— А банята е там — и й посочи. — Пижама ще намериш на вратата.

Тя изтича в банята и се преоблече в пижамата. Въпреки че й беше с няколко номера по-голяма, тя се чувстваше по-добре от всякога. След това се мушна в леглото, като си мислеше, че утре ще си вземе багажа от Тина и може би ще отседне в хотел за няколко дена, докато реши къде да отиде след това.

Каквото и да се случи, никога няма да се върне в Чикаго.


Да остави Шелдън и Айдън сами заедно не беше най-доброто й хрумване, но Ники отиде в гостната да претърси нещата на Съмър, които тя беше оставила, преди да си тръгне.

След няколко минути откри името на Джед с две удивителни след него, надраскано на лист хартия.

Набра телефонния номер, но попадна на телефонен секретар:

— Здравейте, аз съм Джед. Вие имате нужда от мене, аз имам нужда от вас, така че оставете съобщение след сигнала.

Изчака сигнала.

— Ъ-ъ… името ми е Ники Бари. Обаждам се заради Съмър. Много е спешно. Искам да ви видя колкото е възможно по-скоро. Моля да ми се обадите — остави телефонния си номер, след това се обади на Мик в дома му. Той беше там.

— О — започна тя. — Мислех си, че все още си на партито.

— Щеше да ми е приятно, ако и ти беше там — насмешливо се отзова той. — За Бога, Ник, не е този начинът да си създаваш приятели и да влияеш на екипа си.

— Спешно беше.

— Кое? Например че голямата филмова звезда пикае газ заради онези снимки?

— Заради дъщеря ми, Съмър. Избягала е от къщи.

— О.

Последва дълга пауза. Ники наруши мълчанието.

— Мик, знам какво се е случило между тебе и Съмър.

— Какво? — той прозвуча уплашено.

— Зная, че си я принудил да извърши… сексуален акт, въпреки че е непълнолетна. Така че ако имаш някаква информация, ще е добре да я споделиш веднага.

— За Бога, Ник. Не съм си и представял, че е твоя дъщеря, и не знаех, че е на петнайсет.

— Е, не си ли чул нещо за нея? — хладно го прекъсна Ники.

— Не. Истината е, че не сме правили нищо такова.

— Не си ли се похвалил на Айдън.

— Мъжко перчене — малодушно отговори той. — Сигурно съм се поувлякъл.

Ники не знаеше дали да му вярва или не.

— И така — обади се тя. — Баща й дойде тук чак от Чикаго и когато се свърже с полицията, Бог знае какво може да им наговори.

— Да не си полудяла? — изкрещя Мик. — Ще ме хвърлиш в затвора за нещо, което не съм сторил? Да не би това да е нещо като онази публичност, която търсиш за нашия филм?

— Не става дума за филма, Мик, а за дъщеря ми. И аз си я искам обратно.

— Виж, пиленце — той въртеше възбудено очи, докато говореше по телефона. — Заклевам се в живота си, в живота на майка си, в този на Куентин Тарантино — знаеш, той е моят идол, — че никога не съм я докосвал и не съм чувал нищо за нея.

— Сигурен ли си?

— Да, съвсем.

Тя не беше убедена. Ами ако Съмър му се беше обадила? Ако беше в дома му дори в момента, когато разговаряха?

Когато се върна в дневната, извика Айдън настрани и сподели с него:

— Имам предчувствие за Мик. Искам да съм напълно сигурна, че Съмър не е там. Можем ли да отидем у тях? Ще оставим Шелдън тук.

— Хайде, Ник — поклати глава Айдън. — Даваш воля на параноята си.

— Ако той не крие нещо, няма да има нищо против да го посетим.

— Господи! Сериозно ли говориш?

— Шелдън — тя се приближи към бившия си съпруг, — с Айдън трябва да излезем. Ще се върнем възможно най-бързо. — Погледна го как си сипва още едно голямо бренди и саркастично добави: — И се чувствай като у дома си.


Съмър беше заспала в средата на голямото легло на Сам и сънуваше разходки по плажа с Норман Бъртър и с още седем голи момичета, когато усети ръцете на баща си върху себе си.

— Не — изпищя тя и ужасена отвори очи. — Махни се от мене! Махай се!

Но това не беше баща й. Беше Сам.

— Стига — нетърпеливо каза той. — Дай ми малко от онова, което даваш на Норман Бъртън. Знаеш, че и ти го искаш.

— Изчезвай, гадна свиня! — изскимтя тя, като се опита да се отскубне от него. — Излъга ме, че си ми приятел. А аз ти се доверих.

— Урок номер едно — и той затисна ръцете над главата й. — Никога не се доверявай на никого.

— По-добре ме остави на мира — предупреди го тя, докато ожесточено се бореше. — Иначе ще викам високо.

— Викай колкото си искаш. Никой няма да те чуе.

— Каква гадост! — пищеше тя.

— Майка ти не ти ли е казвала никога да не ходиш в дома на непознати? — говореше той, докато разкъсваше копчетата на горнището на пижамата. — Защо дойде с мене тогава, ако не си искала и ти същото? На мотора натискаше малките си цици към мене. Знаеш, че и на тебе ти се иска.

Хвана я за лявата гърда. Тя го изрита с коляно в слабините колкото сила имаше.

— Боже мили — изрева той. — Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Да се махна оттук — ето това искам — изкрещя тя и успя да се изтърколи от леглото, грабна роклята и обувките си от пода и изхвърча през вратата, преди той да успее да реагира.

Когато се озова отвън, започна да тича с всичка сила по калната алея пред къщите.

Някакво куче залая, но тя не му обърна внимание — бягаше толкова бързо, колкото я държаха краката.

О, Господи, това е най-кошмарният ден в живота ми — мислеше си тя, зъзнейки в роклята си. Опита се да се скрие зад едно дърво и да потърси подслон от дъжда.

Сам изскочи след нея от къщата и започна да вика името й. Тя замръзна безшумно. След малко той влезе обратно вътре и тръшна вратата след себе си.

Ама че боклук. С усмивката си на Том Круз и настърчалата си коса. Да не се мислеше за Брад Пит.

Почака, докато светлините в къщата изгаснат. След това се върна обратно дебнешком, вдигна остра клечка от земята и надупчи гумите на скъпоценния му мотор. Това ще му е за урок на този идиот повече да си няма работа със Съмър Уестън.

Минаваше полунощ, а тя беше измръзнала до смърт, изгладняла, мокра, уморена и нещастна. Може би да напусне Чикаго все пак не беше най-добрата идея. Въпреки че всичко друго беше по-добро от това, да живее със скъпото си татенце. Спусна се по улицата надолу трепереща.

Когато стигна до булевард „Вентура“, сълзите й изведнъж потекоха по бузите и се смесиха с дъжда. Помисли си, че би могла да се справи и сама, обаче нямаше никакви пари, не можеше да се довери на никого и нямаше къде да отиде.

Стоеше колебливо на ъгъла на улицата. Някакъв камион свирна с клаксон.

— Искаш ли да се повозиш? — попита я мъжът, надвесил се от прозореца, и на червендалестото му лице се разля похотлива усмивка. — Хайде — окуражи я спътникът му. — Ще ти покажем забележителностите. Ще се скриеш от дъжда.

— Да — изкикоти се първият. — Ще ти бутнем десетачка, ако си добро момиче.

Тя се обърна и побягна в противоположната посока; не спря да тича, докато не стигна до денонощно заведение.

— Има ли телефон, който мога да използвам? — попита тя някакъв мексиканец, който обслужваше паркинга.

— Ето тук — посочи той.

— Нямам пари — призна Съмър. — Бихте ли ми заели монета, за да се обадя? Ще ви я върна утре. Обещавам.

Пиколото вдигна рамене. Стана му жал за младото момиче. Беше нещастно и мокро до кости.

— С тази външност можеш да печелиш много повече от мене — и той й подаде монетата.

Тя я прие с благодарност и се затича към телефонната будка. Изведнъж беше взела решение. Щеше да каже всичко на Ники.

Набра номера на майка си, като се молеше тя да си е вкъщи.

Някой вдигна телефона. За нещастие това беше баща й.

— За Бога, не! — едва си пое въздух тя, тресна слушалката и се обля в сълзи.

Какво щеше да прави сега?

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ПЕТА

Джой реши, че ако Маделин Франсис е в Лос Анджелис трябва да се е регистрирала в хотел. Първо провери в „Бевърли хилс“ — за нея не беше чувал никой. После в „Хилтън“ — същото. След това — в „Бевърли риджънт“.

— Момент моля — каза операторът. — Свързвам ви.

Шибаният Ричард Бари. Копелето искаше да си върне Лара и щеше да използва всички средства, включително и Маделин Франсис.

— Ало? — гласът на Маделин звучеше сънливо.

— Маделин? — той едва можеше да повярва.

— Кой се обажда?

— Джой.

— О! — Дълга пауза. — Какво искаш?

Какво, по дяволите, си мислеше, че иска?

— Ходи ли с Ричард Бари да видите Лара тази сутрин?

Тя помълча малко, преди да отговори.

— Кой ти го каза? — попита най-сетне.

— Ходи ли?

— Да — призна тя, като се мъчеше да не изглежда уплашена. — Бях там.

— Не можа да преживееш, че съм щастлив, а?

— Бъди реалист, Джой — тя изведнъж разбра, че е загубила играта. — Очарована съм, че си щастлив. Не бях такава обаче, когато ми открадна парите. Какво искаш да направя? Да стоя настрани и да се оставя да ме прецакаш повторно? О, не, млади момко, Лара Айвъри заслужава нещо повече от тебе.

— Ти си върна парите — отбеляза той.

— Чаках шест години първото плащане — рязко каза тя. — И не благодарение на тебе си върнах останалото от чека ти за „Мечтателят“.

— Какво наговори на Лара?

— Само й помогнах да разбере кой си. Добричкият ми Джой, ти наистина й беше напълнил главата с глупости. Истинска годеница! Страхуваше се да й кажеш, че си бил принуден да живееш с дърта кошница като мене? Толкова ли беше трудно?

— Къде отиде тя?

— Нямам представа. Но съм щастлива да чуя, че е избягала. Поне има ум в главата.

— Не съм очаквал това от тебе, Маделин, но ти разруши живота ми.

— Не се коси, Джой. Ти пък разруши моя — и тя затвори телефона.

За момент той се загледа в пространството. Ричард Бари го беше изиграл, беше унищожил и последния му шанс за щастие, който някога е имал. И сигурно хитрият му кучи син сега е с Лара, омайва я, говори какво нещастно гадно копеле е Джой Лоренцо.