Джаки Колинс - Холивудски интриги

За първи път Алисън Сиуел забеляза Лара Айвъри на филмова премиера. По това време Алисън беше хваната като в капан зад тълпа смърдящи и потящи се мъже и всички те й препречваха пътя.

Алисън не беше популярна сред колегите си фотографи, така че всеки път, когато можеха да й попречат да направи снимката, те го правеха. Истината беше, че я мразеха.

На Алисън не й пукаше, тя си имаше начини да ги изпревари — свои си начини. Кратък ритник в топките. Бързо забита в някоя уязвима част на тялото игла. Престорен припадък. В края на краищата тя беше жена — така че свинете трябваше два пъти да го премислят, преди да й отвърнат на удара.

Един се опита. Препъна я и след това я удари злобно. Тя веднага го даде под съд. В съда стигнаха до споразумение — той й плати шест хиляди долара неустойка. Това беше предупреждение за всички тях. Не се занимавайте с Алисън Сиуел или ще съжалявате.

Беше в бизнеса от осем години — пое го от чичо Сирил, след като той почина от рак на гърлото. Тя правеше добри пари, като хващаше знаменитости и политици да правят неща, които никога не биха искали да бъдат видени. Веднъж месечно летеше до Ню Йорк. Три пъти годишно покриваше Вашингтон. Всяка нощ излизаше на улицата в преследване на откривания, забавни премиери и купони. Беше снимала О. Джей Симпсън по време на прословутото преследване по магистралата; беше пред дома му, когато го арестуваха; беше заснела Джони Романо с проститутка, Мадона — в Маями с ново гадже, Винъс Мария — гола до кръста до собствения й плувен басейн.

Да, Алисън Сиуел правеше смелите снимки, за които си умираха таблоидите. И затова неколцина редактори й плащаха прекрасно, въпреки че никой от тях не я харесваше особено.

На Алисън това не й правеше впечатление; тя нямаше личен живот. Мъжете не я привличаха, нито пък жените. Сексът беше причината за всяко зло, а и Алисън Сиуел просто не се интересуваше от него.

Живееше с майка си, сега прикована на легло, в дома на чичо Сирил, който той им беше оставил в завещанието си. През повечето дни спеше, нощем обикаляше улиците, облечена в униформата си от армейски маскировъчни панталони, здрави пътни ботуши, кафява тениска и скапано сако с множество джобове, в които прибираше прекрасните си филми.

Алисън работеше сама. Нямаше нужда някой да я бави.

При всичките си пътешествия всъщност никога не беше виждала Лара Айвъри от плът и кръв. И когато за първи път я видя, това беше като внезапно откровение. Чиста невинна красота. Такова съвършено лице, че Алисън почти извика.

По рефлекс вдигна апарата над главата си и направи толкова снимки, колкото можа. После се прибра вкъщи и проми филма в лабораторията, която чичо Сирил беше устроил в една тъмна стая в задната част на къщата.

Когато окончателните образи оживяха, Алисън се вцепени от несравнимата свежест и изумителната красота на Лара. Това беше най-специалното лице, което някога беше снимала, и веднага й се прииска още.

След това не можа да се спре. Лара Айвъри се превърна в главната й мания.

Както гладен лъв преследва плячката си, Алисън се захвана да открие всичко, което можеше, за известната звезда. Промени работните си навици, за да присъства на всяко събитие, на което можеше да се появи Лара, и беше винаги най-отпред, изритвайки всеки, който й се изпречеше на пътя.

Скоро Лара започна да я разпознава, удостояваше я с усмивка, махваше й приятелски. Алисън видя в това знак. Започна да пише бележки, да вади снимки на идола си и да й ги предава — или поне да се опитва. Обикновено между тях се озоваваше някой нежелан гост или телохранител, който прекратяваше комуникацията. Това я разгневяваше, защото със сигурност двете можеха да станат приятелки — ако никой не се месеше.

Алисън никога не беше имала приятел — някой, с когото да разговаря и да споделя. Всичко, което имаше, беше майка й, която не правеше нищо друго, освен да хленчи и да се оплаква, докато лежеше в леглото и умираше, а крехкото й тяло се разлагаше от рака.

— Това ще те отучи да пушиш — гълчеше Алисън почти всеки ден — същото нещо беше казвала на чичо Сирил, когато и той умираше.

Алисън не пушеше. Вместо това ядеше шоколади — понякога по седем или осем на ден. От тях дебелееше, но не беше толкова глупава да пуши като двамата си най-близки роднини. Ето докъде ги беше отвело това.

Един ден Алисън реши да посети Лара. Беше открила адреса й на карта в книга за звездите, която държа две седмици до леглото си, преди една събота сутрин да стане рано и да се отправи с очукания си пикап на дългия път към Хидън вали роуд2 — това според книгата за звездите се намираше някъде извън Сънсет.

Алисън беше въодушевена. Постъпката й беше смела, но в сърцето си знаеше, че Лара ще я посрещне с „добре дошла“. Взе със себе си албум, който сама беше направила — снимки на излизанията и обществените появи на Лара през последните три месеца. Имаше няколко чудесни снимки, но на единствената, която таблоидите бяха избрали да поместят, Лара и настоящият й приятел, мъж на име Лий Рандолф, направо се караха пред хората.

Алисън не харесваше този Лий Рандолф. Не беше достатъчно добър за нейната Лара, тя заслужаваше нещо повече. Въпреки че Алисън не можеше да разбере защо Лара има нужда от мъж. Мъжете са свине. Те пият и псуват, плюят и се бият. Всички са лъжци, бъбривци и развратници. И Алисън ги мразеше всичките.

Когато стигна до къщата, с изненада откри, че тя е незащитена. Никакви високи огради или големи железни врати. Просто автомобилна алея, водеща към обикновено изглеждащо — макар и твърде голямо — ранчо.

Звънна на звънеца и изчака. Пак късметът й — на вратата се появи Лий Рандолф.

— Да? — попита той. — Мога ли да ви помогна?

— Ъ… Нося нещо за Лара.

— Ще го взема.

— Не! Трябва да я видя лично.

Той я погледна весело и й каза да почака. После затвори вратата под носа й и след десет минути дойде полицията и я попита какво иска.

Онова копеле! Само ако Лара знаеше какво прави той. Той не я защитаваше, а я изолираше от истинските й приятели.

Каза на ченгетата, че е вярна приятелка на Лара Айвъри, но кучите синове не й повярваха и я принудиха да си тръгне с неизпълнена мисия.

След това започна да пише на Лара писма — по едно или две дневно — говореше несвързано за това, колко нечестен е Лий Рандолф, как те могат да станат приятелки.

И после започна да се връща в къщата на Лара — понякога виждаше икономката, асистентката на Лара или Лий. Всеки път, когато беше там, някой викаше полицията, докато най-сетне ченгетата й казаха, че ако пак се върне, ще я арестуват за преследване.

Преследване! За кого я мислеха — за Джон Хинкли? Тълпа глупаци. Тя беше приятелка на Лара, това е всичко. Нямаше намерение да й стори нещо лошо.

Но Алисън не искаше да има проблеми, така че спря да ходи до къщата и вместо това продължи да изпраща писма и да снима Лара винаги когато можеше.

След известно време започна да забелязва, че хората около Лара — така наречените й защитници — започват да инструктират звездата си да не поглежда към нея и да не я доближава на премиери и големи тържества.

Първо си помисли, че си въобразява. Но не, това в действителност се случваше. Лара вече не се усмихваше и не махаше с ръка. Интимните погледи свършиха. И Алисън започна да се вбесява. Наистина да се вбесява.

Трябваше да направи нещо, за да си върне доверието и вниманието на Лара.

Нещо, което никой нямаше да забрави.