Върна се в дневната, като опипваше пътя си покрай мебелите, докато стигна до стъклената врата, която извеждаше вън на терасата. Дръпна резето, отвори вратата и се измъкна под поройния дъжд. Ако успееше да се добере до стълбите и да стигне долу на брега, тогава щеше да успее да избяга — надяваше се да намери помощ в друга къща.

Но ако Каси се върне и попадне в същото положение? Ако Алисън я нападне? О, Боже! Сега се бе озовала в затруднено положение. Да избяга или да остане? Нямаше оръжие, нищо, с което да се защити. Наред с това нямаше да е много полезна на Каси, ако Алисън Сиуел осъществи заплахата си и й пререже гърлото. Тогава и двете щяха да са мъртви.

Не, най-добре беше да отиде да търси помощ и да се обади на полицията. Най-разумно беше да се измъкне оттук.

За щастие Алисън Сиуел нямаше представа, че има стълбище, което извежда на брега.

Земята беше покрита с кал и плътна дива растителност. Лара продължи да върви, докато изтича през вратата в горния край на външните стълби. За нещастие когато стигна до портата и се опита да я отвори, разбра, че е заключено.

Сега какво?

Отново погледна към къщата. Светкавица проряза небето.

На моментната светлина успя да види Алисън Сиуел на стъклената врата, през която току-що бе избягала. Алисън държеше нож. И на лицето й беше изписана огромна омраза.


Ричард се усмихна на себе си. Откакто се беше върнал от Мексико, оставил ужасното си минало зад гърба си, нямаше нещо, което да не може да направи.

Искаше да режисира успешни филми. Сторено.

Искаше да се ожени за Лара Айвъри. Сторено.

Сега си я искаше обратно и никой нямаше да го спре. А ако се опитаха…

Е, веднъж беше убил — нищо нямаше да го спре да убие отново, ако трябваше да защити Лара.

Кой друг би се сетил да се обади на Каси в колата й? Господи, колко умен беше. Бе изминал дълъг път от шестнайсетгодишния хитър уличник, който беше избягал от къщи. Да не споменаваме двайсет и осемгодишния друсан неудачник, който беше застрелял Хадли и бе решил, че е това. Край. Finito.

Да. Оцеляваше успешно. Беше преоткрил себе си, превърнал се бе във виден член на холивудското общество — ценен и уважаван.

А сега… само Лара го беше направила истински щастлив, а виж какво й бе сторил той.

Беше решен да приключи с кръшканията си. Когато с Лара отново се съберат, щеше да се държи с нея като с кралица. Никакви гримьорки, Кимбърлита или актриси, които го молят да ги чука, за да имат с какво още да се похвалят пред приятелките си. Не. Още веднъж бе преоткрил себе си — само за нея.

Обади се на рецепцията и им каза да докарат колата му. После облече дъждобрана си и тръгна.

Скоро щеше да се наслади на новия съюз с любовта на живота си.

Но доколкото можеше да прецени, нямаше да е достатъчно бързо.


Кучката се опитваше да избяга. Това не беше много умно, защото Алисън Сиуел можеше да тича по-бързо от всеки друг. Беше преследвала повече знаменитости, отколкото можеше да си спомни. Преследваше ги и ги хващаше в обектива си.

Отвън дъждът се лееше на ужасни порои. Лара Айвъри не можеше да се измъкне от нея — нямаше смисъл да опитва.

Алисън вдигна качулката на парката и решително се отправи към мястото, където за последно бе видяла Лара.

Кучка! Вече нямаше да е хубавото момиченце, когато Алисън я намушка. Не, не и Лара Айвъри, олицетворението на всичките хубави момиченца, които Алисън бе принудена да гледа година след година. Актрисите от киното. Надменните супермодели, които се движеха по подиумите и показваха кльощави тела и фалшиви цици, усмихваха се срещу камерата, сякаш бяха единствените красавици на света. Мразеше ги всичките!

Лара щеше да бъде наказана заради всички тях. Заради спокойната красота на Мишел Пфайфър; заради Наоми Кембъл и великолепната й усмивка; заради Синди Кроуфорд с прекрасния й малък белег; заради печелившия чар на Уинона Райдър.

Да, Лара Айвъри щеше да плати. Щеше да плати заради всички тях.


— О, по дяволите! — възкликна Джой, когато стигна до мястото на катастрофата и разпозна останките от колата на Каси. Рязко спря мерцедеса на банкета и изскочи от него.

Боже Господин. Ами ако Лара беше ранена? Ако беше мъртва? Не можеше да понесе тази мисъл.

Затича към спасителите, които упорито изправяха огънатия метал.

— Къде са хората, които са били в тази кола? — попита нетърпеливо.

— Откараха ги в болница — отговори един от мъжете.

— В коя болница?

— Не знам, но не беше отдавна.

— Има ли някой… убит? — едва успяваше да произнесе думите.

— Трябва да питате онова ченге ей там. Той беше тук, когато дойде линейката.

Изтича при ченгето.

— Онази кола там ваша ли е? — попита ченгето. — Разкарайте се оттук. Не виждате ли какво става?

— Познавах хората в сааба. Добре ли са?

— Да, да — жената е доста нарязана и има счупени кости, но докторите казаха, че ще се оправи. Мъжът в поршето обаче няма да го бъде — излязъл е направо през прозореца — не си е сложил колана.

— В сааба имаше две жени. И двете ли са добре?

— Беше само една в колата, шофьорката. Доста едра жена. Задникът й трябва да я е спасил.

— Само една? Сигурен ли сте?

— Да. Отведоха я в болницата „Сейнт Джон“. Сега ми направете услуга и разкарайте колата си оттук.

— И не беше Лара Айвъри?

Ченгето се разсмя.

— Кинозвездата? Да не ме поднасяте? Ако беше Лара Айвъри, аз щях да знам.

— Благодаря — каза Джой.

— Надолу по магистралата има кал и големи локви, така че ако не трябва да пътувате натам, се връщайте обратно.

— Трябва да се прибера вкъщи.

— По-добре побързайте, защото скоро може и да затворим пътя.

— Дадено, благодаря.

Затича обратно към мерцедеса. Нещо не пасваше. Беше преизпълнен със същата несигурност, която бе усетил, когато посети майка си през онзи нещастен ден и всичко свърши със смъртта на Дани.

Много коли обръщаха и се отправяха обратно към града, което означаваше, че движението напред не е сериозно. Но пътят ставаше все по-опасен. Пръскаха пясък по магистралата; малки парчета започваха да се ронят надолу от мокрите скали.

Той знаеше, че е най-добре да побърза и да се добере дотам, докато още може.


Един поглед към лицето на Алисън беше достатъчен, за да убеди Лара, че трябва да се измъкне колкото се може по-бързо. А как да го направи, като дори не може да стигне до стъпалата надолу към брега?

Скри се в гъстите храсти, заобикалящи терасата, задържа дъх, отчаяно мислеше какво би могла да използва за оръжие, ако Алисън я нападне.

После си спомни, че в едната страна на двора има малка градинска барака. Започна да се промъква към нея.


Веднъж отминал мястото на катастрофата, Джой вече се справяше добре. Опита да звънне в болницата от телефона в колата. Информираха го, че Каси още не е била приета. След това звънна на сестра й, каза й какво се е случило и да тръгне към болницата колкото се може по-бързо.

Можеше да мисли само за това, че, слава Богу, Лара не е била в колата.

Дъждът го заслепяваше, състоянието на пътя ставаше все по-опасно с всяка изминала минута, но той успяваше да кара бързо и забави чак когато стигна до пътя за Пойнт Дюм, където затърси отбивката, намери я и рязко зави наляво.

Сега се озова на някакъв кален път, тъмен и безлюден. Колелата на колата му се въртяха и плъзгаха в калта и доколкото можеше да види, там долу нямаше нищо. Забави мерцедеса. Маги сигурно беше сбъркала и му бе дала грешни ориентири.

Беше готов да обърне назад, когато почти се удари о една кола, паркирана отстрани на голяма отворена порта, водеща към изолирана къща.

Две мисли минаха през ума му. Чия беше тази кола? И защо в къщата не светеше?

Остави фаровете на мерцедеса включени, мина през портата и спря точно пред къщата.


Лара се промъкваше тихо през гъстия шубрак, ръцете й бяха издраскани и издрани от бодлите на розите и стърчащите палмови листа. Продължаваше да върви, сигурна, че в бараката трябва да има нещо, което би могла да използва за оръжие, нещо, с което да може да отвърне на удара.

Отказваше да бъде жертва. Била е жертва много пъти и това нямаше да се повтори. Беше Лара Айвъри — оцеляващата. Не беше актриса, която играе роля — това беше истинският живот, а тя — в положение, от което смяташе да се измъкне сама.

Когато видя баща си да се самоубива, не беше на себе си. Но сега беше и никой не можеше да я унищожи.

Препъна се пред бараката и тъкмо смяташе да отвори вратата, когато изотзад върху нея се нахвърли огромно тяло.

— Хванах те! — извика Алисън Сиуел, събори я на земята и двете се затъркаляха в калта. — Хванах те, хубава малка кучко — тържествуваше Алисън.

— Какво искаш от мене? — изпищя Лара. — Какво съм ти направила?

Алисън я обхвана с тежките си ръце и я притисна в здрава мечешка прегръдка.

— Единственото, което исках, беше да съм ти приятелка — надвика тя стенанията на виещия вятър. — Но ти не искаше приятелка като мене, нали? Не бях достатъчно добра за вкуса ти. Бях твърде грозна, нали?

— За какво говориш? — извика Лара, докато отчаяно се бореше да се измъкне.

— Сякаш не знаеш — отвърна Алисън, възседна я и я прикова към земята с тежестта си.

После вдигна ножа.

Светкавица освети небето. Лара вдигна поглед, видя ножа и издаде дълъг ужасен писък.

— Сега ще разберем коя от нас е по-известната — виеше диво Алисън. — Сега действително ще разберем!

ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА

Съмър си взе душ, изми си косата и се гримира. Тина беше повече от услужлива. Приготви й чаша гореща готова супа, извиняваше й се често, после й каза, че е говорила с Норман и той е настоял да се върнат още същата вечер, защото на другия ден тръгвал за снимки.

— Трябва да довършим сделката — въодушеви се Тина. — Ако правилно си изиграеш картите, може би той ще те покани да го посетиш на снимките. Няма ли да бъде супер?