— Въжето на хърватина вече е в ръцете на Хюрем султан.

— Нека уважаемият паша изобщо да не се тревожи, Семиха ханъм. До днес не сме изпускали края на нито едно въже, което сме държали.


LIV


Султан Сюлейман изрева към великия везир Ибрахим паша, застанал на прага на вратата:

— Нахрани и измий песоглавеца и нека се яви пред мен.

— Неверникът е нахранен и чист. Сега е свел глава и иска да целуне краката ви, коленичил пред трона на великия падишах.

— Добре, вкарай кучето вътре.

Джоузеф, посланикът на австрийския крал Фердинанд, който заедно с многолюдна делегация очакваше да бъде приет от Сюлейман, не бе запознат с ритуала на падишасите при приемането на християнски посланик и затова не разбра нищо от тези думи. Бе останал без сили продължение на седмици да обикаля от врата на врата и да го подмятат. Обиждаше го всеки везир, пред когото се явеше, упорството му оставаше без резултат:

— Аз съм посланикът на австрийския крал Фердинанд — брат на Негово Височество Карл V, император на Испания и на Свещената римско-германска империя.

След като му се наложи да преглътне какви ли не унижения, посланикът успя да разбере, че когато Ибрахим паша го дръпна за ръката и войниците наредени от двете страни на портата, го сръчкаха, обръщенията „куче“ от падишаха и „неверник“ от великия везир се отнасяха за него.

Когато прекрачи прага и влезе вътре, мъжът бе заслепен. Сред деветимата си везири падишахът седеше на трона си от злато, украсен с перли. Везирите, скръстили ръце пред себе си, бяха свели глави, сякаш тюрбаните на главите им тежаха. Дневната светлина, бликаща през купола, украсен с червени скъпоценни камъни, създаваше невероятна цветна феерия по кафтана на Сюлейман, везан със златна сърма и с пришити диаманти и рубини. Посланикът се чудеше кое е по-пищно — Сюлейман или този умопомрачителен трон? От свода надолу към трона висеше въже, изцяло покрито с рубини, перли и изумруди. До дясната ръка на владетеля бяха положени ослепителната му бляскава сабя, кинжалът, колчанът със стрели и лъкът му. На главата му имаше огромен тюрбан, обкичен от три реда елмази. Точно по средата се извисяваше перо от чапла, в основата на което се намираше рубин, голям почти колкото юмрук. Лицето на султана бе бледо. Леко гърбавият нос и очите издаваха силната му воля.

Опитният посланик, посещавал всички владетели и крале в Европа, виждал всякакъв лукс и богатства, се почувства потиснат от разкоша наоколо. Не се бе усещал тъй безсилен и немощен нито в присъствието на Карл, нито коленичил в краката на папата. Опита се, доколкото може, да се държи, както му бяха казали. Наведе се, целуна полите на падишаха, дори не повдигна глава и не погледна султан Сюлейман в лицето, преди да му заповядат да говори. Само си повтаряше: „Значи това бил Сюлейман!“.

Намери смелост да отвори уста едва когато по знак на падишаха Ибрахим паша каза:

— Говори, невернико!

Мъжът полагаше огромно усилие да не издаде, че краката и гласът му треперят, докато казва, че не признават османската окупация на Унгария и Белград. Освен това заяви, че неговият господар Фердинанд иска Сюлейман да го признае за крал на Австрия и да върне унгарската корона и Белград. После посланикът допълни:

— Трябва да предадете обратно всички завладени от вас унгарски градове.

Изправен на трона, падишахът изслуша мълчаливо думите на посланика, без дори да го погледне. В изражението му не настъпи и най-малка промяна, издаваща мислите му. След като изслуша потока от думи, султанът внезапно обърна глава. Посланикът видя заплахата в тъмните лешникови очи на Сюлейман. В погледа на падишаха проблясваха светкавици.

Ибрахим паша мигновено усети гнева на Сюлейман. Удаваше му се идеална възможност да замаже несъобразителната си постъпка от тържеството за сюнета и подхвана:

— С какво право твоят господар говори за своята сила в присъствието на падишаха на Османската империя, под чиято могъща сянка са се подслонили всички християнски държави? Щом конят на владетеля е стъпил върху нечии земи, то значи, че са вече под управлението на падишаха. Крал е онзи, на чиято глава ние сложим корона. Твоят господар не знае ли, че не се става крал с корона, а със сабя? И каквото е завладяно със сабя, се брани със сабя.

Докато посланикът се чудеше какъв отговор да даде на тази тежка обида, се случи нещо неочаквано — такова събитие не помнеха дори и най-възрастните везири. Султан Сюлейман внезапно вдигна ръка. Всички погледи в приемната зала се обърнаха към него. Падишахът се протегна към мястото, където стояха оръжията му, извади един пергамент, завит на руло, и го подаде на великия везир Ибрахим паша.

— Чети!

Великият везир бързо се отърси от смайването си, целуна три пъти свитъка и три пъти го докосна до главата си, после го отвори. Сега всички гледаха Ибрахим. И падишахът наблюдаваше внимателно, за да не изпусне изражението по лицето на главния везир. Очакваше този миг, откакто Хюрем му бе казала:

— Ами ако злоупотреби с печата?

Никой освен него не забеляза как лицето на великия везир изведнъж прежълтя. Ибрахим замръзна на място, а падишахът изрева:

— Чети!

— Завоеванията ми ще бъдат утвърдени.

Гласът на Ибрахим бе станал дрезгав. Опита се да го оправи, като се покашля веднъж-дваж. Искаше да спечели време, да се съвземе. Онова огромно червено петно отдолу на пергамента сякаш изгаряше зениците му. Везирът се питаше в каква ли клопка е попаднал. За миг погледът му се плъзна към дефтердаря, възправил се отляво на падишаха, и се усети: „Това е твое дело, Искендер!“ Но изведнъж се разколеба: „Да не би пък да е Хюрем?“ Не, откъде ще знае московчанката за тези неща? Нямаше кой друг освен Искендер да е нагласил това. Отново се опита да се съсредоточи върху пергамента в ръцете си. Редовете се размиваха пред очите му.

Сюлейман ясно видя смайването у приятеля си. Това бе целта — може би така ще му дойде умът в главата. Ще разбере кой е велик и кой нищожен. И отново заповяда:

— Чети!

Ибрахим успя да продължи, след като прочисти гърлото си:

— Фердинанд ще бъде подчинен на нас заедно с територията на бившето Унгарско кралство, останало под негова власт. Ще заплаща за земите си данък в размер на петдесет и три хиляди златни жълтици на година. Фердинанд ще се смята за равен на османския велик везир и кореспонденцията ще се провежда предвид това обстоятелство…

Ибрахим паша спря. Какво означаваше това? Добър знак ли беше? И какво е това червено петно? Погледна към австрийския посланик, пребледнял, като че ли ще припадне. И Ибрахим се чувстваше по същия начин. Продължи да чете от пергамента, преди отново да му заповядат:

— Фердинанд ще почита великия падишах на Османската империя като свой баща и ще му засвидетелства уважение и покорство като негов син. И Карл ще приеме тези условия в качеството си на крал на Испания. Той никога няма да използва титлата „император“ в кореспонденцията си. А ние ще го признаем като Карл V, краля на Испанския вилает.

Ибрахим четеше, без дори да чува собствения си глас. Умът му през цялото време беше в онзи червен печат, който глождеше очите му. Да не би Сюлейман да се е отказал от дадената дума? Би ли сторил нещо подобно? Ибрахим беше изтощен. Напрягаше ума си, за да си даде отговор на тези въпроси. Когато приключи с четенето, ръцете на великия везир безпомощно се отпуснаха надолу.

В приемната зала настъпи тишина, така че и муха да прехвръкнеше, щяха да я чуят. Султан Сюлейман премести погледа си от Ибрахим към австрийския посланик. В очите на падишаха отново проблясваха светкавици.

— Чу и разбра. Ако Карл V и Фердинанд искат мир с нас, това е спогодбата. Или ще я приемат, или последната дума има… — Сюлейман не довърши изречението, а посочи с ръка сабята си. После се обърна към Ибрахим, чието лице все още беше бяло като вар.

— Дай фермана на песоглавеца, паша.

Ибрахим моментално изпълни заповедта и натика пергамента, който изгаряше пръстите му, в ръцете на посланика, приличащ на развалина.

Джоузеф и хората му бяха изблъскани навън. По знак на Сюлейман и везирите се оттеглиха по един, по двама, свели глави. Дефтердарят Искендер паша се пръскаше от радост. Хвалеше сам себе си, че бе накарал московчанката да стегне примката на хърватина. След като Хюрем султан бе дръпнала въжето, значи идваше неговият щастлив час. „Дните на Любимеца Ибрахим са преброени — шептеше си той, докато излизаше през прага, потривайки ръце. — Бъди готов, Искендер, печатът идва при теб.“

А в това време останалите везири се чудеха на какво ли още ще станат свидетели очите им. Нечувано и невиждано бе, след като има велик везир и толкова много везири, падишахът сам да напише спогодба!

Докато Ибрахим паша излизаше заднешком, Сюлейман каза:

— Ти остани. Харесаха ли ти условията ни?

Ибрахим изобщо не можеше да мисли сега за условията. Умът му бе в онова червено петно върху пергамента, което пареше като огън. Печатът на падишаха, сложен върху червен восък. По дяволите условията, после погледна Сюлейман в очите.

— Вие ми обещахте.

— Да не би да не сме си спазили обещанието, зетко?

— Ударили сте печат под фермана.

— Да.

Сюлейман се засмя доволно. Извади една малка торбичка от пояса на кръста си.

Ибрахим видя коприната в люляков цвят и потреперя смаян: „Ти си била, значи!“.

Падишахът мушна два пръста в пристегнатата с връвчица торбичка и показа на великия везир малкия печат, който извади оттам.

— Това не означава ли, че сте се отметнали от обещанието си?