Из множеството се разнася кикот.

— Но вие имате известен опит със зехтина, виждам го — добавя той.

Инстинктивно докосвам лицето си. Да няма издайнически белези от снощната вечеря?

— Не, синьора, не — казва един човек, може би най-старият в групата. — Няма петно. Той има предвид цвета на лицето ви. Имате pelle di luna, кожа като луната — така му викаме тук. Кожата ви е озарена. Тук, сред селските жени, е доста обичайно. Това е светлината, която идва от цял живот ядене на зехтин. Но има ли зехтин в Америка?

— Ами, да, има зехтин в Америка, повечето се внася от средиземноморските страни, но за съжаление не цял живот съм яла зехтин — признавам. — Обаче още от тийнейджърка си мия лицето с него.

Това скромно признание за моя тоалет ги въодушевява. Чуваме шест-седем истории, разказани на висок глас в топлото, задимено, миришещо на вино пространство пред камината. Тази за бабата, която умряла с кожа по-мека и от бебешко дупе, е надмината от историята за прабабата, която носела шапки за слънце, чистела лицето си със зехтин и розова вода и умряла на сто и десет години, след като някой я сбъркал в църквата със собствената й внучка.

Тук ми излиза късметът, тази материя ми е близка и затова дръзвам да говоря още:

— Освен това правя кашица с едро царевично брашно и зехтин, намазвам го на лицето и деколтето си и го оставям да действа като маска, а после го изтривам.

Това вдъхновява още по-ярко и гръмогласно серия от истории. Жестове към красотата, така ги нарича една от жените. И почти всички хора — включително и мъжете — всеки желае да вземе участие с най-пазените, най-ефективните и най-древните козметични рецепти, които някога са удостоявали лицето и тялото на селската жена.

Според един цяр ципите на току-що смачкано грозде за вино се налагат върху кожата и се оставят да престоят около час, това се прави дванайсет дни поред. Звучи ми смислено, като се сетя за сегашната мания по алфа — хидроксикиселината, която е химическата версия на плодовите киселини, използвана да стяга и да придава блясък на кожата, като я избавя от мъртвите клетки. Но в този лек има и друго указание, казват те. През въпросните дванайсет дни човек трябва да яде само винено грозде. Трябва да издържи само на винено грозде, минерална вода и почивка на легло. Диетата извежда отровите, действа разхлабително и пречиства. И не само кожата, казват хората, провиквайки се, че луксозните клиники в Алто Адидже на австрийската граница предлагат съвсем същото лечение плюс един час дневно масаж на тялото и искат по десет хиляди долара на седмица. Пада голямо клатене на глави.

Изслушвам внимателно всички съвети за вечна младост. Те ме забавляват и информират, но една рецепта веднага ми става любима. Господинът, който ми се представя като осемдесет и осем годишен „вдовец на разположение“, разправя история за майка си.

— От двукилограмов кръгъл хляб, притиснат здраво към гърдите й, тя режеше дебели филии, като издърпваше ножа, сякаш шие, все по-близо и по-близо до себе си и излагаше хранителното бъдеще на моето братче бебе на огромна опасност. Взимаше филиите и ги потапяше в прясно магарешко мляко. И когато се накиснеха, носеше кашата до леглото си, лягаше на него абсолютно изпъната, отпускаше се да й е удобно и после притискаше капещия хляб към лицето си, върху очите, а накрая покриваше цялата работна повърхност с ленена кърпичка. Оставаше да си почива така целия следобед, безмълвна зад затворените капаци на стаята си, лежеше неподвижно като умряла и ставаше чак когато дойде време да приготвя вечерята. Прилагаше това средство всеки път, когато беше в цикъл, но естествено, аз разбрах това доста късно, едва когато вече беше предала рецептата на жена ми. Не ми отне много време да направя връзката между лекарството с магарешко мляко и едноседмичното студено отношение на моята булка.

— И двете ли имаха хубава кожа?

— Най-хубавата от всички, бих казал. Ако нямаха ангелски нрав, имаха поне ангелски лица.

И за двете истини се чува одобрително мърморене.



След около час, прекаран край огъня в мелницата, един човек, който се прибира, ме закарва до града и в пет вече съм при Фернандо. Нахално безгрижен, той е там, където го оставих, празнува пред своята камина. И без следа от грипно състояние. Кашлицата му е обичайната дрезгавина на пушач, но сега драматизирана от меланхолията. Венецианският принц бойкотира зимата — седи наконтен на дивана, вратът му е обвит във фин вълнен шал с ресни, а тялото — в червен копринен халат. Колко мрази студа! А сме само в началото на мрака, предстоят поне още четири месеца. Но знам, че всичко ще бъде наред. Нали Флори така ми каза? „Всичко ще мине добре, Шу-шу, всичко ще мине много добре. Ще видиш.“

Няма я тук от шест-седем седмици, откакто се случиха някакви неприятности в семейството, за което работи. Сега остава през цялата седмица в Чита дела Пиеве и се прибира у дома само веднъж седмично за по няколко часа, за да се погрижи за апартамента си тук. Но нито веднъж не съм я зървала. Барлоцо казва, че само профучава и че е объркана и разстроена от събитията в това семейство. Ходя да й оставям бележки в пощенската кутия, които винаги изчезват около ден след това, но тя никога не оставя отговор. Липсва ми.

Обираме всичко в горичката за три дни. Повечето от нас работят на смени само по един-два часа, защото, изглежда, винаги се събира малка армия помагачи, които жужат наоколо, катерят се да вземат пълните кошници от берачите, изсипват плодовете в големите бидони за пренасяне и вадят от тях случайно попадналите клонки и листа. Дори когато смяната ми да бера приключва, оставам в горичката, нося и тичам заедно с другите, после към три, когато работата за деня привърши, се качвам на трактора за мелницата. Барлоцо успява да се отбие на едно-две места, макар и не за да бере или пък да помага. Здрависва се, прегръща хората, разпитва за семействата им, потрива една-две маслини между палеца и показалеца си, гризва, завърта месото им в устата си, дъвче го и клати глава утвърдително, а здраво стиснатата му уста е като обърнато на обратно U — почти универсалното италианско изражение за висока оценка. Гледам как благородническата му осанка и присъствието му разведряват хората. И все пак усещам нещо наплашено у него. Някаква жена пита за Флори.

— По-добре ли е тя?

Сигурно е за някоя друга Флориана, защото Барлоцо, като не харесва въпроса, я срязва. Ако е за нашата Флориана, защо просто не каже истината, че помага на семейството, за което работи, да мине през труден период, както ни обясни на нас. Но той и дума не обелва. Виждам как задържа поглед за момент върху жената. И после как я отбягва. Да, някоя друга Флориана е изписала това отчаяние на лицето му. Разбира се, че е друга, повтарям си непрекъснато. Но когато Барлоцо идва към мен, аз се преструвам, че го целувам и изръмжавам с леден шепот в ухото му:

— Кажи ми веднага за Флориана. Ti prego. Моля те.

— Ще говорим по-късно — само това казва. Невинни думи, изковани от ужас и с метален привкус. Прехвърлям ги из ума си. Разбирам, че в този момент няма да добави нищо повече, и се отдалечавам от него.

Както направих вчера и онзи ден, качвам се в нечия кола и се прибирам да безпокоя меланхоличния принц. Качвам се на горния етаж, после влизам да се къпя и стоя под горещата вода. Отмалявам, почервенявам и се разплаквам. Както става винаги при мен, тази тъга не идва само от една болка, а след като са се насъбрали няколко и тогава всичките ме притискат като сборище харпии. Децата ми липсват. И става нещо много лошо около приятелката ми с топазените очи. Става нещо лошо, а може би същото и с херцога. Вече знам, заради мъката си по Флориана не можеше да говори. И после това, което се таи у Фернандо. Но черешката на тортата пристигна днес под формата на съобщение от нашия приятел Миша, който живее в Лос Анджелис. Човек, изтъкан предимно от руско униние, такъв е Миша. В бележката се казва, че иска да ни посети през февруари. Само Миша би избрал да дойде в Тоскана през февруари. И въпреки че силно го обичам, в този момент не съм готова нито за критичния му поглед, нито за въпросите му — които винаги идват опаковани заедно с отговорите, — нито за прецизните му наблюдения. Вече го чувам: „Ах, Полиана с очи от тъмна захар, какво си направила с живота си?“.

Миша не ме е одобрявал почти никога и ми задава този въпрос от години. Обичал ме е, бил е моето Велико сърце, и все пак вечно се вбесява от това, което цинично нарича моя „духовитост“. Колко разговора е започнал с „Ако само ме послушаш“. Нямам търпение Миша и Барлоцо да се запознаят. Такава хубава двойка холерици с мрачни енергии ще се получи от тях. Сега като се замисля, с тях двамата и меланхоличния принц ще готвя и пека за конгреса на мировата скръб. А може би този път част от скимтенето на харпиите е и заради мен. — За високомерната ми страна. За тази част от мен, която в момента е боязлива, смаяна от прекалено налудничавата ми вяра, че мога да построя живот само с едното чисто, силно желание.

Когато си взимам вана сама, Фернандо знае, че не искам вана, а скривалище. Чака дълго време, преди да се качи горе с две издължени чаши просеко, поставени върху мъничък поднос. Продължавам да се кисна и да плача. Отпиваме от студеното вино, а после той изтрива ванилената вода от мен с ленена хавлия с цвят на прегоряла от лятото пшеница. Казвам всичко, което искам да кажа, без думи. А той, като знае, че мълчанието ми не е предизвикано от тежък ден сред маслиновите дървета, също избира да помълчи. Колко ми харесва, че не ме пита какво ме тревожи, и ми има доверие, че е нещо, което по-добре да запазя за себе си засега.