— Знаеш ли защо повечето хора никога няма да изживеят това?

— Вероятно защото простотата е последното нещо, което човек взема под внимание, докато обезумял търси тайната на живота. Матилд и Жерар имаха толкова много, защото имаха съвсем малко.

* * *

Минава единайсет часът и вече ми е ясно, че Барлоцо не е имал предвид тази вечер, когато каза, че ще говорим по-късно. Качваме се по стълбите, влачейки със себе си „свещеника“. Груба майсторска изработка, „свещеникът“ е нещо като железен фенер, в който се насипва побеляла гореща пепел. Фенерът се провесва от желязна кука и се прикрепва за дървена основа. След като се сглоби, цялото това нещо се пъхва между чаршафите, като образува грамадна издатина насред леглото и за около двайсет минути го затопля, за да приюти един зъзнещ венециански принц и неговата съпруга.

Оставям „свещеника“ на пода и се връщам в подготвеното легло до Фернандо, който ме придърпва по-близо, весело се хихика за свое и мое успокоение и казва:

— Но те предупреждавам, тази нощ не трябва да ме разкриваш. Изобщо не ми харесва, когато издърпваш завивката от мен и ме разкриваш. — На Фернандски език „разкриваш“ означава „отвиваш“. Всъщност, в този смисъл предпочитам „разкриваш“. Постоянните разкрития между различните култури нямат край.

Колко битки сме водили и колко мечти сме разигравали между гънките и диплите на тези ленени чаршафи на сцената на това легло? Колко трохи сме изтръсквали от глезотийките, хрупани под одеялото? Мирисът на няколко разлети капки хубаво червено вино, мирисът на самите нас. Онези части от живота, останали недоизказани на други места — точно тях си доверяваме в леглото. Прегръщам принца и принцът прегръща мен. Развързва лентата, която държи прибрани завесите, висящи от четворната рамка, и тежкият червен плат се спуска над нас. Покрити с озарена от свещите палатка, лежим във вътрешността на облак, който прелита пред луната. Фернандо развързва панделките на нощницата ми, подпира се на лакът и ме гледа, прокарвайки пръсти по тялото ми.

По-късно го моля с тих, пресипнал глас, шепнейки в тъмнината, настъпила след дългото, бавно пращене на свещите:

— Напомни ми да разпитам откъде мога да вземам прясно магарешко мляко веднъж в месеца, става ли?

— Боже!

Декември дойде да живее в конюшнята

— Операцията й беше преди две седмици и скоро ще започнат с постоперативната терапия и в болницата в Перуджа, и в една флорентинска клиника. Лекарите казват, че е овладян и че имат всички основания да се надяват на пълно възстановяване. А приятелите й в Чита дела Пиеве настояват да остане при тях, за да могат да я гледат, да я водят на терапии и да следят състоянието й на прегледите. Тези хора са нейното семейство. И разбират желанието й да се усамоти. Тя е тосканска. А в същността си това означава да имаш правото да застанеш пред собствения си живот и пред собствената си смърт сам.

Барлоцо дойде на сутринта. Лицето му е като начупен гранит, чиито отломки са били събрани накриво. Седи край масата и говори за Флориана. Излага фактите, предава цялата техническа информация, не оставя нищо за питане, освен въпросите, на които знам, че няма да отговори. Мълча и го оставям да ми говори.

— Тя сама избра да ви предпази. И не само вас двамата, но и всички останали в града. Ала, разбира се, някой от болницата е говорил с друг, той е говорил с някой друг и за нула време новината стигна дотук. И освен това, вие с Флориана се познавате от съвсем малко време. От колко, седем-осем месеца? — Той поглежда Фернандо за потвърждение. — Не искаше да ви притеснява. Но най-вече, според мен, по никакъв начин не е искала да ви натоварва. — Сега стрелва с поглед само мен. — Да знаеш, не си единствената от нас, на която й е трудно да повярва, че някой действително може истински да те обича. Когато е готова, ще ти каже как се чувства. През това време я обичай, както тя има нужда да бъде обичана, което може изобщо да не, е както ти имаш нужда да я обичаш.

Херцогът каза всичко, сам приключи спора. Фернандо задава няколко стандартни въпроса, на които Барлоцо отговаря с изречения от две-три думи, сякаш изведнъж сме пресрочили времето. Ясно е, че всичко извън това, което вече е казал, си е чист компромис.

Да знаеш, не си единствената от нас, на която й е трудно да повярва, че някой действително може истински да те обича. Повтарям думите му в ума си. И те се свързват с други, по-стари думи. Мога да те накарам да се чувстваш обичан, но ти не можеш да ме накараш да се чувствам обичана. Никой не може. И ако проявиш прекалена упоритост, ще те напусна. Аз съм бегълка в края на краищата. Такова беше моето правило, преди да се запозная с Фернандо, едно от самонаблюденията, които пазех, заровени на скришно под пепелта. Може и аз да съм тосканка. А може би трябва да опознаеш другия и затова Барлоцо знае за мен толкова, колкото и аз за него.

— Ти така ли правиш? — питам херцога. — Обичаш ли я така, както тя има нужда, или я обичаш по своя начин? — Среброто изплува в очите му като отблясък на рибешки люспи в черна вода. Знае, че още не съм приключила. — Защо така и не се ожени за нея?

Той иска да се освободи от мен и поглежда Фернандо, който сега идва да седне на масата.

— Защо не поговорим за него някой друг път? — предлага мъжът ми.

Искам да говоря за това. Искам да заговоря за това в момента, в който мога.

Херцогът опитва да се усмихне, отваря вратата и си тръгва.

Намръщен, Фернандо разравя жарта. Виждам, че не е доволен от въпросите ми към Барлоцо. Но точно сега просто нямам желание да защитавам себе си или поведението си. Мисля си, ако не мога да видя Флори или да говоря с нея, ще й пиша. Откъсвам първите няколко страници от малък бележник с кожен гръб. Бях започнала да си водя в него записки за новата книга. Купих го в Арецо, привлечена от грапавата на пипане, ръчно изработена флорентинска хартия, с която е подвързана корицата му, и от бледите червени, зелени и златисти цветове на Мадоната на Пиеро дела Франческа, която я украсява. Това вече е бележникът на Флори. И в него мога да й разказвам какво чувствам или какво мисля за нея, изобщо всичко, което според мен би искала да знае. Може и никога да не й го дам, всъщност съмнявам се, че някога ще й го дам, но не е важно дали Флори ще прочете своя бележник.



Декември дойде да живее между стените на конюшнята. Студ, мраз и влага се оплитат в едно и се просмукват дълбоко в душите на старите камъни. Вътре в къщата е по-студено с повече от десет градуса в сравнение с температурата отвън и борбата, която водим с помощта на огньове, чорапи и затоплено вино, ни утешава, но невинаги и никога за много дълго. Всяка сутрин се будим на здрачна светлина и от ледени тръпки, които ни заставят, също като планинарите, да се движим или да умрем. Да станем и да се гмурнем от беззащитните завивки в ледения сибирски дъх, където подовете са покрити с фина сивкава слана. Дори и църковните камбани бият на студено, с погребален звън, сякаш жътварката с качулката е превзела кулата.

Екипирани срещу студа, започваме деня си. Фернандо стъква огъня, а аз меся тестото за хляба и тичам нагоре по стълбите да сложа купата между чаршафите и одеялото, струпвайки възглавниците ни на леглото около нея, за да има някаква надежда, че тестото ще втаса. Сигурна съм, че току-що освободеното ни легло е най-топлото място в къщата. Фурната е много капризна, трябва й един час да се загрее, но отказва да задържи температурата за повече от няколко минути, освен ако не сложиш да печеш нещо вътре в нея. В противен случай се цупи, зацепва и изстива. През това време огънят размразява помещението на долния етаж поне дотолкова, че можем да поотупаме едва надигналото се тесто на големи, кръгли хлябове и да ги сложим близо до камината за второ втасване. Изпълняваме зимна версия на своя тоалет, тоест измиваме зъбите си, наплискваме лицата си и зарязваме останалото. Изчисляваме, че имаме трийсет минути да се изкатерим по хълма до бара за закуска, преди огънят да е изгаснал, хлябовете втасали, а фурната — загряла. Признавам, има нещо мъчително в зимния ни живот тук. И все пак, дисциплинирани като пожарникари, нахлузваме ботушите и якетата и хукваме за капучино.

Нищо кой знае какво не се е променило в „Чентрале“ — добрите сили на неговите богове покровители винаги присъстват, без значение какво е времето навън, коя е датата или колко е часът. Тук в премерени дози се предлага известно съчувствие и кураж и ние сръбваме или поемаме на жадни глътки колкото ни трябва.

Спускаме се обратно по склона, за да разпалим огъня, да опечем хляба и да включим компютъра. Студено — нестудено, тези дни трябва да се върши работа — наближава крайният срок за предаване на книгата. А още по-спешни са консултантските услуги, поръчаните статии за пътешествията и редактирането. Сложила съм ръкавиците на Барлоцо, гамаши, шала с ресни на принца и съм се настанила удобно пред огъня в полъха на хлебния аромат, с коремче, пълно с топло мляко и кафе. Барлоцо ни даде калорифер — грамадна машина, която няколко минути дъхти горещ, сух, задавящ въздух, преди нейната алчност за електрически сок да изгаси компютъра, лампите и фурната и да провъзгласи собствената си оглушителна смърт. Тъй като купчината дърва се смалява със застрашителна скорост, а — поне както го е изчислил Фернандо — дървата са по-скъпи от електричеството, гласовете за калорифера надделяват. Трябва да намеря начин да го използвам. По пътя на пробата и грешката се научавам, че ако фурната е изключена, мога да запазя включени и компютъра, и калорифера. Но тази инсталация е толкова зле направена, че не мога да използвам лампите. Е, на кого са му притрябвали лампи? Това е само още едно неудобство и аз отказвам да го превърна в усещане за агония. Определено има моменти, в които си мечтая за пелерина от вълчи кожи, но така сме подредили нещата добре. Мисля си как някога, много отдавна, в Ню Йорк се бях приковала към сиво пластмасово бюро в отровния задух на спарена килия и седях, остроумно описвайки омекотителя за месо на „Адолф“ и гроздовия сок на „Уелч“. Тосканското работно място ми харесва много повече.