През онзи ден тя погали фините ръце на Хюрем и отговори на въпроса: „Ще го сторите ли за мен?“, без да се замисли:

— Бих умряла за вас.

Всъщност Хюрем искаше от нея да шпионира. И Семиха се опита да изпълни тази задача по най-добрия начин. Това беше и причината да скочи на крака, сякаш много се беше разчувствала, когато Гюлбахар аплодираше сина си.

— Браво, Бог да го дари с дълъг живот до майка му и баща му, начело на държавата! — Възклицанията ѝ не целяха нищо друго, освен да спечелят благоволението на Гюлбахар.

И за да успее да изкопчи нещо, Семиха дори се опита да я подлъже с думите:

— Гледайте каква подкрепа получава Мустафа хан. В отсрещната палатка сигурно се изяждат от завист.

— Който гледа със зли очи, да ослепее, Семиха ханъм.

Отговорът на Гюлбахар беше остър като нож.

Семиха записа в паметта си всяко движение и всяка дума на жената. Направи ѝ впечатление, че някои от прислужниците на съпругата на Ибрахим паша току идваха в палатката. Какво търсеха тук, докато самата Хатидже султан седеше до Хюрем? Какво шепнеха на ухото на Гюлбахар? Доколкото знаеше Семиха, отношенията между Хатидже султан и Хюрем бяха доста добри. Макар да я бяха омъжили за Ибрахим паша, сестрата на падишаха открай време бе вземала страната на Хюрем. И тя беше тази, която най-много се зарадва на сватбата между Сюлейман и наложницата. Тогава какво означаваха тези странни притичвания и шушукания? Може би тези прислужници разменяха вести между Ибрахим паша и Гюлбахар?

Семиха направи повторен опит да научи нещо:

— Жалко, че Хатидже султан не е тук. Помощничките ѝ доста се измориха да притичват.

Гюлбахар се обърна и дълго се взира в очите на жената. Значи великият везир не случайно ѝ изпрати предупреждението да внимава с жената на Искендер паша. Семиха съвсем открито я разпитваше.

— Може Хатидже султан да е в другата палатка поради някаква причина, която ние не знаем, сестро — отговори Гюлбахар.

Ако Семиха докладваше тези думи, както бившата любимка на султана предполагаше, че ще стане, това щеше да породи съмнение у Хюрем. Гюлбахар с радост си помисли, че ѝ се предлага идеална възможност да развали отношенията между Хатидже султан и Хюрем.

Изведнъж сякаш я удари гръм. Как не се беше сетила по-рано за това? Никой не го бе виждал със собствените си очи, но все се говореше, че Семиха харесва жени. Всички знаеха, че тя лично подбира момичетата, които служеха в конака на Искендер паша.

Да не би московчанката и Семиха…?

Въпросът бе слисал дори и Гюлбахар. Не, не беше възможно. Тя се опита да прогони породилото се съмнение. Сигурно неприязънта бе причината за него. Не вярваше да се е осмелила!

Но в съзнанието ѝ се загнезди подозрение, което непременно трябваше да сподели с Ибрахим паша. Дори то да беше безпочвено, нямаше да е лошо да плъзне такава клюка за Хюрем.

Докато в двете палатки, предназначени за жените, съпругата на Сюлейман и бившата му любимка крояха опасни планове за децата си и тяхното бъдеще, в шатрата на падишаха цареше превъзходно настроение. Покаялият се Сюлейман, който не близваше и капка вино от вечерта, когато узна, че Хюрем е станала мюсюлманка, си бе забранил алкохола. Ала за тържеството по случай сюнета на принцовете заповяда да почерпят всички с най-отбрани вина. Докато той се освежаваше с всевъзможни шербети в августовската жега, многолюдната тълпа, която обграждаше Ат мейданъ, се беше отдала на забавления, позамаяна от леещото се вино.

Султан Сюлейман, заразен от приповдигнатото настроение на народа, изведнъж се обърна към Ибрахим паша:

— Я кажи, паша. Чие тържество стана по-пищно? Нашето или твоето?

— Разбира се, че моето, султане.

Везирите, които чуха въпроса на падишаха и отговора на Ибрахим, се вледениха. А султан Сюлейман цял почервеня от ярост. Хрумна му, че Хюрем явно имаше право. Този мъж беше започнал да се смята за по-велик от султана. Така ли му се отплаща за това, че въпреки всичките доноси срещу него не позволи косъм да падне от главата му?

В онзи момент за първи път падишахът съжали за обещанието, което даде на Ибрахим:

— Ти си мой приятел. Докато душата ми се намира в това тяло, никога няма да те унижа и да те сваля от длъжност.

Все пак успя да потисне гнева, който го заливаше на вълни.

— И защо твоето да е било по-пищно? Не виждаш ли, че всички владетели, крале, ханове и хагани използват като претекст тържеството, по случай сюнета на принцовете ми и от месеци изпращат посланиците си до вратите ни, за да спечелят приятелството ни. Трупат в краката ни най-ценни дарове. Всички се прекланят в полите ни и молят за милост. Дори и посланикът на нашия враг Карл V чака пред портите от две седмици, за да бъде приет. Не виждаш ли колко могъща е държавата ни и колко велик е султанатът ни, че да твърдиш, че твоето тържество е повече от нашето? Да не сме разбрали грешно?

Ибрахим добре познаваше Сюлейман, с когото беше близък още от младежките си години. Пламъкът, разгорял се в очите на падишаха, вещаеше опасност. Разразилия се султански гняв везирът можеше да заплати с живота си. Но очите, от които прехвърчаха искри, не уплашиха Ибрахим. Защото той вече знаеше как да завърши думите си подобаващо. За пореден път щеше да поласкае падишаха.

— Не сте разбрали грешно, султане.

Възцари се зловещо мълчание.

Точно когато от искрата в очите на падишаха заплашваше да пламне огън, Ибрахим паша каза изречението, с което мислеше, че ще спечели Сюлейман:

— Защото на моето тържество имах честта да посрещна най-великия владетел на света, владетеля на владетелите, султан Сюлейман.

Ибрахим зачака угодническите му думи да потушат огъня в очите на падишаха, но това не се случи. Султанът се обърна към везирите наоколо:

— Виждате ли, чувате ли, аги? — На лицето на падишаха се появи ледена усмивка — Разбирате ли защо нашият велик везир е наречен Любимеца? Не е възможно човек, тъй щедър на комплименти към господаря си, да не ни е любим.

През онази нощ дефтердарят Искендер паша каза на жена си Семиха:

— Върви и кажи на Хюрем, че палачът скоро ще усуче намазненото въже около врата на Ибрахим. От нея зависи кога ще стегне примката на хърватина.

Хюрем вече започваше да я затяга. Когато посред нощ султан Сюлейман влезе в стаята си, а в главата му имаше стотици въпроси и хиляди съмнения, които бяха подпалили мозъка му, тя попита:

— Какво му е на Негово Величество султана?

— Май тържеството ни измори, Хюрем султан.

— Къде се е чуло лъвът да се измори или Сюлейман да остане без сили? — изчурулика тя. — Нима има някой, който знае това по-добре от мен?

— В главата ми се въртят рояк въпроси и безчет съмнения. Нито откривам отговори, нито пък мехлем за подозренията, които ме изгарят отвътре като рани.

Не можа да се стърпи. Разказа на жена си разговора, който бяха провели с Ибрахим паша. Гласът му още носеше следите от обидата.

— Построи си по-хубав дворец от този, който наследихме от дедите си, нищо не му казахме. Заживя в лукс, който ние не допуснахме в дома си и за който сметнахме, че не е достоен, но не отдадохме значение. Издигна в средата на Ат мейданъ римските статуи, които донесох от Буда, за да ги вижда от двореца си. Народът започна да говори, че един Ибрахим е махнал кумирите, а този на Сюлейман ги е върнал, но ние не обърнахме внимание. Затворихме устите на везирите, които злословеха по негов адрес. Казваше на посланиците, дошли до вратата ни, че у когото е печатът, той е Сюлейман. Че щом печатът е у Ибрахим, значи той е султанът. Че щом падишахът не престъпва неговата дума, тогава каквото каже Ибрахим, то ще бъде.  Ние се престорихме, че не чуваме. Наглостта му няма граници, а сетне я облича с бляскави думи и се надява да му се размине, като ни се подмазва. Вината му става двойна. И непрекъснато расте…

За да не издаде с изражението си победните викове, които отекваха в главата ѝ, Хюрем сведе поглед и започна да чопли с пръст полата си и да рисува формички, както правеше в детството си. Сюлейман знаеше, че жена му се държи така, когато има да каже нещо.

— Хайде, кажи го, Хюрем. Кажи, че ме беше предупредила.

— Казват, че робите не се славят с много ум — позасмя се Хюрем. — Моля господарят да не ме взема на подбив заради думите ми. Чудех се защо изобщо някой друг носи печата на Негово Величество султана.

— Така повелява традицията още от времето на дедите ни. Печатът е наш, но друг го удря. Не подобава падишахът да обикаля с печат в ръце, Хюрем. Затова той е поверен на великия везир.

— Нали ти казах, Сюлейман — приближи се кокетно тя и обхвана врата на мъжа си с ръце. — Виждаш ли, ето на! Робите са глупави. В женската ми глава все се върти един нелеп въпрос: Ами ако онзи, който носи печата, злоупотреби с него?

Сюлейман замръзна на мястото си.

— Кой би се осмелил да стори подобно нещо, жено? Това ще му струва главата. Такъв глупак ще се прости с живота си.

Хюрем поклати глава, сякаш не се бе сетила!

— Ама разбира се, кой би се осмелил? Пък и какво толкова? Няма да настъпи краят на света. Господарят ни ще се намеси, ще каже, че не той е ударил печата, че не това е неговата дума, и всичко ще приключи.

През онази нощ за първи път от месеци насам Хюрем пя, докато падишахът си почиваше, положил глава в скута ѝ. Беше сигурна, че първата работа на султан Сюлейман на сутринта ще бъде да заповяда да му изготвят печат.

На следващия ден Семиха се яви при Хюрем с отнесен поглед. Съпругата на султана погали по гладката буза жената на Искендер паша, която ѝ донесе посланието: