— Да, нали?

— Този филм ще стане хит.

— Мислиш ли?

— На бас.

Тя се засмя, изведнъж осъзнала, че той ще й липсва.

— И така — започна нерешително. — Какви са плановете ти за бъдещето?

Той сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Някои от независимите студии биха могли да ми помогнат. Въпреки че когато всички те знаят като дрога, е направо ад да си намериш работа.

Тя внимателно го изгледа.

— Кажи ми истината, Айдън. Наистина ли си се отказал?

— От време на време вземам — нервно отговори той. — Разбира се, хич не е лесно, като имаш предвид, че изкушението вечно е пред очите ми. Цялата оная актьорска сбирщина се друса с хероин, а пък кокаинът е като детски бонбонки — искаш да си смръкнеш малко на закуска — няма проблеми. Изкушението е просто навсякъде около мене.

— Сигурно е трудно.

Той се усмихна цинично.

— Какво ли знаеш ти?

— Наистина искам да те виждам — срамежливо изрече тя. — Но първо се нуждая от малко време насаме със себе си.

— Хей — дяволито се усмихна той. — Стига да не ме приберат, докато се появиш отново.

Тя му върна усмивката.

— Ти си много по-добър от това, за което се представяш пред хората.

— Това комплимент ли е? — пошегува се той.

— Ще те оставя сам да решиш.

Лара мина покрай тях на път за снимачната площадка с изражение като на погребение. Ричард сигурно още повече е объркал нещата — помисли си Ники. — Тоя човек изпитва извратено удоволствие да драматизира. Проклет да е!

— Имаш ли нужда от нещо? — извика, докато Лара профуча покрай тях.

— Да… от нов живот.

Ники я последва.

— Ще дойдеш ли довечера на прощалното парти? — попита с надеждата, че Лара ще се съгласи.

— На твое място не бих се надявала — Лара въобще не се спря.

Ники много добре знаеше кога да се оттегли.


Лара нямаше никакво намерение да ходи на прощалното парти. Отиде в студиото, изигра си сцената и после звънна от клетъчния си телефон на Каси.

— Отиваме на пътешествие — в главата й все още цареше хаос. — Приготви няколко сака и ела пред студиото колкото се може по-бързо. Няма да се прибирам. Каквото и да правиш, не споменавай нищо на Джой.

— Аха, разбирам. Значи той няма да дойде с нас?

— Много правилно си разбрала.

— Къде отиваме? — попита Каси.

— В къщата на брега. И да не се изпуснеш пред някого.

— Гроб съм.

Да — помисли си Лара. — Гроб. Животът ми с Джой също е погребан. Завинаги. В миналото.

И изведнъж я обзе неистова тъга и празнота.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

— Как мина? — попита Ричард, след като Маделин се върна при него в хотела, както се бяха уговорили.

— Сигурна съм, че мина точно както сте го планирали — отговори тя лаконично, докато влизаше. Не беше глупачка и много добре разбираше какво цели Ричард. Искаше за себе си тази прелестна жена. Кой можеше да го вини?

Той държеше доста голяма водка с много лед.

— Искате ли и вие? — попита.

— Не, благодаря — тя се запъти към канапето и седна.

Той седна до нея.

— Казахте ли всичко на Лара? — попита напрегнато.

— Да.

Той кимна на себе си.

— Отлично.

— Казах й и за седемте хиляди долара, които Джой ми открадна.

Ричард се изопна. Седем бона! Боже! По-добре даже, отколкото си беше представял.

— А тя?

Маделин сви рамене.

— Нямаше защо изобщо да казва каквото и да е. Очите й говореха. Разочарование, предателство…

— Хубаво — той не можа да се въздържи.

Маделин цинично вдигна вежди.

— Хубаво?

— Ъ-ъ… искам да кажа, че е хубаво, дето е научила истината, преди да стане прекалено късно.

— Предполагам.

— Между другото смятаха да се женят.

— Така ли? — Маделин не беше изненадана. Какво щеше да загуби Джой, ако се ожени за Лара Айвъри? Абсолютно нищо.

— Аха. Сигурен съм, че сте я убедили да промени намерението си — и Ричард отпи доста голяма глътка водка. — Когато преглътне болката си, ще е благодарна и на двама ни.

— Радвам се, че съм била полезна.

Изведнъж той скочи — тя му беше свършила работа и сега, когато не му беше повече необходима, можеше да си върви.

Именно в този миг паметта на Маделин се размърда и на повърхността почти изплува споменът за Ричард Бари. Походката, очите, нещо в главата…

— Кажете — полюбопитства тя, — били ли сте някога актьор?

— Не — бързо отговори той. — Никога.

— Във вас има нещо страшно познато…

Той я избута към вратата.

— С актьорите се отнасят като с животни — изрече рязко. — Предпочитам другата страна на камерата.

— Е, добре… И не забравяйте да разгледате моите актьори. Имам някои наистина добри.

— Утре ще прегледам касетите ви заедно с екипа си.

— Ще чакам да ми се обадите.

Той затвори вратата, преди тя да каже още нещо. Защо жените само говореха? Дрън-дрън, дрън-дрън. Малките им клюкарски устички се кривяха от разгорещеност. Защо просто не можеха да си затворят плювалничетата?

Били ли сте някога актьор? Тая да не беше луда?

* * *

Аз съм Ричард Бари, известен режисьор. И нося това име от почти трийсет години. Ричард съм взел от господин Бъртън, а Бари — от едно магазинче срещу някакво кино, където прожектираха „Цезар и Клеопатра“.

Ричард Бари. Когато отново се върнах в Америка след двегодишната си авантюра в Мексико, бяха именно този човек. Това име внушаваше обществено положение, издигнатост. Символизираше живота, към който се стремях. Без повече затъване в лайната. Особено след неволното убийство на Хадли и безметежния ми наркомански период знаех, че повече не мога да продължавам така.

Беше 1970 година. Бях на трийсет и твърдо решен да вляза в историята. След като баща ми ме изрита на шестнайсет, се бях щурал цели петнайсет години. Сега с целия този живот беше свършено и Ричард Бари се възправи от калта.

Върнах се в Щатите с абсолютно нова концепция плюс нови документи, които удостоверяваха самоличността ми, и с абсолютно нова нагласа, устремена към висините. Изглеждах различно. Отслабнал, стегнат, с прилежна брадица и къса коса. Нямах нищо общо с надрусания женкар, който бе избягал в Мексико от безумен страх да не го арестуват за убийство.

След като омъжената ми приятелка се върна в Америка, се установих в Акапулко и си намерих работа като барман в малко заведение близо до морето. Беше собственост на някакъв отдавна пенсионирал се режисьор, Хектор Гонсалес. Хектор беше сърдечен човек, който обичаше да разговаря — особено с американци. Имаше риболовна лодка и един ден ме покани да отида с него. След този първи път ходехме за риба всеки уикенд и през дългите ни часове на бездействие, докато просто чакахме някоя рибка да клъвне, той ме опиваше с историята на своя живот. Какъв живот само. Беше се женил пет пъти, два пъти — за красиви актриси. Четиринайсет деца. Двайсет и шестима внуци. Хиляди награди. Режисьор на трийсет и четири филма.

Не след дълго Хектор ме покани в дома си, където ми показа купища пожълтели изрезки от вестници и снимки от негови филми. Беше интригуващо, а и той беше доста интересна личност. Въпреки че бе работил в Мексико през по-голямата част от живота си, бе режисирал и един американски филм и историята за това преживяване беше наистина забележителна.

Разказите на Хектор се запечатваха дълбоко в паметта ми. Разказах му как съм режисирал няколко епизода от едно телевизионно шоу в Лос Анджелис и колко ми бе харесало.

— Това е истината! — усмихна се разбиращо Хектор и после се покашля. — Всички искат да са актьори. Нима не разбират? Режисьорът е този, който дърпа конците, той държи властта.

Започнах да попивам всяка негова дума — реших, че може би се бях захванал с неподходящата професия през всичките тези години. Обожавах филмите, знаех всичко за тях.

Всяка божа нощ след работа отивах у Хектор и гледах филмите, които той беше режисирал, от този възрастен човек и от всеки кадър се учех на занаята. След като преглеждахме филмите му, той ме караше да гледам великите филми на други режисьори. Били Уайлдър, Джон Хюстън и т.н. Хектор ме научи на неща, които не бях и сънувал. Само бях жадувал.

Когато най-сетне се върнах в Америка, бях подготвен. Знаех точно какво искам да правя.

Хектор ми беше дал няколко имена, на които да се обадя, и аз веднага използвах връзките му. Съчиних си една интригуваща автобиография — как през последните пет години съм работил в Англия — и първият човек, който я видя, автоматично се върза. Получих работа като помощник-редактор.

След като временно се бях отказал от жените, работата се превърна в моя страст. Трябваше ми само година и от помощник-редактор се издигнах до главен редактор. И след това един мой познат, който четеше сценарии за една от големите агенции, ми даде да погледна купчината отхвърлени текстове. Тогава попаднах на някакъв сценарий, наречен „Очите на убиеца“. От пръв поглед разбрах, че това е ракетата, която ще ме изстреля в режисьорските висини. Наех писател, заедно с когото преструктурирахме сценария. И после — с малко помощ от познатите на Хектор — събрах средства за изключително евтин филм. „Очите на убиеца“ стана ъндърграунд-хит. Вече ме зачитаха. След това повече не се върнах назад.

Още преди да се оженя за Лара Айвъри, бях станал голямо име и нямах нищо общо с невзрачното си минало. Бях успял да унищожа човека, който бях някога — копелето убиец, което прецакваше жените, друсаше се и продаваше тялото си. Бях съвсем нов човек. Бях се преродил.

Така че какво искаше да каже тая Маделин с въпроса дали някога съм бил актьор?

Не, скъпа, никога не съм бил актьор. Този човек отдавна е умрял.

И всеки, който се опита да го възкреси, ще бъде жестоко наказан.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА