Демет Алтънйелеклиоглу - Хюрем. Московската наложница

Сенките внезапно изчезнаха. Не се чуваха и гласовете. Светлината, която изгаряше очите ѝ, беше угаснала. Намираше се в непрогледен мрак. Прииска ѝ се да плесне радостно с ръце. Защото малкото момиченце се появяваше единствено щом тъмнината обгърнеше нейното тяло в леглото. Само тогава прозорецът на съзнанието се разтваряше за светлината на безкрайните полета. И ето точно сега беше времето. Мракът бе толкова гъст, че можеше да го докосне. Можеше да чуе какво ѝ разказва тишината.

— Хайде! — прошепна. — Идвай вече.

Опита се да чуе собствения си глас, но не се получи. А беше сигурна, че долавя този на момиченцето. Пък и без това само тя чуваше малкото дете. А и сигурно щеше да заговори този път. Изведнъж усети, че се развълнува. Колко много се беше надявала. При всяко появяване на момичето… Както тичаше подир пеперудите, развявайки тежката плитка, която се удряше по гърба му, изведнъж спря и я погледна. Искаше ѝ се да протегне ръката си към момиченцето и да го прегърне, но не можа.

Обичаше синьо-зеления цвят на очите му. Обичаше мъничките лунички по страните му, неописуемата усмивка.

— Хайде! — каза отново. — Не карай пеперудите да чакат.

И момиченцето не ги накара да чакат. В мрака изведнъж се появи необятна, безкрайна поляна, пълна с жълтуги. Назад, много назад, видя замъглените планини.

— Ах! — каза на пеперудите, танцуващи върху цветята. — Липсвахте ми.

После дойде момиченцето с ветреещи се синя риза и бяла престилка. Косите му не бяха сплетени. Носеха се след него като алени морски вълни в надпревара с вятъра. Пеперудите тутакси бяха погълнати от магията на чудните кичури. Сега момичето като че ли пееше радостна песен, докато пеперудите по косите му пърхаха с малките си крилца. Тя не можеше да чуе. Не долавяше и чуруликанията на птичките… Сякаш гледаше към един безмълвен рай от сърцевината на мрака.

Докато тичаше и играеше с пеперудите, червенокосото луничаво малко момиченце изведнъж я зърна. Ритъмът на танца се забави. Погледите им се срещнаха. Боже, колко беше красиво момичето! Красиво и невинно. Колко беззащитно! Щом го видя, поиска да отклони натъжения си поглед. Беше решена. Щеше да опита. Тъкмо когато момиченцето се обърна с гръб и щеше да тръгне подир пеперудите, тя извика:

— Спри, не си отивай!

Момиченцето се спря насред жълтите цветя. Обърна се и я погледна. На мястото на тъгата в очите ѝ сега имаше любопитство.

— Говори с мен!

Синьо-зелените очи блеснаха, но тишината не се наруши.

— Кажи ми. Коя си?

Наведе се и откъсна едно цвете.

— Александра. Александра се казвам.

— Александра!.. Какво хубаво име. Колко много ти подхожда.

— А ти коя си? Като че ли те познавам.

Не можа да отвърне: „И аз като че ли те познавам“.

— Аз съм Хюрем султан, красиво момиченце.

— Хюрем султан ли?

— Аз съм жената на султан Сюлейман Законодателя[1], владетеля на седем климата и три континента.

Малкото момиченце хвана края на синята си пола и присви едното си коляно. Леко се наведе напред. Подаде ѝ цветето, което откъсна.

Хюрем поиска да се избави от мрака и да вземе цветето, но не успя. Сподавен стон заседна в гърлото ѝ. Вече искаше да се освободи от тази тъмнина и заедно с Александра да танцува танца на пеперудите в морето от жълтуги. Но не можеше да се спаси от мрака.

По лицето на момиченцето се появи закачливо изражение:

— Хюрем влюбена ли е в Сюлейман?

— Влюбена е, разбира се.

— Сигурна съм, че и Сюлейман те обича!

Хюрем вътрешно се засмя:

— Как разбра?

— Много си красива, затова.

Изведнъж вниманието на момичето се разсея. Отново започна да танцува с пеперудите, като припкаше и си подскачаше. Докато се отдалечаваше, чуруликайки си весело сред жълтугата, се спря, сякаш си беше спомнило нещо.

— Ти имаш ли корона и трон?

Не знаеше какво да отговори.

— Хубаво е да си Хюрем султан — каза момиченцето, като се затича отново. — Реших. И аз ще стана Хюрем султан.

Прииска ѝ се да се спаси от мрака, в чийто плен беше попаднала, и да скочи от леглото си. Не можа.

— Недей! — извика. — Ти си остани кралицата на полетата!

Но Александра отдавна се бе изгубила сред цветята, танцувайки с пеперудите. Изведнъж Хюрем започна да долавя песента.

Дано не свърши никога, искаше тя, но всичко започна да се заличава едно по едно. Първо избледняха цветовете. Изчезнаха цветните ливади. После планините със замъглени върхове. Най-накрая заглъхнаха бученето на вятъра и песента на Александра. Прозорецът на съзнанието вече се беше затворил. Хюрем отново остана сама с тъмнината си.

Само въпросът на момичето остана в съзнанието ѝ.

— Хюрем влюбена ли е в Сюлейман?

Изведнъж кожата ѝ настръхна.

— Сюлейман, тук ли си? — опипа леглото до себе си.

Нямаше никого, но тялото ѝ тръпнеше от желание да потъне в прегръдките на силните ръце на султана. По ушите, шията и гърдите си сякаш усещаше искрите, които страстно възпламеняваха палещите устни на султан Сюлейман. Не ѝ достигаше въздух.

Възможно ли е това? Възможно ли е? Тук, където се намираше на място между светлината и мрака, реалността и фантазията, Рая и Ада, можеше ли тялото ѝ да изпитва такива неописуеми желания?

Уплаши се. Опита се да се изправи. В гърдите ѝ се надигна писък, но не успя да издаде нито звук. Чии бяха тези пръсти? Обхвана я ужас. Потърси в мрака притежателя на пръстите, които подемаха това влудяващо пътешествие между бедрата ѝ. Не можа да го види. Нямаше го. Пръсти без притежател, които обикаляха като паяк между прасците и слабините ѝ!

— Ти ли си? — простена.

Никой не отговори. Хюрем се мяташе, за да се изплъзне от пръстите, които дамгосваха със страст и грях всяко интимно място, до което достигаха.

— Не! — извика. — Не, не!

Помисли си, че сякаш сама себе си е захвърлила в мрака. Тичаше, за да се спаси. Обаче ръцете и краката и ги нямаше. Пръстите паяци бяха изчезнали. Сега един привлекателен младеж я гонеше.

— Ти! — извика младежът. — Ти, ти, ти! Ти ме уби! А аз ти вярвах.

Точно когато щеше да я хване, един светлосив кон с развята от вятъра грива се изправи на задни крака пред нея. Хюрем видя великана, който величествено бе възседнал коня. Сякаш мракът изведнъж се бе озарил.

— Скачай, момичето ми! — извика огромният мъж.

Тя се хвърли в тези силни ръце, без изобщо да се замисля.

— Отведи ме оттук… — прошепна и прегърна през кръста исполина. — Заведи ме при моите поляни. Пеперудите ме чакат.

Светлосивият кон препусна като хала. Хюрем усети как буйната му грива се смеси с косата ѝ и погали лицето ѝ.

В тъмнината се раздвижиха тела, чиито лица не можеше да различи. Чуваше приглушен шепот, но не разбираше нито думичка.

Някой каза:

— Изгаря от температура.

Неясните лица започнаха да се оформят и тя разпозна децата си. Това беше Мехмед.

— Ах, моят Мехмед… — простена. — Не успяха да убият майка ти, а погубиха теб.

После Михримах мина покрай нея.

— Едничката ми дъщеря!

Русите коси на Селим… Изпепеляващият поглед на Баязид, досущ като този на султан Сюлейман. Джихангир със своето слабо и сухо тяло, приличащо на клон от дърво, мина покрай нея. Точно когато понечи да го прегърне, малкият ѝ син се изплъзна и изчезна.

Видя две страховити очи. Спомняше си ги. Потръпна от ледения сив поглед. Устните на жената не помръдваха, но Хюрем можеше да чуе онзи ужасяващ вик.

— Отрова, отрова! — пищеше жената с глас, стържещ като стомана.

Мракът изведнъж се разсея. Сенките добиха форми. Гласовете намериха своите собственици.

— Владетелю, добри новини! Хюрем султан дойде на себе си.

Вече в съзнание, забеляза сенките на притеснение по лицето на съпруга си. Докато се опитваше да се усмихне, въпросът на Александра „Ти имаш ли корона и трон?“ се заби като бургия в мозъка ѝ.

— Повикайте Джафер — промълви Хюрем. — Веднага. Веднага!

Няколко неспокойни сенки се откроиха сред дърветата. Те принадлежаха на десетина мъже със страховити лица, които вървяха приведени под леещия се като из ведро дъжд, спираха често, ослушваха се и после пак продължаваха. Заради бурята гората бе потънала в мрак, по-тъмен от нощния. Беше невъзможно мъжете да бъдат забелязани, ако не бяха издайническите проблясъци от студената стомана на сабите им. Бяха тръгнали в това лошо време, за да изпълнят задача, не по-малко ужасяваща от самите тях.