Празникът на Макиавели продължава с обсъждане на понятията „добро“ и „зло“. Слушам разсеяно, защото съм чувала интерпретациите на Миша много пъти.

— Всички трябва да сме наясно с това доколко сме способни да вършим зло. То е умение, защита, изкуство, спорт. Човек просто го усвоява — както се учи да стреля или да кара велосипед. После го слага настрана и го прилага при необходимост.

— Ама как се упражнява? Тоест, как човек поддържа умението си на ниво? — пита Фернандо, но също като херцога Миша отговаря само на въпросите, които го устройват.

— Човек, който иска винаги да е добър, неизбежно бива съсипван от онези, които не са добри. Мисля, че това стана с теб, нали, Фернандо? Имаше хора, които злоупотребяваха с твоята доброта, бъркаха я със слабост, нали? Но може би ти си най-силният човек, който съм познавал.

— Ще го приема за комплимент — отвръща Фернандо, — но мисля, че за мен вече е късно да се уча на зло. Достатъчно ми е трудно с английския.

Целувам ги, оставям ги на питиетата им и взимам „свещеника“ в леглото.

— Получи се неочаквано чудна вечер, Шу — казва Миша, докато качвам стълбите. Всъщност така е, мисля си и пъхвам „свещеника“ между завивките.



За половин ден той се превръща в звездата на градчето. Всички жители на Сан Кашано пърхат около Миша, очаровани от неговата свирепост, удивени колко добре владее езика им. Чужденец, който пие, пуши и играе карти, който разказва вицове на диалект, и, най-поразителното, е калифорнийски психиатър. Миша прави много добро впечатление. Стори ли ми се, че повече от една вдовица поотпусна забрадката и набухна косата си? Смъмрям го на път за вкъщи и го питам дали няма да дойде да живее с нас „сред маслините“, но той само килва глава и дори не си позволява да се усмихне.

Петте дни, които беше планирал да остане на гости, се разливат в осем-девет. Според мен на Миша му харесва много и славата, която му отредиха в градчето, и как го глезим. През цялото време запазва намусената си физиономия, освен в случаите, когато успява да подмами Фернандо за поредния двубой на тема Макиавели.

Още в началото Миша и Барлоцо изпитаха взаимна симпатия над чашките грапа по залез в бара или седнали край нашия огън, но двамата не се спогаждат заедно нито за по-дълго, нито безпроблемно. Миша казва, че Барлоцо е спартанец и че прекалено се ограничава в речи на общи теми. Барлоцо показва чувствата си, като просто престава да идва у нас и учтиво се оттегля от бара още щом влезем там с Миша. Фернандо казва, че са като два самеца — бранят своята територия. Твърди, че ревнуват един от друг. Може би е прав. Но въпреки това, когато Миша си тръгва в натовареното „Рено“, наето в Киузи, за да може да попътува още малко, преди да потегли за Рим и да се качи обратно на самолета, според мен по лицето му се чете известна радост. С херцога не е така.

Не знам дали е последица от преплитането на рога с Миша, от нестихналите чувства около болестта на Флориана или е друга мъка, истинска или въображаема, но по лицето му пак са надвиснали сенки. Разяждат кухините в очите на херцога, докато седим същия следобед, в който Миша замина, на плюшения син диван в малката гостна на Флориана. Чакаме да я заведем на пазар в Чита дела Пиеве.

— Искам да ви покажа едно място — казва той.

— Какво място?

— Място. Къща. Или каквото е останало от някогашната селска къща.

— Наблизо ли е?

— Не е много далеч. Помните ли онзи завой на Тибър, на няколко километра преди отбивката за Тоди, където събирахме камъните за огнището? Там е, от другата страна на пътя, на около петстотин метра навътре в гората.

— Искаш да го видим? Тоест, на гости на някого ли ще ни водиш?

— Не, няма да ходим на гости. Не ме питайте, моля. Просто искам Флориана и вие с Фернандо да дойдете с мен. Опитай да се разбереш с нея — кимва той към съседната стая, където Флориана мърмори нещо за някаква ръкавица. — Уговорете се или за утре, или за събота. Може да обядваме в „Лучано“, а после да се отбием на мястото за няколко минути. Знам, че се държа потайно, но просто искам да говоря с вас за нещо, което не мога да кажа, докато не ви заведа в къщата. Ще го направиш ли заради мен?

— Разбира се. Или поне ще опитам — отвръщам аз.

Но Флори изобщо не иска да пътува нататък. Казва, че мрази това шосе не само защото има много извивки и завои, а и заради спомените как всяка седмица го е минавала на път за болницата в Перуджа през последните четири месеца. И сега, след като ужасът е свършил, вече не я интересува ще види ли това шосе отново. Казва, че ще си остане вкъщи, ще ни сготви някаква вечеря и ще ни чака да се върнем.

— Утре ще е идеален ден за яхния с кокошка — казва тя, докато крачи надолу по стълбите към месарницата.

Барлоцо се отнася снизходително към отказа на Флори и казва, че може би е по-добре да идем само тримата. Нарича ни „предния отряд“ и почти се наслаждава на недоумението, което предизвиква.

Минава четири часът, когато слизаме от камиона на херцога сред синкавата светлина. Тръгваме след него по разкаляна пътека, утъпкана от крака на овце и кози. Февруарският вятър свисти с прокобен глас, с писъка на хиляди вълци, прекъсван от пронизителното грачене на самотна птица. Пътеката не е много стръмна, но вече съм останала без дъх от ходенето срещу вятъра, когато Барлоцо спира пред една развалина. Висока и тясна като кула, цялата е покрита с комини, чиито капаци се издигат над плоския покрив като зъби. Тревата е избуяла високо в прозорците без рамки, миналото здраво се е просмукало в камъните. Приближаваме се, бродим из нея, качваме се по някакви стълби, — после слизаме по други. Голяма постройка е, преброявам седем огнища — има може би десет стаи. Има две малки плевни и барака за правене на вино с плесенясала преса и наредени тъмнозелени дамаджани със сламена плетка.

— Няма много земя, освен няколкото хектара запуснати лозя и хубава леха за цветя и подправки — обяснява Барлоцо, сякаш се опитва да ни го продаде. — В онази плевня ето там — сочи той по-далечната, — има лятна кухня с пещ, на която бих могъл да направя нов отдушник и да я превърна във фурна. Внимателно съм я разучил. — Вече съм сигурна, че иска да купим мястото.

— Но на кого е тази къща? — пита го Фернандо.

— Не е на никого от последната война насам. Има шанс да е моя. И на Флори, ако иска. И ваша, ако желаете. Шансът да се купи, на този етап още е малък, но водя разговори със собственика — римлянин, който дори не се е качвал дотук, за да погледне мястото, откакто някакъв чичо или прачичо му го остави миналата година. Роднините му почнаха да умират, получава наследство след наследство от тях и тази къща е една от малкото, с които изглежда склонен да се раздели.

— Защо да се местиш толкова далеч от Сан Кашано? — питам го аз.

— Не че искам да съм толкова далеч, просто мисля, че тук ще ми хареса. Поне за известно време. Преговорите по покупката може да се проточат с години — казва той.

— С години ли? — питаме едновременно с Фернандо.

— Какво? Да не се съмнявате в моето безсмъртие? Казвам, дайте да я вземем, докато можем, а когато си заминем, всемогъщите овце могат да я задържат за себе си. Нямам предвид да става нечие „основно местонахождение“, както се изразяват юристите. Може да е място, на което един от нас или всички да идваме — за да останем насаме или да сме заедно. Дори и когато се събираме едновременно, пак няма да е тясно за уединение. Тази къща ще е символ също като дърветата на Фернандо. Каквото и да се случи, тя пак ще е тук — разсъждава Барлоцо. Запалва две цигари наведнъж и подава едната на Фернандо.

— Ама защо искаш да се захванеш с такъв проект? — питам аз.

— Странен въпрос задаваш точно ти. Освен това не го мисля като проект. Ще сменя керемидите на покрива, ще оправя подовете, ще преработя водопровода. Не ми и трябва да мисля за отоплителна система с всички тези огнища. Търся да намеря нещо подобно, още откакто баща ми умря, а това беше преди повече от четиридесет години. Остави ми скромни спестявания, които още не съм докосвал. Мисля, че вече е време. Parva domus magna pax — бедна къща — голямо спокойствие. А Бог знае, това е доста бедна къща — казва той. Просто стои, пуши и чака да кажем нещо.

И двамата с Фернандо сме твърде слисани, за да отвърнем с нещо повече от неловки усмивки и недоверие.

— Трябва само да ми обещаеш нещо, Шу. Трябва да разпределим по-икономично твоите материи и ще те помоля да уважаваш ограниченията, поставени от останалите. Не искам това място да заприлича на някакъв бароков салон за гости. Без пискюли, без ресни, да няма и едно ангелче.

Все още не казваме нищо. Той продължава:

— Искам да направя тук дом, втори дом, алтернативен, ако щете, където всички ще можем да прекарваме известно време заедно. Толкова, колкото желаем. Мотивите ми са чисто егоистични. Домът ми в Сам Кашано прилича повече на бърлога, отколкото на къща, и такъв ще си остане. Апартаментът на Флориана е чудесен, но се намира точно в центъра на селото и особено откакто се разболя, според мен често се чувства прекалено на показ, сякаш не може да се разходи, без да събере антураж от добронамерени нашественици. И на последно място, не ми харесва особено, че единственото място, което наричате свой дом, е собственост на Лучи. Това е чувство, породено от много стара вражда, която нищо и никой не може да смекчи. Напълно осъзнавам, че сте в период на непостоянство и че догодина по това време спокойно може да живеете на Елба или в Сицилия, или някъде в Южна Франция. Но където и да сте, аз, Флориана и това място ще можем да ви чакаме тук. Така, сега няма за какво да се съгласявате, освен че, когато дойде времето, ще вземете връзка ключове и ще се чувствате като у дома си. Няма да възразявам, ако ми помагате в работата, но всички необходими разходи, както и какво ще струва да се поддържа къщата, са за моя сметка.