Когато остана сам, Ибрахим потри доволно ръце.

— Бъди готова, Хюрем — измърмори той. — Палачът готви примката.


LI


— Падишахът те очаква подир следобедния езан.

Когато Хюрем получи тази новина, краката ѝ се подкосиха. Защо Сюлейман я викаше в приемната зала? Двете със спътницата ѝ Мерзука се спогледаха. Татарското момиче беше на косъм да се разплаче.

Хюрем бавно се отпусна на кушетката.

— Приемната зала ли? — промърмори.

Беше чула, че Сюлейман приема там посланиците и мъмри сгрешилите. Значи беше неин ред да бъде унижавана и да ѝ се карат.

Замисли се колко бързо се случи всичко. Беше минал само ден, откакто заяви на Сюлейман:

— Вече не мога да легна с теб.

Един-единствен ден. Падишахът определено я викаше, за да обяви решението си да я изпрати на заточение.

Зачуди се дали не беше сбъркала. Лесно можеше да не предприема тази крачка. Да остави последната дума на съдбата, надявайки се на някакво чудо — като например принц Мустафа да умре най-неочаквано. Ето за това не се бе сетила. Мустафа да умре…

Знаеше, че действията ѝ са рисковани. Нали Тачам, нейният баща, все ѝ повтаряше:

— Обичаш опасностите.

В планините човек свикваше да живее лице в лице със заплахите. Но в двореца беше още по-зле. Във всяка негова стая можеше да се готви капан. Във всеки момент бе възможно да те нападне някой, по-хищен и от вълците. Хюрем изобщо не беше предполагала, че животът в двореца е такъв. Смъртта тук бе по-близо, отколкото в планините. Дали пък този странен мирис, пропил се в безкрайните, загадъчни и мрачни коридори и в стаите, в повечето от които не бе прониквал слънчев лъч, не беше мирисът на смъртта? В такава среда се намираше Хюрем. Какво друго можеше да стори, освен да живее лице в лице с опасностите? Знаеше, че ако не бе започнала тази игра, студената ръка на смъртта неизбежно щеше да дойде и да стисне нея и децата ѝ за гърлото. При това положение беше длъжна да опита. И го бе направила. Поне имаше някаква надежда, макар и слаба. Но ето че бе тръгнала подир нея и бе загубила. Сети се за деня, в който Гюлбахар си тръгна от двореца. Тя не беше склонила глава и не се беше пречупила. Никой не я беше чул или видял да плаче. Беше си тръгнала гордо. Не се бе обърнала нито веднъж, за да погледне назад.

Една внезапна мисъл се заби като нож в мозъка на Хюрем. Невероятен страх стисна сърцето ѝ като клещи.

Ами ако падишахът не ми даде децата?

Способен ли бе Сюлейман на подобна безсърдечност? Един глас в нея изсъска: „Че защо не? Ти не чу ли със собствените си уши от устата на наложницата Гюлфем, че е било заповядано момчето, което родила, да бъде удушено“.

Огън подпали гърдите ѝ. От очите ѝ се изсипа порой в момента, в който ѝ казаха:

— Падишахът те очаква.

Мерзука притича до нея. Опита се да изтрие сълзите, леещи се по лицето на нейната господарка, но и самата тя плачеше.

— Но Баязид е малък — прошепна Хюрем. — Моят принц все още има нужда от майка. Всички те имат нужда от мен.

Реши, че ако се наложи, ще умолява падишаха. До този ден не се бе молила за нищо. Но заради децата си щеше да го стори. Нямаше да ги остави сами тук, та някой ден да дойде принц Мустафа и да заповяда да ги удушат. Щяха да са заедно и в живота, и в смъртта. Заедно, прегърнати…

Разбира се, проклетата Гюлбахар нямаше да плаче и да се тръшка. Че защо да го прави? Нали Мустафа беше до нея.

— Само да не ме отделят от децата ми — каза тя и се хвърли на врата на Мерзука. — Само да ги оставят с мен и ще видят те как ще си тръгна от този затвор, наречен дворец, с вирната глава чак до небесата.

Изправи се.

— Облечете ми бялата рокля от египетски памук!

Прислужниците се слисаха.

Облече бялата риза, чиито поли се спускаха до земята. Обу чехли от бяла коприна. Наметна си кафтан от гръцко сукно, бял като мляко. Не сложи никакви бижута.

И Мерзука беше толкова слисана, колкото и прислужничките. Хюрем за първи път не си бе сложила нищо в люляков цвят. Татарското момиче попита:

— Защо се облече цялата в бяло?

— Това е моят покров, Мерзука. Не разбра ли?

Без да се интересува, че момичето се задави в сълзи, Хюрем се обърна и отказа шапката, която една от прислужниците ѝ донесе тичешком. Покри косите си с бяла коприна и величествено се отправи към вратата. Джафер тръгна след нея с тревожен поглед. Непрекъснато си мърмореше:

— Колко е красива, колко е красива!

Хюрем вървеше с армията си от помощнички, които я следваха, също така вирнали глави, а онези, които ги видеха, оставаха като омагьосани. Никой в харема не можеше да повярва на очите си при вида на облечената в бяло Хюрем, която досега винаги носеше великолепни платове в различни тонове на люляковото. Любимката на султан Сюлейман и в лилаво беше невероятна красавица, но сега бе заприличала на ангел. Някои от помощничките въздъхваха завистливо, докато Хюрем минаваше покрай тях, сякаш носейки се по въздуха — тя вече беше овладяла онази плъзгаща се походка, която бе видяла в Крим от Гюлдане султан и която упорито се беше опитвала да докара.

Чу се тих шепот:

— Видяхте ли изражението ѝ? И лицето на хасеки е съвсем бяло като дрехите ѝ.

— Защо ли?

— Може да е болна…

— Защо да е болна? Свикнали сме да я виждаме все в люляково и като се облече от главата до петите в бяло, като че и лицето ѝ е пребледняло.

— Знам ли. Хюрем ханъм изглежда, сякаш отива на смърт.

Така си беше. Хюрем вървеше по ръба на смъртта.


Тя прошепна тихичко на Мерзука:

— Моля те за твоята благословия.

Вече бяха стигнали до приемната зала. От устата на татарското девойче се чу тихичко хълцане. Но Мерзука спря да хлипа, когато очите им се срещнаха. Днес нямаше да плачат нито Хюрем, нито помощничките ѝ. Беше забранено. Всички щяха да са с високо вдигнати глави. Като господарката си. Хюрем влезе през открехнатата врата, а сърцето ѝ биеше учестено.

Учуди се, когато видя вътре Хафса султан и дъщеря ѝ. Значи Сюлейман щеше да ѝ търси сметка пред тях. За първи път виждаше и тази зала. Това беше огромен, великолепен салон с висок таван. Майката и дъщерята седяха точно в центъра пред инкрустиран със седеф параван, който от пръв поглед си личеше, че бе поставен набързо и само временно.

Хюрем не можа да разбере и това. Какъв беше този параван? Значи от другата му страна щяха да седят мъже. И Ибрахим ли щеше да гледа как я гонят? Ами така де, може ли Сюлейман да направи и стъпка без любимия си паша? Кой знае как щеше да ликува Ибрахим, докато гледа погрома на Хюрем. Нямаше да остави да се наслаждава на това хърватският чакал. Нямаше да му даде възможност да види как съсипват Хюрем.

Ядоса се. Защо беше нужно това? И гоненето ли се подчиняваше на правила, норми, закони и порядки в този дворец? Дали същото беше станало и когато падишахът изпращаше на заточение Гюлбахар хасеки?

В съзнанието ѝ се промъкна една мисъл и хасеки усети как се олюлява на мястото си.

Жените, мъжете, този параван с решетки, сложен по средата.

Съд! — проясни се изведнъж в главата ѝ. Сюлейман ще я съди.

Да, със сигурност беше така. Щеше да изтъкне вината и греха ѝ пред всички и щеше да каже:

— Решението е да ѝ бъдат отнети децата и тя да бъде заточена! Или пък екзекутирана!

Докато трепереше от страх, Хюрем си помисли, че вече бе облякла своя покров.

И възрастната жена, и Хатидже султан бяха учудени, че Хюрем е в бяло. И те не разбираха защо беше поставен параванът. Хафса султан предполагаше, че синът ѝ ще отпрати от двореца Хюрем и децата, но каква беше нуждата от този прием с параван, не можеше да проумее. И защо хасеки бе цялата в бяло? „Странно“ — помисли си Хафса.

Погали бузата на Хюрем, която се наведе и ѝ целуна ръка. Потърси страх в очите на момичето, но не видя. Примирение със съдбата? И това нямаше. Насреща ѝ стоеше една гордо изправена Хюрем. Достойна и красива. Само малко пребледняла. Хафса прошепна с обич:

— Дъще, колко си красива. Приличаш на фея. Бог да те пази от уроки.

Хюрем отговори с лека усмивка, която учуди Хафса толкова, колкото фактът, че хасеки беше цялата в бяло. Момичето може би не осъзнаваше, че стоеше на ръба на пълна катастрофа? Не беше възможно! Как може да не е наясно? Обаче как успяваше все още да се усмихва?

Хатидже султан също се опита да се усмихне, докато сядаше до Хюрем.

— Ние все сме свикнали да те виждаме в люляково.

От една страна, размишляваше, а от друга — се ядосваше на брат си. „Който каквото и да казва, аз обичам това момиче — помисли си Хатидже. — Хубаво, ако ще я гониш, изгони я, но защо заповядваш да присъстваме и да сме свидетели на тази огорчителна присъда? Може ли човек по подобен начин да унижи жената, родила му четири деца?”

Тежката врата, извисяваща се до тавана, отново се открехна. Влезе Семиха. Когато видя Хюрем, краката на съпругата на Искендер паша се подкосиха.

И хасеки се зачуди какво търсеше тя там. Да не би султан Сюлейман вече да обсъжда семейните работи пред непознати?

Спогледаха се, сякаш си казаха една на друга: „Ти какво търсиш тук?” — „Честно казано, не зная.“

В мислите и на двете едновременно се надигна една и съща тревога Падишахът е чул… Значи шпионите на Ибрахим бяха докладвали разговора им. Ясно беше, че докато Сюлейман изброяваше провиненията ѝ, щеше да изтъкне и това.

От другата страна на паравана се дочу тих разговор. Когато видя през дупките, че единият от мъжете, които влязоха, беше съпругът ѝ, Семиха ханъм сериозно се притесни. Но Искендер паша изглеждаше изключително спокоен. Приказваше си тихичко с везирите до себе си. В същото време влезе Любимеца Ибрахим, сложил на главата си огромната си островърха шапка. Хюрем не го виждаше, но мъжът беше безкрайно доволен от това, което щеше да последва всеки момент. Ибрахим, който беше толкова надут, че вирнатият му нос можеше да се удари в тавана, през този ден беше изключително смирен. Не пропусна да си поговори с везирите. Попита ги как са. И дори изненада всички, като си размени няколко приказки и с Искендер паша, когото приемаше за враг, не по-малък от Хюрем.