След време направи решителна крачка — премести се да живее в Ню Йорк, където веднага се зае с актьорското майсторство. Един ден влезе в офиса на Маделин Франсис и ето я — голямата му възможност. Агентка, която можеше да свали.

Тя му осигури роли в няколко големи филма и всичко изглеждаше обещаващо до позвъняването на майка му.

— Нямам никакви пари, мамо — той се почувства виновен. — Имам само две участия. Когато станат повече, ще ти изпращам пари.

— Не разбираш ли? — тя звучеше пияна и не съвсем приятелски настроена. — Този път е различно. Този път въпросът е на живот и смърт.

— Как е Дани? — имаше предвид сегашното й гадже. — Той не може ли да ти помогне?

— Дани е неудачник — злобно отговори тя. — Той не може да ми помогне, за Бога. Имам нужда от десет хиляди долара, иначе ще ме убият, Джой, те ще ме убият.

— Ти си полудяла.

— Моля те, помогни ми. Истина е.

Той не знаеше какво да прави. Обичаше Аделайд, но тя беше пропаднала комарджийка, която никога нямаше да се промени. Сега беше опряла до него, за да си плати дълговете.

Откъде, по дяволите, можеше да намери десет хиляди долара? Опитал се бе да избяга, да започне нов живот. Живееше с жена с почти трийсет години по-стара от него. Окончателно се бе разделил със страданието и бе намерил някого, който го караше да се чувства добре. Маделин беше готина. Никога не го принуждаваше да й обещава нещо — за разлика от връстничките му, които можеха да го изкарат из нерви с дребнавите си претенции и пискливи гласчета. На всичко отгоре малко от тях бяха красиви като майка му — прекрасната му майка, която беше като Божие наказание.

На следващия ден му се обади отново.

— Можеш ли веднага да ми дадеш някакви пари? — попита тя. — Иначе кажи сбогом на майка си.

— Не ме занасяй с тъпия си драматизъм, майко.

— Казах ти — твърдо изрече тя. — В случай че не намериш парите, аз съм мъртва.

Той започна да се бори с проблема. Маделин държеше в апартамента си пари в брой. Дали да не я помоли за заем?

Не, нямаше да му даде.

Какво би станало, ако просто ги вземе? Ще помогне на Аделайд за последен път, а след това ще обясни всичко на Маделин.

Да, това беше начинът. Маделин щеше да разбере.

На другия ден, веднага щом тя тръгна за офиса, той разби сейфа й. Чувстваше, че това, което прави, е лошо, но какъв друг избор имаше?

Намери седем хиляди долара, скътани в сейфа. Не бяха достатъчно, но ги взе всичките.

Аделайд трябваше да приключи с комара. Това наистина беше последният път, когато я измъкваше.


Някакъв клаксон го накара да подскочи. Осъзна, че се е разсеял, бързо завъртя волана и почти спря, без да обръща внимание на другия шофьор, който му показваше среден пръст.

Лара се нуждаеше от него повече от всякога. Трябваше да бърза към къщи.

ГЛАВА ШЕЙСЕТА

Когато Съмър се изправи пред хотела на Норман Бъртън под плющящия дъжд, осъзна, че няма къде да отиде. Мислеше, че Тина й е добра приятелка, всъщност я беше предавала през цялото време. Вече в никакъв случай не искаше да е приятелка на Тина — не и докато смъркаше кокаин. Да пушиш трева е едно, но да смъркаш кокаин — това не води до нищо друго освен до големи неприятности.

Въртеше се пред хотела и зъзнеше в оскъдната си рокля.

— Да ви повикам ли такси? — попита я младият униформен портиер.

— Не, благодаря — поклати тя глава.

— Да не сте от онези момичета от купона на Норман Бъртън — той се приближи към нея.

— Моля? — и му хвърли смразяващ поглед. — Отседнала съм в хотела с родителите си.

— Моля да ме извините, госпожице — и той се отдалечи.

Една лимузина се плъзна и спря до бордюра и Съмър, с поглед, пълен с обожание, видя как от нея слезе Джони Романо, голямата филмова звезда. Въпреки че беше с още три момичета, той й хвърли свалячески поглед и й намигна.

— Здрасти, пиленце — каза, докато минаваше покрай нея.

За какви се мислеха всичките тези филмови звезди? Само момиче не можеше да се справи с тях. Не можеше да направи абсолютно нищо.

Хвърли бърз поглед към шофьора на лимузината. Ако беше Джед, беше спасена. Но не беше Джед, а някаква недодялана стара чернилка. Най-тъпото беше, че не можеше да си спомни номера на Джед.

Въздъхна разочаровано и съкрушено и усети леко замайване. Бог знае какво беше онова хапче, което Тина я накара да изпие. Норман й беше казал да му се обади, бе настоявал да я види отново, бе я накарал да си въобразява, че връзката им има бъдеще. Но всъщност не беше нищо повече от бройкаджия. Добре поне, че го беше разбрала, преди съвсем да се оплете.

Потрепери отново и обви ръце около себе си, за да се стопли. Какво щеше да прави сега? Беше сама в Лос Анджелис, нямаше къде да спи, а всичките й неща, включително и парите, бяха у Тина.

— Къде са вашите? — младият портиер се приближи отново. — Знаят ли, че сте тук, отвън?

— Имаш ли нещо против да си гледаш работата? — високомерно отвърна тя.

— Извинете, не знаех, че разговарям с принцеса — върна й го той.

— Да не би да трябва да ти се отчитам? — възмути се тя.

— Давай. Да не мислиш, че ако си загубя работата, това ще ми провали деня?

— Ако искаш да знаеш — каза тя, — скарах се с родителите си.

— Не бива да се разхождаш насам-натам сама в този град — отбеляза той. — Не и момиче с твоята външност. Ако искаш, иди в кафето и ме изчакай. Ще те закарам където пожелаеш.

— Няма къде да отида — призна си тя.

— Можеш да останеш у дома.

— Ей сега — отвратено каза тя.

Той се засмя.

— Да не ти приличам на побъркан изнасилвач?

Разгледа го по-внимателно. Не беше от традиционния тип красавци. Приличаше на Том Круз с веселяшки настърчала остра коса. Е, не беше Норман Бъртън, но имаше ли друг избор?

— Предполагам, иначе си безработен актьор — въздъхна тя.

— Грешиш — отговори той. — Художник съм, а това го правя, за да си плащам наема.

— Що за художник? — тя въобще не му вярваше.

— Портретист. Впрочем имам желание да те нарисувам.

— Гола, предполагам.

— Ти го каза.

— Я се разкарай! — презрително каза тя.

— Ще дойдеш ли у нас тази вечер или не?

Тя не виждаше друга алтернатива.

— Добре.

Той кимна.

— Ще се видим в кафето след час.


— Може Мик да знае нещо — Ники беше на път да се разплаче. — Къде живее?

— Успокой се, Ники — каза Айдън. — Доколкото познавам Мик, си е тръгнал от партито и е ударил по клубовете. Остави съобщение на секретаря му.

— Не мога просто да стоя тук и да бездействам. Тя ми е дете — и е сама навън.

— Моите уважения, Ники, но не мислиш ли, че си позакъсняла да се правиш на загрижена майка?

— Да не се опитваш да ми кажеш, че съм лоша майка?

— А ти как мислиш?

— Знам, че трябваше да й обръщам повече внимание. Но когато тя настоя да остане при Шелдън, се почувствах наранена.

— Тя е просто дете, а ти си я отхвърлила. Не отчиташ ли факта, че може да е била афектирана?

— А на Ричард изобщо не му пукаше. Как може да е такъв безчувствен кучи син!

— Хей, я се опомни. Ричард си има свои планове.

— Тя може да е отишла при Лара.

— Обади й се.

— Точно в момента не сме в най-добри отношения.

— Въпреки това й се обади.

— Прав си — каза Ники и набра домашния телефон на Лара.

Госпожа Креншоу я информира, че вкъщи няма никой.

— Сигурна ли си, че Шелдън ще дойде тук направо от летището? — попита Айдън.

— Да, а след това ще трябва да се обадим в полицията.

— Той не го ли е направил вече?

— Задължително трябва да изчакаш двайсет и четири часа, преди да съобщиш за някой изчезнал.

— Но Съмър е непълнолетна. Това няма ли значение?

— Не зная. Ще говоря с Шелдън.

— Хей — той разтвори дългите си слаби ръце, — ела тук, имаш нужда от ласка.

— Сега не му е времето.

— Само казах, че имаш нужда от ласка — нищо повече.

Тя му позволи да я прегърне. Той имаше право — наистина се нуждаеше от любов и успокоение.

— Как може да ме разбираш толкова добре? — въздъхна тя.

— Защото винаги съм бил нечия опора — усмихна се той леко иронично. — Ако бях на твое място, вероятно щях да приема всяко лекарство, известно на човека. Не бих могъл да се оправя с това. Но ти се справяш страхотно, Ник. Само вярвай и ще я намериш.


— Преди да тръгнем, е добре да ми кажеш името си — Съмър се бе загледала в младия портиер, който без униформата изглеждаше още по-мил. Ако не се чувстваше толкова скапана и потисната, сигурно щеше да се радва на тази нова авантюра.

— Сам — каза той. — А ти?

— Съмър.

— Съмър и Сам. Какъв отбор!

— Сигурен ли си, че мога да ти се доверя, Сам?

Той се усмихна и сложи ръка на рамото й.

— Имаш ли друг избор? С мене или на улицата. Така ли е? Мисля, че можеш да ми имаш доверие.

Тези думи звъннаха в ушите й, след което тя напусна хотела с един напълно непознат човек.

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ПЪРВА

Алисън Сиуел често си мислеше за това, как би се чувствала, ако беше известна. Когато угаси фаровете на колата си и проследи Лара надолу по прашния път, не беше възможно да не мисли за тръпката, която би й донесла славата на светска жена. Чарлс Менсън и заобикалящите го бяха толкова известни, колкото и всеки президент; Джон Хинкли беше име, познато на всеки заради опита за покушение срещу президента; Робърт Бардо бе влязъл в заглавията по света след убийството на Ребека Шефер; а Марк Чапман бе чакал толкова време в Ню Йорк, за да убие Джон Ленън.

Заради постъпките си тези мъже отдавна трябваше да са забравени от историята. Но те се превърнаха в символи, появиха се на кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“. За тях пишеха постоянно, интервюираха ги в килиите им, почитаха ги и ги въздигаха. Всеки знаеше имената им.