Зима

Може би като вид маслините знаят твърде много

— Значи наистина искаш да се катериш по дърветата в адския студ, с кошница, пристегната към кръста, и да береш маслините една по една? Това ли искаш да правиш наистина? — питаше Барлоцо всеки път, когато му напомнях да ни включи в беритбата. И сега, възседнала на три метра височина чатала на стогодишно дърво, увитият ми торс е запокитен в мразовития дъх на ранния декември, а желанието ми е изпълнено. Аз бера маслини.

Ушите ми са изтръпнали под старата филцова шапка, пръстите ми са побелели от студ, докато се изхлузват и се прибират в Барлоцовите ръкавици, които пак взех назаем от съпруга си. Носът ми тече. И само пращам проклятия към Атина. Тъкмо тя, в конкуренция с Посейдон за власт, пръкнала първите маслинови дървета от камъните на Акропола, обявявайки, че това е плодът — символ на цивилизованост. Плод като никой друг. Казала, че месото на маслината е горчиво като омраза и недостатъчно като истинска любов, че изисква труд, за да се омекоти, да се изцеди златнозелената кръв от него; казала още, че маслината била като живота и че борбата за нея ще направи маслото й свещено, че ще утешава и храни човека от раждането до смъртта му. И маслото на богинята станало еликсир. Неговите меки, бавно процеждащи се капки подхранвали овчето сирене, един черпак от него подсилвал дивия лук, задушаван върху смокинови клонки. Запалван в глинена лампа, зехтинът осветявал нощта и се затоплял в ръцете на лечителя, галел кожата на уморения човек и раждащата жена. Дори и сега, когато сред тосканските хълмове се ражда бебе, го измиват със зехтин — втриват по малко във всяка негова гънка и вдлъбнатина. На смъртния одър помазват човека със същото масло, пречиствайки го по друг начин. И след като умре, палят свещ, затоплят зехтин и го разтриват с него като прощална баня — зехтинът го е придружавал през целия му път, точно както Атина обещала.



Барлоцо закара Флориана на преглед при лекар в Перуджа, а Фернандо е у дома край огъня, болен от грип, затова само аз дойдох да бера. Оглеждам моите другарки берачки. Приличат на примитивни орнаменти, закачени по неспокойно трепкащите листа. Увити в забрадки и шалове, в пластове вълнени дрехи, поли, престилки, издути от дебелите пуловери, жените са като яка порода силфиди. Мъжете, в камуфлажа на зелено-оранжевата ловджийска униформа, не са толкова красиви. Сигурно всичките са се смръзнали чак до костите, но въпреки това се закачат и надвикват вятъра, изпълнявайки земеделски ритуал, може би най-древния от всички земеделски ритуали. Ще добият тазгодишната златнозелена мъзга, както са я добивали хората в продължение на осем хиляди години преди тях. Все пак струва ми се, че когато са брали маслини около Акропола, времето е било по-топло.

Зимната светлина се потапя в сутрешния чай, а въздухът мирише на сняг, докато берем в горичката от около двеста дървета в имота на по-младите Барлоцови братовчеди. Въпреки че зъбите ми тракат от студ, ми харесва да вися на клона като украшение и да се радвам на гледката отгоре. По тези места маслината е почитана дори повече от лозата и зърното. От високото си място виждам далеч отвъд малкото имение, в което работим. Виждам дърветата, вплетени в червеникавата тосканска земя, покатерени по варовитите й склонове, скупчени по полета и ливади и пръснати по хълмовете. Предани като звездите са маслиновите дървета. Ала дори и когато растат заедно на горички, изглеждат самотни — всяко за себе си, от свой собствен праисторически род. Старите дървета приличат на изтерзани, тромави плашила. Сякаш пазят архива на прекалено много истории и гърдите им са разцепени от носене на непоколебимите им сърца. Но дори и младите дръвчета, свежи и тънки, още ненаранени, вече са белязани с трепетно вглъбение. Може би като вид маслините знаят твърде много.

Няколко килограма от добива за деня се носят в каменен хамбар, където едно черно магаре, впрегнато с въже, дърпа и върти в кръг трошащи камъни от седемнайсети век — годишния му флирт с шоубизнеса. То стене и пищи, стрелвайки с черните си кадифени очи възхитената публика, съставена предимно от най-младите и най-възрастните. Върти ли, върти, следобедът преваля, а то дърпа камъните, които притискат порфирните плодове и ги превръщат в гъста маслинена каша. Получената смес се разстила между рогозки, плетени от коноп, и пак се стрива, докато в старото каче отдолу не почнат да се стичат първите колебливи капки. Това определено е занаятчийска технология, практикувана само заради почитта към миналото. Почти всички останали маслини се извозват до градската мелница в Пиаце.

Тук пресата за зехтин е малка и обслужва само местните фермери или падрони, всеки от които има някъде около триста — четиристотин дървета или по-малко, както е в семейството на Барлоцо. Фермерите често си помагат един на друг в брането, но подялбата стига дотук. Всеки земеделец иска да е сигурен, че неговите маслини — коткани и обгрижвани по-добре в сравнение с маслините на останалите хора, обрани точно в момента на тяхното съвършенство — ще се пресоват и върна при него като нефритено съкровище, което той заслужава повече от съседите си. Затова откарва собствените си маслини до мелницата, оставя ги на спокойно място, където може да ги наглежда и да ги пази от грубияни, докато чака реда си на пресата. Накрая проследява с критичен поглед — сякаш може да ги разпознае — как и последната от възлюбените му възморави маслини попада в мелачката, за да бъде разцепена и премазана между блоковете гранит. Продължава да гледа — как безформената маса пропада през фунията в казана, за да я размесят стоманените перки, да се затопли чрез триене, за да може зехтинът да капе не толкова неохотно във фазата на пресоването. После получената паста трябва да се прекара през рогозките, парчетата остават и най-после зехтинът може да потече свободно. Тосканецът продължава да бди, докато благословеното му масло се излива по фунии в бутилките, които най-често той запушва с коркови тапи лично, със същите ръце, които са издълбали корка, обрали маслините, окастрили дърветата. Товарът се качва на неговата триколка — моторизирано превозно средство, с което фермерите имат навика да мъчат черните пътища — или на трактора. Запътил се към дома, той съпровожда своя зехтин с високомерието на конница кръстоносци, връщащи се с плячка по залез. Ако мъничко премрежа очи, тракторите изчезват и ги заменям с коне и каруци — лека поправка и връщам нещата половин хилядолетие назад.

По време на безкрайните часове чакане на собствените си мигове пред мелачката, il frantolano, собственикът на мелницата за зехтин, обслужва своите клиенти. Мелницата е построена, за да се върши работа: с циментова замазка и покрив от гофрирана ламарина, в едната част глинен под, а в зоната с машините — гладки бели плочки. И все пак в най-отдалеченото от пресата място има голяма камина. В огнището подскачат пламъци и под повдигнатите горящи пънове лежи приспособление, което улавя нажежената до бяло пепел. Над нежната топлина на тази пепел е поставена стара скара. На близката, покрита с мушама маса, лежат няколко килограма кръгли селски хлябове, нож с голямо острие, чиния с едра морска сол, цели скилидки обелен чесън, нанизан на няколко клончета розмарин. Има дамаджана червено вино, скътана до каменната мивка, на чиято дъска за изцеждане чакат около трийсет водни чаши, обърнати с дъното нагоре, за да се отцеждат от честото изплакване под чешмата. Фермерите стоят на пост до своите чакащи реда си маслини и нарушават бдението само за да се подкрепят, както е по обичай. Един от тях разчупва голямо парче хляб, препича го от двете страни върху жарта, после го натрива с клончетата чесън и розмарин, носи го в ръка с известна церемониалност до громолящата преса и го задържа под канелката за няколко секунди, за да го намокри с капките гъст крем от смачканите, но още непресовани маслини. Занася съкровището си, пак с известна церемониалност, обратно до огъня, до дамаджаната и напълва чашата си с гъстото, тръпчиво вино на селската земя. Пие жадно, с нескрито задоволство, яде с настървение и се връща на своя пост успокоен. Тази утеха може да го държи някъде около четвърт час, преди пак да пожелае да се подкрепи.

И така, сядаме заедно — фермерите, техните семейства и аз, сякаш чакаме пред приемната на магьосник. И говорим единствено за зехтин. В един момент, с желанието да прокарам мост между Стария и Новия свят, аз отварям дума за Америка и казвам, че лекарската общност съветва да се консумира зехтин екстра върджин, който помага да се намали лошия холестерол.

Всички до един ме поглеждат с изражение, близко до снизхождение, и затова побързвам да съобщя новината, че американците много хвалят средиземноморската диета.

— Съставена от най-пресните плодове и зеленчуци, сложни въглехидрати, пресноводни риби, морска риба и минимално количество животинско месо — всичко това щедро полято с току-що пресован зехтин и домашно червено вино, — за нея много американски лекари казват, че е най-здравословната програма за хранене на планетата.

Продължавам да говоря под коси погледи и неспокойни ръце:

— Разбира се, всеки знае, че ако се яде по този начин, се избягват сърдечните заболявания и напълняването, че тя прогонва свободните радикали и осигурява дълъг живот — казвам аз, но няма човек, който дори да се преструва, че ме слуша. Рециталът ми заглъхва. Същото би станало и с тосканец, ако каже на приятелите си в съблекалнята на някой фитнес клуб, че вдигането на тежести води до трупане на мускулна маса.

Собственикът на мелницата е отишъл до огъня и хваща последното от немощния ми монолог.

— Колко ми се иска целият свят да приличаше на нас. И тук хората умират от инфаркти, но най-често в леглото си и дълго след деветдесетия си рожден ден.