Джаки Колинс - Холивудски интриги

Алисън Сиуел. Лудата жена, която я беше преследвала почти цяла година — изпращаше й писма, снимки, подаръци; звънеше на вратата й; обиждаше всеки, който й се изпречеше на пътя.

О, Боже. Това не може да е истина, сигурно е някакъв ужасен кошмар. При това Алисън Сиуел беше в затвора — заключена и завинаги изчезнала от живота й. Лара беше в съдебната зала, когато съдията осъди тази побъркана жена. Никога не можа да забрави омразата, която излъчваше лицето на Алисън, когато очите им се срещнаха за части от секундата.

Старата къща беше пълна с шумове — от плющящия дъжд, от воя на вятъра, от прибоя на вълните. Особено сега, когато бурята беше разлюляла морето долу с бясна сила.

Да не би да си беше внушила звука от гласа на Алисън Сиуел? Навярно бурята й беше размътила съзнанието.

Не. Невъзможно. Не си въобразяваше. Тази жена наистина беше тук, в къщата.

Вземи се в ръце — успокояваше се тя. — Ако тя е тук, можете да се споразумеете. Попитай я какво иска. Кажи й, че е влязла тук незаконно и че трябва веднага да си тръгне, иначе ще се обадиш в полицията.

О, да. И от какво? Телефонът ти не работи. Ти си тук съвсем сама, с някаква побъркана маниачка. И никой освен Каси не знае къде си.

— Алисън? — извика тя, като се стараеше гласът й да звучи силно и ясно. — Алисън Сиуел. Къде си? Може ли да поговорим?

Каси напусна „Гранита“, като се чувстваше много по-добре след пицата с цяла пушена сьомга и пълната чаша с червено вино.

— По-добре се прибирай вкъщи, преди бурята да се е разразила — предупреди я Волф.

Дъждът сега плющеше силно. Взе назаем чадър от рецепцията и като балансираше кутията с храната в едната си ръка, успя да стигне до колата си, без изобщо да се намокри. Лара имаше да се чуди какво й се е случило, но Каси беше сигурна, че ще се зарадва, като види какво носи — свещи, няколко фенерчета и специалното пилешко ястие от „Гранита“.

Може би като се върне, Лара щеше да й се довери какви подлости е извършил Джой, за да скъса с него така изведнъж.

Опита се да запали двигателя на сааба. Той се задави няколко пъти и спря.

— По дяволите! — и упорито опита отново. На четвъртия път имаше късмет — колата запали. Включи чистачките, дъждът беше толкова силен, че трудно различаваше нещо пред себе си.

Напусна бавно паркинга и спря на червения светофар на ъгъла. Телефонът й иззвъня и я стресна.

— Каси, скъпа.

Веднага позна гласа на Ричард.

— Ричард! — възкликна и се зачуди защо й се обажда в колата по това време на нощта.

— Къде си? — попита той.

— Очевидно в колата — отговори тя.

— Говорех с Лара, но връзката се разпадна. Мисля, спомена, че ще е с тебе.

Тя загря. Лара смяташе да се връща отново при Ричард — ето защо Джой беше вчерашната новина. Точно така! Отлично. Каси винаги бе предпочитала Ричард пред Джой.

— Сега се връщам при Лара — каза тя. — Сигурна съм, че ти е обяснила, че в къщата няма ток, храна — всъщност няма нищо. Ходих да пазарувам от магазина. Изглежда се задава голяма буря.

Ричард се опита да разбере за коя къща говори тя.

— Надявам се, че си намерила всичко необходимо.

— И аз също — отвърна Каси.

— Мислех си — добави той с престорено спокойствие, — че би било добре да съм при вас с Лара по време на бурята.

— Струва ми се, че идеята ти е чудесна — бодро го насърчи Каси.

— Тогава ми обясни как да стигна дотам.

— Ти си идвал тук веднъж с Ники — точно когато Лара наемаше къщата. Спомням си, оплакваше се колко далече била.

— А, да — той едва сдържа усмивката си. — Но все още не мога да си спомня пътя дотам.

— Карай по Тихоокеанската крайбрежна магистрала и след около половин час път ще стигнеш до Пойнт дюм роуд. След това завий в първата отбивка вляво и ще излезеш на пътя. Карай надолу, наоколо няма други къщи, така че не можеш да я сбъркаш. Единствената голяма и мрачна къща в края на пътя. Не ми го побира главата защо Лара я купи.

— Нито пък моята — измърмори той.

— Моля те, побързай. Ще се радвам да има мъж в тази къща през нощта.

— А… Каси, откакто връзката прекъсна, нямах възможност да се свържа, за да кажа на Лара, че идвам, така че защо не оставиш вратата отворена? Искам да я изненадам.

— Мога ли да те попитам нещо? — осмели се Каси. — Знам, че е прекалено нахално от моя страна, но да не би да се събирате отново с Лара? За това ли е всичката тази дандания?

— Позна — отговори той.

— Разбрах, че нещо става, когато видях, че остана толкова дълго във фургона й тази сутрин — Каси се опитваше да бъде деликатна. — Толкова се радвам — и добави виновно: — Съжалявам за Ники, тя е добра жена, но мисля, че Лара и ти винаги сте били родени един за друг.

— Много си мила, Каси.

— Благодаря, Ричард. Ще се видим скоро.

— И не забравяй. Това е изненада — нито дума.

— Добре — щастливо се засмя Каси. Може би когато Ричард пристигне, тя ще може да се прибере вкъщи и да заспи в удобното си легло. Колко хубаво би било.

Червената светлина угасна и светна зелено. Каси пресече, направи ляв завой и излезе на Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

Не забеляза загубилото управление порше, което я връхлетя. Беше толкова заета с мислите си за Лара и Ричард и какво щеше да се случи след това.

Поршето се вряза отстрани в сааба с ужасен звук и двете коли излязоха извън контрол. Саабът започна да описва кръгове, преди да се преобърне върху гладката повърхност на мокрия път и да се запремята бясно надолу заедно с Каси.

Когато пристигна първият спасителен отряд, не можеха да кажат със сигурност дали е жива или мъртва.

Когато в Лос Анджелис вали, всичко се обръща надолу с главата за много кратко време. Кални потоци се стичат от хълмовете и стръмнините; реките преливат; каналите се задръстват; покривите прокапват; колите катастрофират; всичко излиза извън контрол.

В това време Джой излезе от „Сан Висенте“ и се спусна към океана, където имаше предупредителни знаци за наводнение, а морето си пробиваше път към добре поддържаните тераси на къщите в Малибу. Полицейски и пожарникарски екипи бяха излезли на пътя, за да връщат колите обратно и да се опитат да пренасочат част от движението, което сега се влачеше изключително бавно.

Това даде възможност на Джой да се замисли. Какво точно щеше да каже на Лара, когато най-после пристигне там? Истината — ето какво. Истината за шибания си живот, за усилията му да скъса с мрачното си минало и да стане актьор и как се беше върнал да види майка си и бе загазил, след като пое цялата отговорност за убийство, което не бе извършил.

И как майка му му се беше отблагодарила, като избяга с поредния неудачник, без дори да остави новия си адрес.

Но и той не беше идеален. Беше използвал Маделин точно както бе използвал и повечето жени — за секс или за каквото искаше от тях. После в живота му беше влязла Лара и го бе накарала да осъзнае, че е възможно да се грижиш за някой друг и да нямаш никакви долни мотиви.

Да. Щеше да й каже истината. Че тя е превърнала всичко в нещо особено. Че е животът му, истинската му любов, че са духовно свързани. Щеше да се остави на милостта й и да се надява тя да му прости.

Като че ли не искаше нищо от нея. Единственото, което искаше, беше да е тук заради нея, до нея, готов да я подкрепя и закриля при всички случаи.

Движението се беше забавило до пълзене. Привлече вниманието на едно ченге, застанало в средата на пътя.

— Какво става? — попита.

— Голяма катастрофа отпред — отговори ченгето. — Не ви съветвам да продължавате по този път, освен ако не живеете тук.

— Обаче живея — излъга той.

— Добре, но внимавайте.

— Ще внимавам — и включи радиото. Били Холидей пееше блус. „Добро утро, главоболие“. Много подходящо.

Нямаше търпение да стигне до целта си. До любовта си. До бъдещето си.

Алисън чу кучката да я вика. Да, Лара Айвъри помнеше името й. И така и трябваше. Беше й вярна приятелка, но това не беше достатъчно. Не. Лара Айвъри бе намерила за добре да я предаде.

Разбира се, че Лара помнеше името й. Скоро всички щяха да знаят името й.

Започна за мисли за това, какви снимки има. Коя щяха да сложат на корицата на „Тайм“? Имаше една моментална снимка, на която чичо Сирил я беше снимал с майка й, когато беше деветнайсетгодишна. Мразеше тази снимка, но ако отрежеха майка й, не беше чак толкова лоша. А и тя беше по-млада тогава, по-хубава.

Никога не си била хубава — подразни я един глас в главата й. — Винаги си била грозното момиченце. Винаги дебеланката. Никой не те харесваше. Никой не искаше да е с тебе. Тъпачката… Слонът… Буцата — омразните й прякори се върнаха, за да я преследват.

Хората щяха да си мислят, че е хубава, когато се появеше на корицата на „Тайм“. Хората щяха да я гледат с обожание, когато снимката й се появеше и на корицата на „Нюзуик“. Щеше да се включи и телевизията. В „Хард копи“ щяха да разказват историята й. В „Инсайд едишън“ щяха да говорят за нея. В „Праймтайм“. В „Дейтлайн“. Дори в „Шейсет минути“.