Думите не бяха изречени открито, но и двете жени се бяха разбрали една друга. Посланието на Семиха беше ясно: Внимавай. Ибрахим отново ти е заложил капан. Мъти главата на падишаха заради Гюлбахар и сина ѝ.

И Семиха бе разбрала посланието на Хюрем. Когато тя се завърна в конака си, Искендер паша изслуша какво разказа жена му.

— Враждата се нажежава, Семиха — потри ръце той. — Ясно е, че Хюрем султан се готви да извади сабята си. Дано само да не прибърза. Иначе ще хвръкнат и собствената ѝ глава, и главите на децата ѝ.


Хюрем познаваше мъжа си достатъчно добре, че да не допусне тази грешка. Пък и нямаше възможност да прибърза. Въпреки цялото ѝ кокетство и упрека ѝ, че все още е младоженец, султан Сюлейман реши да довърши онова, което остави наполовина при долината Мохач. Тръгна на поход с цел да свали от трона австрийския крал Фердинанд, брата на Карл V. Любимеца Ибрахим яздеше до него, яхнал червен кон. Двойката Карл-Фердинанд не рискува да повтори грешката при Мохач с война на открито. Фердинанд издърпа армията си навътре в Германия. А пък мисълта на Сюлейман беше при съпругата му, която му изпращаше вест след вест да се връща вече и да не оставя още дълго сама робинята си Хюрем. Обаче Ибрахим паша, макар да знаеше, че войската не е готова за такава обсада, успя да убеди падишаха с думите:

— Виена стои срещу султана като девица, готова всеки момент да се предаде.

Цивилният народ вече бе напуснал града. Виена беше обсадена, но този път работите се объркаха. Зимата настъпи рано. Когато натрупа сняг, Сюлейман даде заповед за оттегляне на войската на деветнадесетия ден от обсадата.

Падишахът, който се завърна в Истанбул седем месеца и седем дни по-късно, потърси утеха в ръцете на огнената си жена. Хюрем вече можеше да пристъпи към изпълнението на плана, който беше изготвила през това време. Една нощ тя каза на потиснатия от поражението при Виена султан:

— Сюлейман, принцовете ни вече почти са на възраст за женене. Но все още не са обрязани. Знаеш ли какво си мисля? Да организираме в Истанбул едно такова тържество за децата ни, че светът да види силата и могъществото на шах Сюлейман, за когото си мислят, че е изчерпал силите си в обсадата на Виена.

— Не е ли още рано, Хюрем? Мехмед е на осем, Селим на пет, а Баязид хан още няма дори четири години.

— Ами Мустафа хан е почти на петнадесет. Да не би да го обрежеш, когато се зажени?

— На четиримата принцове заедно ли искаш да организираме сюнет[111]?

Падишахът не можа да скрие учудването си.

Хюрем показа три пръста.

— Тримата. Баязид е още много малък, жал ми е.

— Да не би да искаш да повикам Мустафа в Истанбул?

— Както и Гюлбахар ханъм.

Падишахът, който остана зяпнал от учудване, се почувства горд със съпругата си. Помисли си, че жената на султан Сюлейман трябва да е точно такава, великодушна.

Ако беше зърнал блясъка, който за миг се появи в очите на Хюрем, вместо да се зарадва, по-скоро би се уплашил.


LIII


— Този път със сигурност ще убия тази негодница! — Ески сарай[112] ехтеше от виковете на Гюлбахар. — Коя е тази мръсница, че да се осмелява да ме кани в собствения ми дом? По нейна покана ли ще ходим в дома на бащата на сина ми?

Бурята се разрази, защото Хюрем бе излязла да посрещне Гюлбахар в Юскюдар. Бяха я повикали от Маниса в Истанбул за тържеството по случай сюнета.

След като с часове търпя намеците, погледите и фукането на Хюрем, Махидевран бе нахлула в стаята си като буреносен облак. Напразни бяха опитите на прислужничките да ѝ помогнат да се съблече. Тя не се спираше на едно място и сновеше гневно из стаята.

— Миналия път не ме оставиха да ѝ изтръгна душицата с тези две ръце. Хем тази натрапница, създаваща само проблеми, нямаше да се увиси на врата на господаря ни, хем държавата щеше да се отърве от лапите на московчанката.

Помощничките, които бяха дошли с нея от Маниса, добре познаваха гневните изблици на господарката си. Една по една се бяха спасили нанякъде и от местата, където се бяха спотаили, чакаха бурята да отшуми. Но нищо неподозиращите прислужници от Ески сарай нямаха това щастие. Те все още се суетяха из стаята, за да помогнат на бившата любимка на падишаха да се съблече. Дори когато научиха, че жената, която Гюлбахар наричаше „негодница“ и имаше намерение да убие, беше Хюрем — любимата съпруга на султан Сюлейман, някои от тях имаха неблагоразумието да предупредят Гюлбахар:

— Внимавайте да не ви чуят!

Тази своя грешка те заплатиха, отнасяйки плесници, удари с дрянова пръчка по гърба и драскотини.

Ако някой незапознат ги беше видял в момента на срещата им, никога не би повярвал, че между тези две жени съществува безмилостна вражда. А пък онези, които бяха наясно с миналото, останаха с впечатлението, че изминалите години са направили жените улегнали и помежду им като по чудо се е възцарил мир. Хюрем си облече пищни дрехи, които специално бе поръчала да ушият за деня, в който щеше да посрещне Гюлбахар — жената, от която изяде последния си бой в двореца и която нанесе нелечими рани на гордостта ѝ. Тафтеният кафтан в люляков цвят бе обшит със златисти копринени волани, а люляковата островърха шапка на главата ѝ бе увита в бяла коприна. Така натъкмена от главата до петите в императорски цветове, тя искаше да каже: „Аз съм самото могъщество“. Слезе величествено от султанската каляска. Бавно и достолепно тръгна към каретата на Гюлбахар. А първото нещо, което черкезката красавица забеляза, беше короната от огромни перли, която обграждаше шапката на Хюрем. Всъщност тя нарочно беше сложила тази корона, за да накара Гюлбахар да се пръсне от завист. Колкото енергична и пищна изглеждаше съпругата на султана, толкова изморената от пътя Махидевран беше бледа и невзрачна. Въпреки че на последното място, където спираха да почиват, Гюлбахар се бе гласила с часове и бе опитала всичко, за да изглежда красива и силна пред съперницата си, тя не бе успяла да прикрие поражението, което преживените мъки бяха изписали по лицето ѝ.

Първа заговори Хюрем:

— Щеше да е прекрасно, ако можехме да видим и нашия принц заедно с вас.

— Вероятно господарят ни иска да обсъди нещо с нашия син, престолонаследника. Няколко везири вече го отведоха при падишаха.

Тези три невинни изречения бяха произнесени с широки усмивки, но всъщност показваха, че безпощадната прикрита война между Хюрем и Гюлбахар продължава с пълна сила. Добре че никой друг не ги чу.

Казвайки „нашия принц“, Хюрем султан показа, че приема Мустафа наравно със собствените си синове. А пък Гюлбахар сякаш с пирон закова титлата „престолонаследник“ в главата ѝ. По този начин бившата хасеки показваше, че децата на Хюрем се нареждаха след сина ѝ за трона на падишаха и държавната власт, макар московчанката вече да бе съпруга на султана.

Хюрем бързо се съвзе след първия рунд и първата размяна на удари. Радостно хвана Гюлбахар под ръка.

— На Сюлейман много му липсваше нашият принц.

Остана изключително доволна, че по този начин напомни на Гюлбахар за правата си над падишаха. Хюрем бе подготвила тази сцена. Сега трябваше да изиграе целия сценарий и да каже всички реплики, които бе подготвила предварително. До една.

— Не можете да си представите колко много се натъжих, когато Сюлейман обяви, че Гюлбахар и Мустафа ще отседнат в Ески сарай. Казах му: Бива ли такова нещо! Не бих се съгласила за нищо на света. Нека принцът ни и Гюлбахар хасеки ни гостуват тук. — Опита с крайчеца на окото си да види изражението на жената, която вървеше до нея. — Но не ме послуша. Такъв си е Сюлейман. Щом веднъж реши, връщане назад няма.

Гюлбахар се побъркваше, че тази московска наложница, която бе набила от ревност и която бе станала причина за заточението ѝ, постоянно наричаше бившия ѝ мъж „Сюлейман“. „Безсрамница — изсумтя. В чий дом кого каниш ти? Гледай я само, кани ме на гости в собствения ми дом.“

Гюлбахар трудно овладя новия пристъп на ярост. Трябваше да стои гордо изправена, да прикрие омразата си и да раздава усмивки наоколо. Един непознат никога не би открил следа от високомерие в думите и движенията на Хюрем, но Гюлбахар знаеше, че всяка дума бе подбрана внимателно. Каква чуждоземска негодница беше тази.

— Как да не зная. Отсече ли нещо, не можете да го накарате да се отметне.

А пък Хюрем се престори, че не чува скритото послание, което Гюлбахар отправи с думите си: „Я стой, малката. Преди да се появиш ти, този мъж беше мой. Мен ли ще ме учиш какъв е?“. Хюрем успя да потисне яда, който се надигаше в нея.

— Колкото е твърдоглав Сюлейман, аз пък съм толкова решителна. Каквото си намисля, правя го. Казах му, че ако отида да посрещна Гюлбахар ханъм и ѝ обясня колко ще бъдем щастливи тя да ни погостува в дома ни, предполагам, няма да ми откаже.

Обърна се доволно и погледна изражението на Гюлбахар. Опита се да види чувствата, които жената прикриваше под маската на усмивката. От погледа ѝ струеше злоба. Омраза и завист. Точно това търсеше Хюрем. Защото и под собствената ѝ усмивка се криеше същото. Жената, чийто мъж отне, а сега се готвеше да вземе короната от главата на сина ѝ, трябваше да я мрази до смърт, че докато Хюрем прилагаше плана си, да не чувства никакво съжаление.

— Знаете ли, имам една добра новина за вас — каза тя с нехайно изражение. — Няма да се връщате в Маниса. Казах на Сюлейман и той се съгласи. Вашето място и това на принца ни са тук. Едно дете трябва да е близо до баща си, не е ли така?

Хюрем беше работила по този план с месеци. Беше загубила броя на безсънните нощи, когато, замаяна от любовна умора, бе плела тази мрежа, но бе премислила всеки детайл хиляди пъти. Бе пресметнала всяка вероятност и бе решила какво ще направи и каже във всяка ситуация. Например сега Хюрем бе сигурна, че Гюлбахар никога няма да приеме да остане като нейна гостенка в Йени сарай[113], където имаше хиляди спомени. Пък и нямаше намерение да настоява. Целта ѝ беше да се знае, че Хюрем е отправила такава великодушна покана, но Гюлбахар е отказала. Това беше достатъчно. Без съмнение, жената щеше с радост да приеме да остане в Истанбул. Пък и след като Сюлейман бе съгласен, никой нямаше да я пита дали ще стои, или ще се връща. И стана точно както Хюрем очакваше. Макар че Гюлбахар беше на ръба на една от своите нервни кризи, тя благодари за любезната покана и каза: