Докато обличам халата му, питам:

— Гладен ли си?

— Не, изобщо не съм яден. А ти?

— Малко.

— Защо? Какво има? Ще ми кажеш ли какво е станало?

— Не знам. Нищо не е станало. И всичко. Осем часът е и съм гладна.

— Какво общо има часът с твоя глад?

— Защото всеки ден по това време тялото ми е свикнало да се храни. За какво са всички тези въпроси? Просто изпитвам глад. Естествен стимул. Много е просто. Гладна съм.

— Не вярвам, че гладът е естествен стимул. Да си гладна, значи, че изпитваш някакво чувство. Той е емоционален отговор на нещо или на някого, затова ми кажи, защо си ядна?

— Просто съм гладна. Поне бях просто гладна. Защо трябва да изследваш едно толкова обикновено изявление и да търсиш някакъв по-дълбок смисъл?

— Не търся по-дълбок смисъл, само не разбирам защо си ядна. Изобщо не разбирам. Между другото, ядна ли си? Може би просто имаш нужда да хапнеш нещо.

Когато слизам на долния етаж до огъня, го намирам накладен и бумтящ, а масичката за чай пред него е подредена за скромна вечеря. Всяка свещ в стаята е запалена, а Фернандо е в кухнята — тършува, приготвя. Тихо цвърчи лук и се носи мирис на масло.

— Фернандо, какво готвиш? Мирише толкова хубаво.

— Готвя лук.

— Лук ли?

— Само за аромат е. Знам колко много обичаш аромат на лук, който се готви. „Лук, който се пържи в масло, мирише на вкъщи“. Нали винаги така казваш? Не можах да намеря нищо друго, с което да сготвя, затова просто ще хапнем лука. Окей?

— Абсолютно. Окей. Нямам търпение.

Нарязал е сушена наденица от глиган и я е поставил в чиния с резенче сирене таледжо и няколко трохи пармезан. Извадил е хляб и купичка от крушовия мармалад, който направихме през октомври, и друга купичка със захаросан джинджифил. И с размах сервира лука. Просекото се е облегнало в кофичката с лед, а ние — един на друг, и ни е спокойно заедно. Смеем се тихо, че още не сме в състояние да разбираме езика на другия.

— Познаваш ли други двама, които се обичат като нас? — Фернандо налива останалото вино. — Иска ми се като малък да съм живял с хора, които се обичат. Дори да не обичаха мен, все пак щеше да е утеха да знам, че любовта наистина съществува.

— Всъщност, някога познавах двама души, които може би бяха също като нас. Не съм мислила за тях отдавна, но когато бях много млада, ми изглеждаха като излезли от книга с приказки. И исках да приличам на тях.

— Кои бяха те?

Бяха прислужници — пазачите или може би икономката и градинарят на имението — на едно място в Южна Франция, в Лангедок, недалеч от Монпелие. Бях дванайсетгодишна и една съученичка ме покани да прекарам онзи август с нея и родителите й във „фермата“, както я наричаше тя. Намираше се точно до градчето Рокфор-сюр-Сулзон. Оказа се една възхитителна къща, шато с кулички и с хектари градини — нищо общо с мястото, което си бях представяла. Но имаше и няколко овце, и малко лозе. А също и Матилд и Жерар — те наглеждаха мен и приятелката ми, когато родителите й ходеха на излети или до офисите си по няколко дни всяка седмица. Двете с Изолд трябва да сме били съвсем невръстни дванайсетгодишни, много по-различни от днешните момичета на тази възраст. Играехме театър с дългите, шумолящи рокли на майка й и четяхме „Фани и Цезар“ една на друга, легнали по гръб на слънце, всяка от нас с клонче люляк, оставено върху стегнатите ни гърди — за да можем по-добре да поглъщаме аромата. Въздишахме, махахме с изпънати крака като ножици, после се сгърчвахме замрели заради страстта, която предизвикваше у нас. Помня как Изолд ме попита дали според мен да целуваш момче, е също толкова хубаво, като да вдъхваш люляк, и аз й казах, че вече знам — не е. Издадох й, че Томи Шмид ме е целувал дълго и настойчиво повече от веднъж и че дори наполовина не е толкова хубаво, колкото да вдъхваш люляк. Печахме с Матилд безкрайни прасковени пити и още топли ги разчупвахме, слагахме нащърбените парчета в дълбоки купи за кафе с мляко, наливахме отгоре гъста сметана от половинлитрови бутилки, като я размазвахме по коричката с опакото на големите супени лъжици. После ядяхме от захарно маслената каша, докато ни призлее и се замаем от това блаженство.

Почти всеки ден ходехме след Жерар в сенчестите, влажни варовикови пещери, които обрамчваха далечните краища на имението. Той отиваше там да проверява и обръща питите овче сирене, които беше оставил да отлежават. Понякога стигахме до пещерите сами, говорехме за менструацията или колко много мразим сестра Мари Маргарет, която приличаше на рептил с черните си мустаци и не можехме да повярваме как Христос би я взел за своя невеста. Но най-красивият ми спомен от този август е вечерта, която прекарах сама с Матилд и Жерар. Не помня как се е случило, май Изолд трябваше да отиде с родителите си в Монпелие, а аз помолих да остана в къщата.

Матилд и Жерар си бяха устроили дом в апартамент на третия етаж на шатото. Видях го веднъж, когато ни поканиха с Изолд на чай. Беше прекрасен, целият боядисан в бледо, заскрежено зелено с цветя и растения навсякъде. Но имаха и друго място, използваха го като лятна къща и тъкмо там вечеряхме тогава. Бяха устроили вътрешността на една от пещерите като скривалище и когато Матилд дръпна тежката конопена завеса, се почувствах така, сякаш пристъпвам в куклена къща. Цветът на камъка беше светъл, сякаш е бил измит с нещо от цвят на рози. И миришеше на рози. Беше хладно. Почти се разтреперваш. Вътре имаше маса за хранене и два стола, малка каменна мивка и дневно легло, покрито с пурпурен кретон, целият осеян с кафяви сатенени цветя. Върху камъните и на самата земя бяха сложени купи и кошници с пъпеши, картофи, лук, гърнета с мента, така че почти нямаше къде да стъпиш. Единствената светлина идваше от свещи, изкривени и трептящи върху сребърен свещник, който изглеждаше твърде голям за масата, въпреки че според мен беше идеален. Пред пещерата имаше печка — странна на вид. Беше я построил Жерар и много се гордееше с нея. Вътре имаше шиш, на който се въртеше мършаво пиле, чиито сокове изтичаха в тиган, поставен отдолу. На единствения й котлон къкреше ориз.

Гледах как Матилд се приготвя за вечеря. След като свали жилетката си и я закачи на едно клинче, тя се прецени в огледалото, подпряно на каменната мивка. Изми лицето, шията и деколтето си, като ги насапуниса с тъничко парче сапун, изрязано точно както се реже хляб, от калъпа, който държеше на полицата. Изтръска капки от няколко стъклени шишенца в дланта си, втривайки течността с пръстите на другата си ръка, затопляйки я, а после с потупване я нанесе по току-що изтритата си кожа. Масла от рози, виолетки и портокалови цветчета, беше ми казала тя. Като свали златните халкички от ушите си, сложи на тяхно място малки висулки с мъниста, които приличаха на миниатюрни полилеи от синьо стъкло и танцуваха във всички посоки заедно с нея. Пусна косата си, среса я, отново я сплете, уви дългите тънки плитки на кълбета и ги пристегна с шноли от черупка на костенурка, а после втри сладкото масло, останало по ръцете й, в пътя на косата си. Можеше да се каже, че е готова за валс с крал. Или за вечеря, което според мен е било същото за нея.

Жерар изпълняваше своите ритуали отвън, край печката, като използваше водата, съхранявана в нещо като купел за светена вода или за къпане на новородено — напукан, ронещ се прекрасен съд. Когато влезе вътре, двамата се поздравиха така, сякаш са били разделени седмици наред. Не е възможно да са го правили за показ. Правеха го за себе си, един за друг. Защото винаги така са правили. За мен беше чудесно преживяване, че останаха погълнати в своята интимност дори и в мое присъствие, че ми позволиха да ги видя.

С изключение на пилето и малко ориз, няколко набръчкани, твърди маслини и може би сардини — макар че не ми бяха познати по онова време, — не си спомням какво друго ядохме, но без съмнение помня церемонията на храненето — как поделяха всяко нещо, как сменяха чиниите, помня виното, безкрайното поднасяне на малки късчета и хапки. Матилд сложи на масата накъсани чепки грозде и голяма купа с вода, потапяше чепките една по една и ни предлагаше от тях. После взе няколко ядки, топли и солени, от тигана за пържене, сладки от една тенекиена кутия и захаросани сушени смокини от наниза, който висеше до конопената завеса. Разговаряхме и се смеехме. Разказваха ми истории. Аз също им разказах — малкото, които имах тогава. Или които посмях да разкажа. Но ми харесаха и умълчаванията с Матилд и Жерар, чувствах ги като усмивки. Най-много харесвах тях самите. На светлината от свещите в тази уютна стая мисля, че за втори път в младия си живот се замислих как искам да живея, когато порасна. Тази вечер знаех, че искам да съм като тях. И тази вечер, знам, искам да съм като нас. Тоест, постигнах това, което бях желала — те и ние сме от едно племе според мен. Може би няма значение, че трябваше да мине половината ми живот, преди да успея.

— Доста си ме изпреварила — казва Фернандо. — Не познавах абсолютно никого, на когото да искам да приличам, преди да срещна нас. Както и да е, според мен нещата стоят така: не можеш да станеш като човека, на когото се възхищаваш. Но ако това, заради което му се възхищаваш, вече се таи у теб, той може да го стимулира, да го вдъхнови и да го извади от теб като думите на песен. Не мислиш ли, че точно това направихме един за друг?

— Да, вярно е, това направихме един за друг.

— А като малка не искаше ли да станеш рокзвезда или балерина, или поне като Катерина Сиенска19? Не искаше ли да си богата?

— Винаги съм мислела, че съм богата. И когато станах по-възрастна, разбрах, че е истина. Но най-вече исках да знача нещо. Сещаш се, наистина да знача нещо за някого. Веднъж. Само веднъж. Но още ми е тъжно, че повечето от нас никога няма, дори и веднъж в живота си, да вечерят като Матилд и Жерар, да се нахранят като тях, да усетят виното като тях и да почувстват любов като тяхната.