— Момичета, искате ли да ударите по клубовете тази нощ? — предложи той и уж случайно показа част от блестящия си златен „Ролекс“.

— С тебе? — гласът на Тина беше изпълнен с премерено пренебрежение.

— С мене и с моя приятел — и той посочи към по-ниското си копие — другият също кръжеше наоколо.

— Ще си платиш ли, скъпи? — поинтересува се Тина, която едва се сдържаше да не се разсмее. Той бързо-бързо се изниза. Тя изцвили. — Знам аз как да ги разкарам — триумфално каза тя. — Никой мъж не обича да си мисли, че трябва да плаща. Истинските умници са актьорите и големите бизнесмени. Те знаят, че това е единственият начин.

— Наистина ли?

— Да, наистина. И не го забравяй. Ако ще те уча на нещо… по-добре ще е да започнеш да ме слушаш.

— О, и още как — промълви Съмър. — Наистина искам да се науча.

Каквото и да е, беше добре дошло — стига да не трябваше да се връща у дома, при татенцето. И ако Тина беше решила да й бъде учителка, тя щеше да стане най-добрата ученичка на света.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА

Лара бе избрала пътя си и нямаше да се отклони от него. Всички я мислеха за страшно сладка и добричка, но когато си наумеше нещо, никой не можеше да я разубеди. През повече от половината от живота си беше служила за изтривалка на другите, изпълнена с угризения за смъртта на семейството си; използвана от леля Люси като слугиня; и робиня на Морган Крийдо. Докато накрая събра цялата си сила, откри призванието си и започна да го преследва с неистова страст. И ето, днес всичко сякаш се разби на пух и прах. Първо — разобличаващите снимки, изпълнили онзи долнопробен таблоид. А после — Джой.

Обаче никой не можеше да й отнеме успеха. Беше си нейно постижение — въпреки ужасните несполуки. И никой никога вече нямаше да я използва.


— Съпругът ви е мъртъв — каза сестрата с някаква смесица от неискрено съчувствие и изражение, в което се четеше: Защо все аз трябва да съобщавам на хората лошите вести, след като това е задължение на доктора?

Лара Ан кимна. Лошото не беше ново за нея, а след четирите години, прекарани с Морган, не изпитваше към него нищо друго освен омраза. Той не беше онзи рицар, за когото бе мечтала — с бляскави доспехи, дошъл да я избави от теглилата й при леля Люси. А се оказа дървен, тираничен мъжкар, бездарник, който дори не я беше целунал.

Бяха женени почти четири години, а тя все още беше девствена, защото Морган я караше да го обслужва с уста. Един път, когато беше много пиян, й бе признал защо:

— Мама ми казваше, че ако мъжът си го слага в онова на жената, ще загуби волята си — и се изкиска засрамено. — Ще се превърне в жребеца, дето обслужва кобилата. А съм влязъл в тебе, а си ме впримчила за цял живот.

Тя не бе спорила с него.

След като сестрата я осведоми за Морган, се появи лекарят. Млад, може би все още студент и с ужасно сериозно изражение.

— Имате леко сътресение — беше се вторачил в изследванията й. — Нищо сериозно. Всъщност може да си вървите у дома.

— Аз нямам дом — гласът й беше удебелен. — Моят дом беше онзи фургон. Сега вече го няма.

— Страхувам се, че е така. Имали сте късмет, че сте оцелели. Ако не бяхте заспали на задната седалка…

Главата ми щеше да полети заедно с тази на Морган — помисли си тя. Черен хумор. Е, какво пък — беше й позволено.

— Имате ли някакви роднини? — попита докторът.

— Не — тя отговори едва чуто. — Никакви.

— Никакви — повтори той и се прокашля.

— Точно така.

Той се вгледа в трогателните й зелени очи и преди дори да го осъзнае, вече й бе предложил да използва канапето в малката му квартира за няколко дена, докато реши какво да прави.

— Няма да спя с тебе — заяви тя.

— Никога не съм си го и помислял — излъга той.

И така тя се нанесе у тях с единствените си дрехи — тези, които бяха на гърба й — и с чантичката си, в която се намираха всичките й спестявания — петстотин долара — и телефонният номер на Елиът Голдънсън, продуцента, който според Морган щеше да й даде роля във филм. Не беше съвсем убедена в това твърдение на Морган — той дори не познаваше Голдънсън, — но така или иначе му се обади, някакъв секретар й даде адрес в Холивуд и й каза да отиде веднага, защото господин Голдънсън прави прослушване.

Прие го като знамение и се втурна с всички сили към дадения й адрес.

Още щом влезе в чакалнята, разбра, че не е попаднала където трябва. Огромна тълпа блондинки се бяха наместили където заварят и си крещяха една на друга. Имаха едно общо нещо — огромните бюстове.

Млад мъж с яркочервена коса, вързана на опашка, седеше зад огромно бюро, отрупано със снимки.

Тя се приближи.

— Аз съм Лара Ан Крийдо — каза. — Обадих ви се и вие ми казахте да дойда. Да не би да съм сбъркала мястото?

Той я изгледа.

— Котенце, по-голяма грешка не може и да направиш.

— Значи мястото не е това? — обърка се тя.

— Той не търси такива като тебе — отговори онзи и сви устни. — Защо си тук?

— Защото ми казахте, че господин Голдънсън прави прослушване.

— Така е. Но кой глупак ти е дал този телефон?

— Съпругът ми.

— Аха — кимна разбиращо той. — Редовен номер.

— Мога ли да попитам нещо? — и тя се наведе към него през бюрото.

— Давай.

— Щом не ставам за тази роля, да не би да има и някоя друга?

Той снижи глас:

— Котенце, не си попаднала където трябва. Господин Голдънсън прави порно филми. Не мисля, че търсиш точно това.

Тя отстъпи назад.

— Боже! — сепна се. — Но… мъжът ми… той ми даде този телефон. Каза, че съм идеалната за случая.

— Хм… на твое място бих си поприказвал с него. И все пак не гледай толкова разочаровано де, поне не те пратих вътре да се събличаш пред оная глутница дърти мръсници.

— Така или иначе не бих го сторила.

— Да разбирам ли, че си отскоро в града?

— Да.

— Е, злато, ето какво ще те посъветвам: намери си официален агент. И започвай да обикаляш като кобилка. Защото не ти липсва хубост.

— Как да си намеря официален агент?

— Виж в жълтите страници. Отиди в „Уилям Морис“ — тя е една от най-големите.

— Кой е Уилям Морис? Имате ли му телефона?

Той отчаяно разпери ръце.

— Това момиче сякаш е паднало от Марс. „Уилям Морис“ е огромна агенция. Ама ти нищичко ли не знаеш?

— Май не.

— Предлагам ти да се върнеш при съпруга си и да му избиеш зъбките, задето те е пратил тука.

— Не става.

— Защо?

— Мъртъв е.

— О, Боже… Каква сърцераздирателна история! Само моля те, каквото и да е друго, но не ме карай да те съжалявам. Достатъчно съжалявам самия себе си, че съм се хванал с тая лайнена работа. Единствената причина, поради която ме държат, е, че знаят, че не си падам по момичета. Момичетата не са ми по вкуса, ако разбираш какво имам предвид.

— Ти да не си… обратен?

— Котенце, а зайците правят ли го?

И така се роди приятелството им. Казваше се Томи и два дена по-късно тя се изнесе от апартамента на доктора и заживя при Томи над един ресторант на булевард „Сънсет“.

Той й беше и баща, и майка, и брат. Напътстваше я и я закриляше; записа я на курс по актьорско майсторство; запозна я с добър агент; хранеше я и я обличаше; съветваше я по всички въпроси; намери й работа като сервитьорка, докато тя чакаше да й се усмихне щастието; и най-вече внимателно следеше някой да не се възползва от невинността й.

В замяна тя се грижеше за него, когато той се разболя от СПИН, и плака много на погребението му — той почина след десет месеца.

Седмица след смъртта му получи първата си сериозна роля. Томи така и не дочака звездния й час.


Лара въздъхна тежко при спомена за приятеля си Томи и прекрасните им дни заедно. Не беше честно така да го загуби, но пък това я бе стимулирало да успее. Томи й бе дал топлина и уют и най-вече правилна насока из дебрите на Холивуд. Много правилна. Също така я бе научил за нищо на света да не търпи помиярските истории.

Спомни си деня, когато напусна Ричард — деня, когато направо го хвана, докато правеше френска любов, а той с цялата си наглост се опита да я убеди да не си тръгва.

Чаровният Ричард. В това отношение страшно приличаше на Джой — и двамата си мислеха, че притежават някаква особена мъжка сила, на която жените не могат да устоят.

Е, когато беше наистина важно, тя можеше да устои. Въпреки че обичаше Джой, не желаеше да се обвързва с мъж, който не беше почтен. Който я използва. Беше си измислил годеница и я бе оплел като най-тъпата риба. Боже! Най-вероятно си е мислел, че е страшно лесна. Лесна и отчаяно искаща мъж. Горката потисната кинозвездичка. Как ли се е присмивал зад гърба й.

Слава Богу, беше разбрала всичко това, преди да се омъжи. Каква грешка само щеше да направи.

И все пак — помисли си тъжно. — Какво ще правя без силните му ръце, които вече никога няма да ме прегръщат и да ме закрилят? Без тръпнещите му устни, които ми дариха невероятно удоволствие?

Дали той наистина беше изтъкан от лъжи? Преди дори не бе й хрумвало. Не бе имало значение. Но сега — уви! — имаше — и то огромно значение.

Може би трябва да чуеш и него — подсказа й един вътрешен глас.

И защо? За да се измъкне пак с лъжи, точно като Ричард?

Не. Беше достатъчно помъдряла, за да тръгне пак в тази посока.

Щяха да заминат незабавно, щом се появи Каси. Беше завършила последната си сцена, обеща на всички, че ще дойде на партито, и успя да избегне Ники — в момента нямаше никакво желание да си има работа с нея.

— Дойдох с моята кола — каза Каси с поруменели страни. — Реших, че ако се обадя за лимузина, лесно могат да ни проследят.

— Много правилно си решила, Кас — Лара пъхна златистата си коса под бейзболна шапка на „Лейкърс“ и скри очите си зад черни очила.

Каси искаше да попита какво става, но не го направи, защото изключително добре познаваше шефката си и знаеше, че тя сама ще й обясни ситуацията, когато реши — но нито миг по-рано.