Когато падишахът се изправи срещу него, Ибрахим се изплаши да не би лицето да е издало мислите му.

По навик султанът хапеше леко долната си устна, когато имаше намерение да каже нещо.

— Знаеш ли, Ибрахим… — заговори той.

Не, не знаеше. Откъде да знае какво се върти в главата на владетеля? Добре че падишахът май не очакваше отговор. Гласът на Сюлейман бе тих като шепот. Срамуваше ли се, или на Ибрахим така му се струваше?

Ясно бе, че се колебаеше дали да довърши въпроса си. Накрая заговори, подбирайки внимателно думите си:

— Бог ми е свидетел, че не съм я насилвал по никакъв начин. Дори не съм намеквал. Разбира се, останах доволен от това, че Хюрем се отказа от религията си и тръгна по правия път само за да ме направи щастлив и да не наричат майката на децата ми „неверница“.

Ибрахим не можа да се стърпи и изсумтя наум: „Ти така си мислиш“.

— Хюрем ханъм сякаш дари на душата ни съкровище — продължи Сюлейман. — Обаче… основният… про… проблем… е друг, Ибрахим.

Великият везир трепна — ето, сега ще лъснат отровните зъби на змията!

— Аз съм падишах, а ти си мой везир. Обаче отношенията ни не свършват дотук. Ние сме приятели. На всичкото отгоре сега ти си ни и зет.

Ибрахим се усмихна приятелски.

— Приятелството на падишаха е по-важно за мен от всичко друго.

— Затова не можах да споделя основния проблем с никого освен с теб, Ибрахим. Думите ми ще останат тук. Ушите ти ще чуят, но устата ти няма да говори.

— Нима се съмнявате в това?

Сюлейман погледна в очите на мъжа. С официален тон, който с един замах изличи предишната искреност, той внезапно попита:

— Ако се съмнявахме, щяхме ли да ти дадем печата? И ако беше предал доверието ни, главата ти щеше ли още да е на раменете?

По гърба на Ибрахим пролази ледена пот. Помисли си, че кръвта му замръзва във вените. Причерня му пред очите. Отпи една-две глътки вода и се опита да се съвземе. Такива са владетелите! Не е ясно какво ще направят. В един момент ти е приятел, а в следващия — враг. Никога не пренебрегвай предпазливостта! Щом забеляза, че приятелят му се разстрои, падишахът се развесели въпреки налегналите го проблеми. Тупна здраво великия везир по гърба.

— Човек не може да се пошегува с теб, паша. Ако не те смятаме за приятел, щяхме ли сега да говорим с теб? Проблемът е сложен. Опитвам се да намеря точните думи, за да го опиша.

Ибрахим гореше от нетърпение, едва издържаше в очакване, щеше да умре от вълнение, но не пропусна да залепи на лицето си топла усмивка, с която да прикрие чувствата си.

— Ушите ми са отворени, а устата — запечатана. Кажете, господарю.

— Основният проблем е този: понеже вече е мюсюлманка, Хюрем не пие вино.

Виж ти! Това ли беше тайната, която падишахът не знаеше как да сподели?

— Така е редно, султане. Пък и вие не го обичате толкова много.

— Изслушай ме докрай! Има още нещо. Хюрем ханъм казва, че след като вече е мюсюлманка, не може да идва в постелята ми, разбираш ли?

Какво целеше това момиче? Та тя преобърна харема с главата надолу, за да преспи със султана! Защо сега се отказваше от това? Щеше да попита „защо“, но не можа да се престраши. Обаче падишахът разбра въпроса по погледа му.

— Права е. Прелюбодейство е една мюсюлманка да спи с мъж без брак.

— Какво?

От слисване Ибрахим не успя да овладее гласа си.

— Прости ми, султане — каза притеснено. — Изумлението ни накара да повишим тон.

Мъжът замълча за момент. Ето че възможността, която чакаше, идваше сама при него. Дори тичаше към него. Онези, които твърдяха, че победата при Мохач била на Хюрем, щяха да видят какво е истински триумф. Ибрахим паша трудно се удържа да не отвърне спонтанно: „Изгонете я тази московчанка!“ Преглътна веднъж-два пъти, за да не издаде вълнението си.

— От кого е научила Хюрем ханъм тази заповед на религията?

— Попитала е Али Джемали ходжа. Той пък ѝ казал, че в никакъв случай не бива да я престъпва, не било редно. Било прелюбодейство. Казал, че е тежко прегрешение.

Ибрахим вече ликуваше, като си представеше каква държавна криза можеше да настъпи, ако падишахът на Османската империя, самият султан Сюлейман, прекарваше нощите си с Хюрем — това щеше да предизвика големи проблеми. Подобно нещо щеше да събуди всеобщо възмущение. Още повече след като шейхюлислямът беше казал, че е прелюбодейство. Изходът беше само един — Хюрем да бъде прогонена. Пък нека Сюлейман реши как точно да стане това.

Потискайки радостта си, Ибрахим измърмори:

— Много заплетена ситуация, господарю.

— Посъветвай ме, паша. Как да постъпя?

Ибрахим едва се стърпя да не каже: „Извикай палача“. Ала успя да се овладее.

— С кое джубе[107] да отговорим на господаря? С онова, което обличаме в качеството си на ваш велик везир, или с онова, което носим като ваш зет?

— Какво ме интересува, паша! Слагай си, каквото искаш. На нас не ни трябва джубе, а решение.

Ибрахим дълго гледа падишаха. Докрай се наслади на вълнението, с което султанът очакваше неговия отговор, а сетне каза:

— Тогава ми позволете да говоря и с двете си джубета.

— Говори.

— Когато дойдохме в османската страна, ни посрещнаха приказки за голямата любов. Въздишахме с мисълта, дали съдбата е отредила такава обич и за нас…

Докато говореше, мъжът внимателно следеше погледа на падишаха. Беше готов да промени думите си според реакцията, която видеше в тези стоманенотвърди очи.

— Когато с благословията на нашия господар се оженихме за Хатидже султан, ние познахме това щастие. Но знаем, че…

Замълча. Престори се, че се стеснява да довърши думите си. Всъщност умът му работеше на пълни обороти. Претегляше всяка дума за миг, за да избере най-въздействащите думи.

— Знаеш, че…? — намеси се нетърпеливо Сюлейман.

— Знаем, че някой ден приказката за любовта между Хюрем ханъм и нашия господар ще се предава от уста на уста. Когато погледнем на нещата с джубето на зет, това бихме казали на владетеля…

Мъжът отново си пое дъх. Ето че беше дошъл решителният миг. Ибрахим вече нахлузваше въжето около врата на Хюрем.

— Обаче… — каза бавно. — Сърцето не зачита ферман, а държавата — любов. Господарят ни знае по-добре от нас, че държавата иска смелост, иска саможертва. Тя е ревнива. Иска най-силната обич да е към нея. Държавата не приема друга любов освен тази, която питаем към самата нея.

Падишахът го гледаше в очите и го слушаше, без изобщо да реагира. Какво ли вещаеше това? Дали Сюлейман смяташе, че Ибрахим е прав, или пък в душата му бавно се надигаше гняв? Но веднъж започнал, великият везир вече не можеше да спре.

— Вие не сте ли искали поданиците ви да живеят, спазвайки законите, правилата и шериата? — попита предпазливо Ибрахим.

— Така е. — Гласът на Сюлейман беше плътен.

— Не забранявате ли на поданиците си живот, който религията смята за неприемлив?

— Забраняваме.

Гласът на падишаха бе станал още по-нисък. Но на Ибрахим му се стори, че той става заплашителен.

Великият везир преглътна. Нима щеше да падне в гроба, който копаеше за Хюрем?

— Знаем колко е голяма любовта на господаря ни към Хюрем ханъм. Но сме и свидетели пред Аллах, че обичта му към държавата, оставена му в наследство от неговите деди, е по-велика.

— Стига си го увъртал, паша! Казвай, каквото ще казваш!

Чашата с търпението на падишаха беше преляла. Сега очите му горяха като пламъци. Ибрахим отново се обля в студена пот.

— Това, което казвам, султане — промърмори той, — е, че колкото и да е силна любовта му, един владетел не бива да потъпква забраните, които сам е наложил. Не бива да ги нарушава, ако иска поданиците му да се подчиняват на законите, правилата и шериата. Това е, което бихме казали с джубето си на велик везир.

Настъпи дълго мълчание.

Ибрахим паша не знаеше какво да прави, какво да каже, къде да гледа и къде да си сложи ръцете. Падишахът се взираше в него, без изобщо да мига с очи. В този поглед нямаше никакъв знак. След тишината, която се стори на Ибрахим безкрайна, се дочу шепот:

— Искаш да изтръгна сърцето от гърдите си и да го захвърля?

— Не трябва ли владетелите да слушат първо гласа на държавата и след това този на сърцето си? Дедите на господаря ни не са ли правели точно така? — Пашата поклати глава, сякаш бе много опечален от думите си.

Настъпи тишина, по-тягостна и от първата. Ако Ибрахим протегнеше ръка, щеше да хване мълчанието. Напрежението тежеше в пространството. Стойката и погледът на Сюлейман не се бяха променили.

Великият везир се страхуваше да погледне в очите, които не се откъсваха от него.

Ибрахим изгуби представа за времето. Мигове ли минаваха или часове… Падишахът се обърна с гръб и отиде до прозореца. Известно време съзерцава сините води на Босфора, окъпани в лъчите на слънцето. Водите бяха сини като очите на Хюрем, зелени като очите на Хюрем и дълбоки като очите на Хюрем… После, без да се обръща към Ибрахим, попита:

— Какво предлагаш да направим, за да не престъпим забраната, зетко?

Ибрахим трудно се овладя да не нададе вик на победа: „Повикай палача, повикай палача!“.

— Дотук е съветът, който идва от един роб, бил той велик везир или зет. До днес господарят ни винаги е взимал правилни решения. Именно в това се крие величието му. Сигурен съм, че отново ще отсъди вярно.

Този път тишината беше краткотрайна.

Сюлейман се обърна. Остави великия везир и бавно се отправи към вратата. Не бе събрал ръцете си отзад. Това означаваше, че е взел решение какво да прави.