А в душата на Хюрем се вихреше буря, докато гледаше през дупките колко високомерен и самодоволен беше Ибрахим. Тя се помоли: „Боже, не показвай на този мъж моето нещастие“.

По движенията и по гласовете им, които жените дочуваха, се разбираше, че и везирите не бяха наясно каква беше причината да се намират тук. Никой не знаеше защо падишахът ги беше свикал. Всеки беше учуден да види останалите. А параванът в средата на приемната зала беше другата причина за изумление. Какво търсеше той в средата на стаята със златен трон, която падишахът използваше, за да демонстрира собственото си величие и мощта на държавата пред чуждестранните посланици? Параванът означаваше жени. Тоест зад него се намираха жени. Хубаво, но защо? И кои бяха те? Нямаше отговор на въпроса.

И Ибрахим не можеше да си обясни това. Вероятно падишахът щеше да обяви, че прогонва Хюрем, и днес щеше да обсъди държавните дела тук, макар че това изобщо не беше обичайно. Обаче за какво беше този параван? Хюрем ли стоеше зад него? Дали пък падишахът не беше пожелал московчанката да наблюдава, докато той разяснява какво решение е взел по нейния въпрос? Ако не се стесняваше, Ибрахим щеше да плесне с ръце. Ядоса се сам на себе си: Защо не се сетих за това по-рано? Московчанката ще чуе фермана за екзекуцията си със собствените си уши!

С всяка изминала минута пулсът на присъстващите се учестяваше. Всички се притесняваха да не би ударите на собствените им сърца да бъдат чути от хората до тях. Обаче с Хюрем се случи нещо невероятно — сега тя беше изключително спокойна. Тъпаните, които бумтяха в сърцето ѝ, когато влизаше в стаята, внезапно бяха заглъхнали. Вече не мислеше за нищо. А и какво имаше да се мисли? Беше решила. Нямаше да излезе от двореца без децата си. Ако трябва, ще плаче, ще умолява, дори и ще умре. Но ако излезеше жива оттук, то щеше да е заедно с децата. Закле се може би за хиляден път. Още известно време се взира с празен поглед през паравана от другата страна. Каза си: Хайде, идвай вече Сюлейман. Кажи, каквото имаш да казваш. Да се приключи най-сетне.

Хатидже султан се опитваше да отгатне къде падишахът щеше да прати на заточение Хюрем. В Маниса беше Гюлбахар. Значи или в Кютахия, или в Амасия[108]. Или пък щеше да изпрати момичето обратно в Крим? Истината беше, че душата на Хатидже се раздираше в укор към Хюрем — защо стори това? Защо каза тези думи на падишаха?

В същото време Хафса султан беше заета да пресмята на пръсти възрастта на принц Мустафа. Накрая взе решение, че предвид обстоятелството, че бе 1529 година, момчето трябва да е на четиринадесет. Тя си помисли, че е станал вече голям мъж, а по лицето ѝ се изписа усмивка от обич. Пред очите ѝ едно по едно преминаха децата на Хюрем. Горките нещастни мъничета, съжали ги Хафса. Вероятно Сюлейман вече щеше да повика обратно Гюлбахар. Или пък да му покаже онова гръцко девойче, но веднага се отказа от тази идея.

Съпругата на Искендер паша, Семиха, изобщо не можеше да реши дали да съжалява, че посети Хюрем. Щеше ли да отиде, ако знаеше, че момичето има толкова мимолетно влияние върху падишаха? Пък и това не беше нейна идея. Съпругът ѝ я бе изпратил. Ето че и Искендер беше сбъркал. Хайде сега да сърба, каквото си е надробила, и неспокойно потрепна на мястото си. Но ако не беше отишла, нямаше да се срещне с Хюрем!

Всички се бяха отнесли в собствените си мисли, когато от другата страна на паравана настъпи раздвижване. Великият везир Ибрахим паша и останалите везири се наредиха един до друг и наведоха главите си с огромни тюрбани. Влезе Сюлейман. До него беше шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди.

Хюрем затвори очи, щом разбра по вълнението на везирите, че падишахът идва. После бавно ги отвори. Замалко от устата ѝ да се откъсне вик на смайване. И Сюлейман като нея беше целият в бяло. Бялото му джубе се спускаше до глезените. Беше без тюрбан.

Хюрем погледна със смесени чувства мъжа, на когото бе родила четири деца. Забеляза, че косата му е започнала да оредява или пък може би я бе подстригал късо. Спомни си, че миналата нощ изобщо не се бе загледала. Този мъж, който сега щеше да я изтръгне от живота си и да я захвърли, ѝ бе позволил да усети недостижимо щастие. Беше ѝ помогнал да изживее един сън. И сега Хюрем се беше събудила. Слънцето бе изгряло, а животът ѝ се бе смрачил.

Потърси по лицето на султан Сюлейман следи от гняв, притеснение от трудно взето решение или някакво строго изражение. Странно, нямаше такива. Напротив, падишахът беше крайно спокоен. Дори Хюрем можеше да каже, че беше омиротворен. А това лека усмивка ли беше в крайчетата на устните му? Зачуди се какво се случва. Не трябваше ли сега веждите на Сюлейман да са сключени, а в очите му да прехвърчат искри?

Погледът на Хюрем се обърна към Али Джемали ефенди. Тя се опита да открие по лицето на белобрадия ходжа следа от разкаяние, страх, стеснителност, поради това че падишахът може би го е смъмрил. Но възрастният мъж също изглеждаше изключително спокоен. В очите му сякаш имаше единствено вълнение и нищо друго. В ръцете си, които беше сключил пред гърдите, държеше Корана.

Султан Сюлейман мина покрай везирите и седна върху златния трон точно по средата на приемната зала. Тази картинка слиса Хюрем. Върху този великолепен трон, чиято пищност караше чуждестранните посланици, получили благоволението да бъдат приети от падишаха, да се чувстват незначителни, Сюлейман, седнал без кафтан и тюрбан, приличаше не на владетел, пред когото трепери светът, а на един обикновен мъж. Хюрем усети, че потрепва. Обичам го, каза си тя. Колко самотен и безпомощен изглеждаше така. Тя се сети как през първата нощ, когато влезе в стаята на султана и се поклони пред закачалката с тюрбана и кафтана, която в тъмното помисли за падишаха, Сюлейман ѝ беше казал:

— Това, което наричаш владетел, са един тюрбан и един кафтан. Уважението е към тях.

Сякаш отново чу онзи негов глас, изпълнен с любов и страст. Без да усети, лицето ѝ се озари от тъжна усмивка. Помисли си колко беше щастлива!


Погледът на падишаха премина през паравана. Хюрем знаеше, че онези лешникови очи със стоманено изражение се взират в нея.

— Извикахме ви, за да ви съобщим важна новина. — Сюлейман се покашля няколко пъти и прочисти гърлото си. — Ще я обсъдим тук и ще вземем решение как да я обявим пред народа.

Двама души не можаха да разберат съвсем тези думи. Хафса султан и великият везир Ибрахим. Любимеца веднага се замисли: Защо се налага да се обявява пред народа, че някаква си наложница е изхвърлена от двореца? Да не би хората да са били информирани за идването ѝ, че да им се казва и кога си отива?

— Вчера и ние останахме изненадани от неочакваната новина…

Хюрем отново чу как тъпаните в сърцето ѝ започнаха да бумтят. Ето че моментът беше настъпил.

— В харема ни е било извършено нещо без нашето знание. И не само ние, а и нашата валиде не е била информирана.

Едва забележимо Ибрахим потри ръце. Вече очакваше мига, в който падишахът щеше да изреве:

— Али Джемали ходжа… — Сюлейман се обърна и погледна възрастния мъж. Старецът беше показал уважението си, като бе свел глава, а Сюлейман продължи да говори отчетливо: — …без да сметне за нужно да ни извести, е действал според желанието на Хюрем ханъм, майката на четири наши чеда.

Великият везир щеше да полудее от нетърпение. Той сумтеше наум: Хайде, кажи го вече! Стисни тази московчанка за гърлото. Удоволствие ли ти доставя да говориш бавно и да караш всички да се вълнуват?

Падишахът беше наясно какво любопитство и притеснение беше предизвикал и от двете страни, обаче не го интересуваше. Продължи да говори, като внимателно подбираше думите си:

— Не зная дали това нещо, сторено без наша воля, се е случило поради желанието на майката на нашите деца, или такава е била волята на Аллах. Разговарях с ходжата. Попитах го как така действа, без да ни информира. Той ни отговори, че не е нужно съгласието на един раб, за да бъде изпълнена преценката на Всевишния Аллах.

С Хюрем беше свършено. Хатидже султан ѝ хвърли един поглед с крайчеца на окото си: момичето хапеше устни и усукваше бялата си рокля с пръсти.

— Разбира се, че ако Аллах е преценил така, тогава каква стойност имат нашето одобрение и воля? Пък и дори да бяхме информирани, можеше ли да се обявим срещу тази преценка? Каквото станало, станало. Хюрем ханъм е преминала изпита на Али Джемали ефенди и под неговото свидетелство и пред Аллах тя е станала мюсюлманка.

Последните няколко думи на Сюлейман избухнаха като бомба сред везирите, които в онзи момент разбираха новината. За миг забравиха, че са в присъствието на падишаха, и от слисване всички заедно започнаха да бърборят на висок глас.

Султанът наблюдава за известно време учудването на присъстващите, внезапно вдигна ръка и накара всички да замълчат. В огромната зала вече не се чуваше никакъв звук освен хриптенето от дишането на възрастните везири. Падишахът отново погледна към паравана срещу себе си. Хюрем вече можеше да види огъня, който припламваше в очите на Сюлейман. Погледът ѝ се фокусира върху устните на мъжа. Защото сега всичко зависеше от няколкото думи, които щяха да бъдат изречени от тези устни. Живот или смърт. Щастие или скръб.

Падишахът се покашля още един-два пъти.

— Макар че се ядосахме, тъй като такова важно нещо бе скрито от нас, се зарадвахме, че майката на децата ни е съзряла верния път и приела исляма.

Везирите само кимнаха безмълвно с глави.

Хюрем не можа да долови лъч на надежда в тези думи. Но Ибрахим се подразни. Защо бяха нужни сега тези приказки? Казваше се: Пращам жената еди-къде си. Ще вземе и децата със себе си и ще замине, и с това се приключваше.