Пък и за какво беше цялото това събиране? У великия везир беше започнало да се поражда безпокойство.

— Няма повече да проточвам думите си — каза падишахът. — Ще кажа, каквото има, и ще оставя ходжата да говори.

Ето това изуми всички. Дори и Хюрем. Какво щеше да каже шейхюислям след думите на султана? Къде се е видяло да се говори след словата на падишаха? Всички се спогледаха.

Сюлейман каза:

— Обмислих така възникналата ситуация… Добре прецених. Решението и заповедта ми са следните: от този момент нататък Хюрем ханъм не е наша наложница. Освобождаваме я.

Мълчание.

„Хюрем ханъм не е наша наложница. Освобождаваме я…“

Всяка дума поотделно ехтеше в главата на Хюрем. Да не би пък ушите ѝ да бучаха? Какво беше това? Спасение или смърт? Дали Сюлейман не ѝ поднасяше гибелта във вид на мед и шербет?

И Любимеца Ибрахим паша не можа да повярва на ушите си. Обърна се и погледна Сюлейман с голямо учудване, сякаш го питаше дали е чул правилно. Падишахът обаче не отделяше поглед от паравана отсреща.

— Да — заговори отново Сюлейман, — освободихме Хюрем ханъм от наложничеството. Каквото е притежавала до днес, вече ѝ принадлежи. И каквото ще има оттук нататък, ще бъде нейна собственост.

Главата на Хюрем сякаш се бе изпразнила. Някаква сила бе извадила и изхвърлила мозъка ѝ. Не чуваше, не виждаше и не разбираше. Не усети, че Хатидже султан щипеше ръката ѝ радостно. Не видя и нарастващото учудване в очите на Хафса султан.

От другата страна Ибрахим паша трудно се удържаше да не се свлече на мястото си. Това ли го сполетя, докато той чакаше победа? Опита се да се успокои. Нали Сюлейман беше велик човек и справедлив владетел, щеше да освободи московчанката и след това да я изгони. Кой знае, можеше да ѝ отпусне и пари. Нека, стига да я изгони, каквото ще да ѝ дава!

Какво сега? Какво правеше Али Джемали ефенди? Когато по знак на падишаха ходжата се доближи до паравана, Ибрахим спря да диша. Какво правеше този човек, какво правеше? Мислите, тревогите, страховете нахлуха в мозъка на великия везир като писъци. Изсумтя наум ядосано: „Този човек защо чете Корана? Къде се е видяло да се чете Коран, когато се гони наложница?“.

И Хафса султан не беше по-малко смаяна от Ибрахим. И тя постоянно се питаше какво прави този Сюлейман. Беше ги извикал така жени и мъже, за да станат свидетели на нещо. Но на какво? Хубаво, беше освободил момичето. И беше постъпил добре. Разбира се, това прилягаше на Сюлейман. Нека нещастната жена да си търси щастието на друго място. В края на краищата Хюрем беше майка на трима принцове и една дъщеря от падишаха. Разбира се, че заслужаваше по-специално отношение. Но защо сега Сюлейман караше ходжата така изневиделица да чете Корана?

Жената изведнъж се изправи от мястото, където седеше, и каза:

— Божичко!

Сякаш щеше да се задуши от вълнение. Натисна с ръка гърдите си.

— Божичко! — каза си отново. — Синът ми, падишахът, е полудял!

Божествената мелодия на Корана, който Али Джемали ефенди четеше с прочувствен глас, за момент накара всички да забравят сметките, мислите и въпросите, които се въртяха в главите им. За кратък момент.

Когато ходжата приключи с аята[109], затвори книгата. Целуна я три пъти и я докосна до главата си, а после я подаде на падишаха. И Сюлейман я пое, целуна я три пъти и я докосна до главата си, а след това задържа Свещения Коран на нивото на гърдите си. Гласът на ходжата отново се чу:

— Кой сте вие, синко?

С изключение на Хюрем, всички зяпнаха. Защото бяха разбрали какво се случва. Хюрем пък беше слушала ходжата, мислейки си, че чете молитва за мъртвец.

— Аз съм шах Сюлейман, синът на султан Селим Свирепия.

— Шах Сюлейман, както ми каза по-рано, приемаш ли Хюрем хан която седи тук, за своя жена?

Какво! Какво! Какво! Божичко! Божичко! Божичко! На Хюрем ѝ стори, че някаква ръка се протяга и стиска гърлото ѝ. Причерня ѝ пред очите. Ощипа се и се опита да се съвземе. Какво! Ходжата какво попита Сюлейман? Дали приема Хюрем за своя жена? Да, точно това беше попитал. Хатидже султан бе станала и я беше прегърнала. Доволна, че страховете ѝ са били напразни, Семиха — жената на Искендер паша — се бе свлякла в краката на Хюрем. Сега целуваше ръцете ѝ. Хюрем всеки момент щеше да припадне и успя само да промълви:

— Сюлейман сключва брак с мен. Брак! Брак! Брак! Негово Величество султанът се жени за мен!

Ходжата продължи:

— Повтори и пред свидетелите, синко. Съгласен ли си? Прие ли Хюрем ханъм за своя жена?

Падишахът, който гледаше Хюрем зад паравана с блеснали очи, отговори, като наблягаше на всяка дума:

— Съгласен съм… и приемам… Хюрем ханъм… за своя жена, ходжа ефенди.

— Чухте ли и вие?

Везирите, които все още не можеха да се отърсят от смайването си, кимнаха:

— Чухме, чухме.

Ибрахим паша все още се опитваше да се измъкне изпод руините на очакванията си за победа, сринали се отгоре му. Чух, по дяволите! — изсумтя наум. — Московската змия отново ухапа.

Зембилли ходжа се обърна този път към паравана.

— Коя си ти, дъще?

Настъпи кратко мълчание. Останала без сили от лутането между смъртта и живота, мъката и щастието, нищото и мощта, Хюрем беше приковала погледа си в очите на Сюлейман през малките дупчици на паравана. Беше сигурна, че и падишахът вижда нейните очи. Опита се да събере мислите си. Това не можеше да е сън, нали? Сън, от който да се събуди и да започне да се вайка. Изправи се от мястото, където седеше. Изпъна рамене, вдигна глава.

— Аз — каза тя величествено — съм дъщерята на отец Никола от Рутения, Александра Анастасия Лисовска.

От отсамната страна на паравана се чу мърморене. По лицето на Сюлейман се изписа доволно изражение.

— Дъще, ти приемаш ли за свой съпруг сина на Селим хан, шах Сюлейман, който седи срещу теб?

Мълчание.

Първоначално никой не обърна внимание на тази тишина. Обаче тя се проточи. Всички започнаха да се споглеждат. Хюрем видя, че в силните като стомана лешникови очи на падишаха започнаха да прехвърчат искри. Хатидже султан бе хванала ръката ѝ и я тресеше, сякаш ѝ казваше: „Хайде, отговаряй“.

А Хюрем се боеше да не се събуди.

— Чу ли ме, дъще?

Нетърпението и притеснението се усещаха и в гласа на ходжата.

— Чух, ходжа ефенди.

— Тогава отговори, дъще. Приемаш ли за свой съпруг сина на Селим хан, шах Сюлейман?

— Приемам го.

Отговорът на Хюрем бе съпроводен от тихо прихлипване. Тя видя как зад паравана лицето на падишаха се озари. За първи път от онази нощ и по изражението на Хюрем се бе изписала усмивка на искрено щастие. Трапчинките ѝ веднага се появиха.

— Чухте ли и вие? — попита ходжата отново везирите.

— Чухме.

— Бихте ли свидетелствали утре в отвъдното, че шах Сюлейман и Александра… такова, Хюрем ханъм, са съпруг и съпруга?

— Бихме — отвърнаха присъстващите.

Този път гласовете им се чуха по-добре.

— В такъв случай — каза Зембилли Али Джемали ефенди — обявявам пред Аллах този мъж и тази жена, шах Сюлейман и… аа… Хюрем ханъм, за съпруг и съпруга.

„Покровът ми се превърна в сватбена одежда“, помисли си Хюрем щастлива. Едва се удържаше да не събори паравана и да не се хвърли на врата на съпруга си от другата страна.

Вече беше ред на други да си облекат покров.


LII


Години на нещастия

Всичко се случи накуп и Хюрем дори не можа да изживее радостта от брака си. И бездруго не бе останало нищо, което да остави следа у нея, освен онази първа нощ. С изключение на невероятното щастие, което изживяваше.

Тя съблече белите одежди, които бе нарочила за свой покров. След като приключи процедурата по прегръщането от страна на пърхащата от щастие Мерзука и останалите прислужнички, които подсмърчаха и дружно плачеха, Хюрем отново бе облечена в една от онези пищни рокли в люляков цвят.

Деколтето на роклята оставяше открити закръглените ѝ рамене и шията ѝ чак до мъничката цепка, която образуваха гърдите ѝ. Хюрем не сложи гердан на врата си. Нали Сюлейман често ѝ повтаряше:

— Красивата ти шия, която би накарала и лебедите да завиждат, е по-прекрасна и ценна и от най-редките камъни.

В такъв случай нека бижуто ѝ да бъде голото деколте, което Сюлейман щеше да дамгоса същата вечер с огнените си устни.

Помощничките ѝ пристегнаха роклята в кръста с тюлен пояс отново в люляков цвят, но в по-светъл тон. Тюлът се спускаше на волани от кръста ѝ надолу до земята. Откритите ѝ гърди изглеждаха предизвикателно закръглени. И плавните извивки на бедрата ѝ личаха ясно. За момент се замисли дали беше редно да разкрива до такава степен гърдите си. Тя вече беше мюсюлманка. А мюсюлманките не се обличаха така разголено. Хюрем веднага измисли решение.

— Сплетете ми косата.

Тази вечер тя щеше да изглежда като московчанките.

Момичетата се спогледаха. Господарката им винаги пускаше косите върху раменете си и казваше:

— На Негово Величество султана така му харесва.

Но днес беше ден на изненади. Помощничките изпълниха припряно желанието ѝ. Дръпнаха силно назад чупливите ѝ червени коси, докато кожата на главата не я заболя, и ги сплетоха прилежно. После по указания на господарката си усукаха плитката като корона около главата ѝ. Захванаха я стегнато с гребен, украсен с два реда перли. Челото, слепоочията, страните и малките ѝ уши сега бяха на показ. Хюрем огледа критично отражението си в огледалото. Никога до онази вечер не се бе харесвала толкова много.