеното си от греха тяло с огъня на още по-сериозен грях?“

Семиха, забравила дворцовите правила, излезе тичешком от стаята на Хюрем и едва не се сблъска с Мерзука. Татарското момиче бе принудено да се отдръпне настрани, но не бе сигурно, че съпругата на Искендер паша го забеляза. За известно време гледа как жената се отдалечава като градоносен облак, а после влезе в стаята на своята спътница. Видя обърканото изражение на Хюрем и не се сдържа:

— Да не си посмяла! — каза Мерзука със строг тон, въпреки че не подобаваше на помощничка да говори така на господарката си. — Да не си посмяла да го сториш! Да не си сляпа? Не виждаш ли клопките, които залагат около теб?

Не след дълго — само след броени дни — Хюрем се сблъска с такава клопка в султанския хамам. Беше в четвъртия месец от бременността си. Както винаги, бе изгонила прислужничките и бе останала сама до курната. Мерзука и Сетарет калфа чакаха на студа господарката им да се изкъпе и да излезе.

Камъкът беше горещ. Курната от венециански мрамор, в която от златни кранчета шуртяха топла и студена вода, бе под прозореца от орнаментно стъкло. Отвън не можеше да се види вътрешността, но от определен ъгъл Хюрем можеше да наблюдава ненагледното синьо на Босфора и зелената покривка на отсрещните възвишения.

Пристъпвайки внимателно с дървените си налъми, за да не се подхлъзне, тя се намести до курната. Пещемалът стегнато обгръщаше по-наедрелия ѝ корем. На мраморната поличка отляво бяха оставени шербет и плодове за освежаване. А няколко стъпки по-нататък на малкия камък в центъра имаше сухи кърпи и пещемали за подсушаване след баня. Унесена от бълбукащия звук на студената вода, течаща от едното кранче, Хюрем тихичко подхвана песен. Докато поливаше главата си, загребвайки вода със златен тас, тя се усети, че вече изобщо не пее руски песни. А тъй като вече с никого не говореше на руски, единствената връзка, останала с майчиния ѝ език, бяха волжките народни песни. И сънищата ѝ. Тя сънуваше на руски.

Ах, волжки девойки, волжки девойки… — опита се да тананика прочувствена песен от миналото, но не се получи. Сякаш езикът и песните ѝ бяха обидени… В хамама се чуваше звукът от уда, на който свиреше една от помощничките отвън. Очите на Хюрем се напълниха със сълзи. Не можеше да пее на майчиния си език, но тази игрива мелодия я пленяваше.

От мислите ѝ я извади едно едва доловимо движение. Някакво мигновено потрепване. Сякаш нещо бе помръднало при хавлиите, оставени на мрамора в центъра. Хюрем отново погледна през дългите си мигли, от които капеше вода. Сега нямаше никакво движение. Реши, че ѝ се е сторило. Пък и какво можеше да мърда там? Беше от бременността. Привиждаше ѝ се.

Блажено изми червените си коси със сапун от извлечен в Айвалък специално за двореца зехтин, примесен с различни благоухания. Хюрем много харесваше това хлъзгаво докосване. След като добре се насапуниса, тя се обля с вода от тасовете. Спря, за да си поеме въздух. Взе си чепка грозде и започна да яде, докато гледаше Босфора.

По едно време, без да усети, очите ѝ отново се спряха върху мястото с кърпите. Не. Нямаше никакво движение.

Внезапно се случи нещо страшно. Измежду хавлиите нещо червено-жълто тупна на земята. Сви се на мястото, където падна, и после се опъна. Една малка глава се надигна. Вертикални жълти очи се огледаха наоколо. Раздвоен език провери въздуха. Извивайки се бавно, червено-жълтото нещо започна да се плъзга към мястото с плодовете, право към Хюрем. Змия! При това една от най-отровните, които Тачам Ноян ѝ бе показвал по полята.

Хюрем се вцепени. Не можа да реши какво да прави. Веднага стана и се качи върху мрамора, на който седеше. Чула тракането, змията се спря. Малката глава отново се изправи. Отвратителните жълти очи погледнаха в посоката, от която дойде шумът. Раздвоеният език изскочи навън, този път заплашително. Четири малки остри зъба в устата на змията се мярнаха за миг. У Хюрем се надигна безмълвен вик, стори ѝ се, че тя я видя. Змията сякаш я загледа, прецени движенията ѝ, после отново се отпусна на горещия влажен мрамор и продължи по пътя си.

Приближаваше се към Хюрем с всяко извиване. Нямаше време. Трябваше да бяга, да вика, непременно трябваше да направи нещо.

Как ли бе влязла змията в султанския хамам? Една дума завладя изцяло мислите ѝ. Убийство! Змията бе вкарана, за да я отрови!

Сети се какво ѝ беше казал Тачам, когато ѝ показа една змия, която бе стиснал с два пръста точно зад главата:

— Нека малките ѝ размери не те подвеждат, Александра. Много е отровна. Може да убие дори и камила. Устата ти изсъхва. Причернява ти пред очите. Завива ти се свят. Сърцето ти започва да блъска, сякаш ще изскочи от гърдите. Цялото ти тяло се парализира. Не можеш да си поемеш дъх и — бам! Тази малка животинка убива човек за няколко минути.

Значи Ибрахим и Гюлбахар са предприели действия преди нея. Кой друг можеше да стои зад този смъртоносен капан? Щом тя бе в опасност, значи може би точно в този момент бяха застрашени и децата ѝ! Нямаше да им достави това удоволствие. Те не знаеха на какво бе способно момичето, което Тачам Ноян отгледа.

Гадината, извивайки се, бе допълзяла точно пред мраморното стъпало, върху което стоеше Хюрем. Змията отново вдигна глава и погледна първо момичето, после гроздето и смокините. Ясно бе, че не можеше да реши в коя посока да тръгне. Постоянно проверяваше въздуха с отвратителния си език. Изпъната като лък, от мястото си тя бе готова всеки момент да се спусне като стрела и да забие смъртоносните си зъби в тялото на врага. Хюрем отново си спомни съвета на Тачам: