Ала всичко се разви по-различно от очакваното. Хилейки се, Беркул изскочи от скривалището си. Както Тачам предполагаше, не му бяха останали стрели. Свали празния колчан и лъка от гърба си и ги захвърли, после извади дългата си извита сабя. Беше превързал със син плат раната на корема си. Казахът позна потъналото в кръв парче. Това беше роклята на една от жените, на които по развиделяване беше казал да бягат. Чия ли беше кръвта отгоре? На мъжа със сплъстената коса или на нещастната жена?

— Няма да ти оставя малката сърничка — изхриптя Беркул. — Моите кокошки излязоха доста дърти.

Мъжът със сплъстената коса опря гърба си на едно дърво. От разклатените клони върху него започна да се сипе сняг. Тачам си помисли, че и силите на Беркул бяха към края си. Не беше в състояние да издържи още една схватка. Но беше стигнал дотук въпреки раната си. Дали водеше и други със себе си? Дали хората му не се криеха между дърветата? Вероятно те бяха изстреляли двете стрели. Може би чакаха знак от Беркул, за да обсипят Тачам с дъжд от стрели.

Двамата мъже продължиха да се гледат известно време, преценявайки се един друг. Тачам се опитваше да долови и най-лекото изпукване, да види и най-незабележимото помръдване. Накрая онзи със сплъстената коса заговори:

— Ако ти не беше тръгнал да освобождаваш жените и да съсипваш грабежа, може би щях да продам дъртите кокошки на някой глупав търговец на роби. Но никой няма да ми плати за мъртъвци!

Онзи отново избухна в смях. Сетне лицето му моментално се сгърчи от болка. Повдигна ръка и посочи Александра.

— Непременно трябва да взема тази малка сърничка! Дай момичето!

Тачам забеляза, че гласът на мъжа постепенно затихва. Беркул този път се обърна към Александра:

— Ела тук, пиленце!

Дори и Александра, която се криеше зад светлосивия кон, можеше да забележи, че искрата в очите на мъжа, които през нощта бълваха пламъци, угасваше. Изведнъж Беркул се сгърчи в силен пристъп на кашлица. Цялото му тяло се тресеше, а лицето му се напрягаше от болка. Борът, на който се беше облегнал, наказа това бурно разтрисане, което обезпокояваше стария му ствол, като отупа снега от клоните си. Беркул погледна нагоре. По лицето му се прокрадна детинска усмивка. Беше спрял със стрелите си две от жените, които Тачам бе оставил, а третата беше изпратил в отвъдното, след като първо бе получил каквото искаше. Воден единствено от желание за мъст, беше дошъл дотук и беше успял да ги хване, въпреки раната си. Но смъртта вече беше протегнала ръка към скитника със сплъстената коса. Нямаше как да ѝ се изплъзне.

Видял, че Беркул няма сила да помръдне, Тачам реши да изпробва късмета си. Ако имаше хора с него, така или иначе, казахът и момичето бяха загубени. Щяха да го убият и щяха да вземат момичето. Обаче ако онзи със сплъстената коса беше сам… Обърна се и погледна към Александра. Видя, че беше на сигурно място зад коня. Мъничкото ѝ тяло съвсем се беше изгубило зад животното. Отново се обърна към Беркул и извика:

— Ах, ти, нищожество!

Хвърли се напред. Успя да стигне до мъжа, прекосявайки светкавично разстоянието, което заради изтощението му се струваше далечно като недостижима планина. Беркул не помръдваше. А и никой не му се притече на помощ.

— Негодник такъв — каза Тачам. — Не знаеш ли какво повелява законът на Златната орда?

Краката на Беркул не го държаха повече. Първо сабята от ръцете му падна в снега. След това се свлече той, сякаш коленичеше пред противника си.

— Зная — промърмори. — Не вади сабя срещу тези, които молят за милост, и срещу невъоръжените!

— Друго?

— Не обезчестявай!

Александра се затрудняваше да чува, понеже гласът на мъжа бе преминал в шепот, затова излезе иззад коня и изтича при Тачам Ноян. Колко бяха странни тези варвари. Говореха и докато се бият, и докато умират. Разбрал, че опасността е преминала, светлосивият кон също се изправи и се отърси.

— Какво направи ти? — Тачам също вече трудно стоеше на краката си.

Виеше му се свят. Топлата кръв, която течеше от рамото му, стопяваше снега и дълбаеше червена дупка.

Беркул простена:

— Извадих сабя срещу тези, които молят за милост, и невъоръжените.

Ездачът на светлосивия кон също се свлече на колене. Челото му беше плувнало в пот. Въпреки смразяващия студ, той изгаряше.

— Друго?

— Обезчестих.

— Потъпка ли закона на Златната орда?

— Потъпках го.

С мъртвешки очи Беркул погледна мъжа срещу себе си. В погледа му имаше учудване, сякаш за първи път виждаше стрелата в рамото му. По лицето му се изписа радост.

— И ти идваш подир мен, казахски вълк — ухили се с усилие. — Не оставяш сам другаря си по пътя към Ада. И ти умираш.


Александра стоеше потресена. Чувствата ѝ се прескачаха между радостта и страха. Смъртта на двамата мъже означаваше нейното спасение. Ала какво щеше да прави, ако варваринът Тачам издъхне? Къде щеше да отиде? Сети се за светлосивия кон. Животното непременно щеше да я отведе някъде. Изведнъж се изпълни с надежда. Почувства се по-силна.

Макар че раната му беше на лявото рамо, болката се беше разпространила по цялото тяло на Тачам. Не можеше дори да помръдне с ръка, камо ли да размахва сабята. И все пак беше решен да спази обичаите и правосъдието на степите. Пръстите му се разтвориха и сабята падна. Със здравата си ръка хвана яката на мъжа със сплъстената коса.

— Значи знаеш и какво е заповядал моят праотец Чингис хан относно тези, които потъпкват закона, Беркул Джан?

Мъжът се опита да отвори очи, но не можа.

— Зна… я — изпелтечи шепнешком. — Наказанието… е… смърт.

Тачам пусна яката му и бавно посегна към пояса, който беше препасал на кръста си. Александра потрепери от страх, щом отново видя кривата кама, която онази нощ беше опрял на гърлото ѝ.

Последва продължителна тишина. Дишането на Беркул се беше учестило. Гръдният му кош непрекъснато се повдигаше и спускаше — като духалото, което циганите калайджии използваха, за да разпалват огъня. И неговата глава беше клюмнала напред. Повдигна я със сетни сили. Едва забележимо отвори очи. И с бързина, която нито ездачът на светлосивия кон, нито Александра очакваха, сложи ръката си върху раненото ляво рамо на Тачам.

— Заповедта си е заповед — прошепна. — Трябва да бъде изпълнена.

Александра наблюдаваше слисано как Тачам Ноян бавно повдигна ранената си ръка и положи дланта си на рамото на Беркул. Болката, които изпитваше, можеше да се прочете по лицето му. Александра усети как несъзнателно беше стиснала зъби, сякаш му съчувстваше.

Сега двамата мъже стояха, като че се бяха прегърнали един друг. Диханието им се смесваше. Светлосивият кон бавно дойде, подуши господаря си и се опита да го побутне. Животното сякаш усещаше нещастието, което щеше да го споходи, и искаше да отдалечи стопанина си от тази кървава борба. После обърна глава и отиде при момичето. Сякаш искаше да му каже да не гледа това. Александра също разбра какво щеше да се случи. Обаче не можеше да отдели поглед от двамата варвари. Искаше да види всичко, независимо какво щеше да бъде то. Животното тревожно разтърси глава. Направи една крачка, но когато се обърна и видя, че момичето не помръдваше от мястото си, се върна.

Сякаш минутите се проточваха с години. Този път тишината наруши Тачам Ноян:

— Прав си, Беркул Джан… заповедта на… Чингис хан… трябва да се изпълни.

Двамата мъже, вкопчени един в друг, се гледаха още секунда-две. По лицето на Беркул се изписа спокойно щастие. И изведнъж изнемощялото тяло на Тачам се свлече върху него. В същия момент от тежестта му ужасяващата закривена кама се заби до дръжката в корема на онзи отдолу. Очите на Беркул се разтвориха широко и той изпусна тежка въздишка.

— Боже — беше последната му дума.

Двамата мъже се претърколиха. Няколко дървета отново посипаха снега си върху тях. Две гладни, подплашени птички изхвърчаха от клоните. След това настъпи тишина. Тишина — мрачна, категорична и рязка като смъртта.

Александра не се уплаши и не извика. Сърцето ѝ се бе вкаменило. Момичето, което още не беше видяло девет зими, от снощи бе станало свидетел на сипещите се един след друг удари на смъртта. В съзнанието ѝ се запечата сцената как Тачам осъжда онзи със сплъстената коса.

— И аз — промърмори момичето — ще търся сметка за това, което ми беше причинено.

Погледна към огромния варварин, който лежеше безжизнен върху Беркул. Дали беше умрял? Дори и да не беше, нямаше да живее дълго в този студ с раната, която огромната стрела беше отворила. А ако оживееше, вълците щяха да го надушат. Но Александра Анастасия Лисовска щеше да оцелее. Трябваше да живее, за да потърси сметка.

Хвана юздите на светлосивия кон и погали челото му. Животното не искаше да се отделя от собственика си.

— Твоето име вече ще бъде Умут[20] — каза Александра. — Така силно се нуждая от надежда…

Гласът ѝ беше като сладка мелодия. Мекичък и топъл.

Животното погледна към проснатия на земята Тачам Ноян, после погледна към момичето, което галеше челото му. Александра прочете тъга в очите на коня.

— Зная — пошепна в ухото на животното. — Много си тъжен, защото ще се отделиш от собственика си, зная. Не беше толкова лош човек, колкото изглеждаше. Виж какво сложи на краката ми.

Конят не ѝ обърна внимание, но Александра погледна към кожите, които Тачам преди малко беше увил плътно върху мъничките ѝ крака, за да не ѝ е студено. Колко бързо течеше животът сред дивата природа.

Тя беше едва осемгодишна, но ѝ се струваше, че за една нощ е остаряла с хиляда години. И с огромния конник беше така. Преди няколко минути ревеше с цялата си внушителност, а сега беше или на оня свят, или на път за там. Сърцето на момичето се сви. Тъжеше ли за смъртта на един варварин, който я отвлече и преобърна живота ѝ? „Я стига — помисли си — Ако му е писано, да мре.“