Събираме кестени още седмици наред, а от време на време разнообразяваме с бране на манатарки. По време на нощни дъждове обуваме гумени ботуши, въоръжаваме се с плашещи пепелянките пръчки и тръгваме след Барлоцо в гъсталаците на дъбовата гора да дебнем за диви гъби. Аз и Фернандо пеем.

— Трябва ли да правите акомпанимент? Моля ви, тихо — просъсква Барлоцо.

Той е единствената пепелянка в тези гори, мисля си аз.

— Защо трябва да пазим тишина? Кого ще събудим, ако пеем?

— Накрая ще събудите гниещата смърт. Смущавате концентрацията ми. Захласвам се да ви слушам, опитвам се да запомня думите и се обърквам.

Двамата с Фернандо приглушаваме пълногласния си дует до импровизирано мънкане на „Падам си по теб“ и послушно припкаме зад нашия завоевател, като навлизаме още по-надълбоко в гората.

Въпреки че е някак собственически настроен към кестеновите дървета, Барлоцо е безмилостен, когато брани и прикрива любимите си кални свърталища с избуяли манатарки. Пързаля се в дерета, дебне из клисури и скрити кътчета, повдига камуфлажа на древна папрат, на измамни възлести корени, държи се конспиративно, пази тишина, като изключим хриптящото му дишане, и бере манатарки — порчини — името им е закачлива алегория за дебели, новородени прасенца. И докато търси гъби, Барлоцо грабва пълна шепа плодове от клоните на хвойна, откъсва шишарка, натежала с меките бели съкровища на детството му.

Занасяме плячката у дома, избърсваме нежно манатарките с мека кърпа, нарязваме ги на дебели, неравни парчета, които вече са готови за леко задушаване в тигана. Клонче див босилек, дива мента, шест, само шест намачкани плодчета хвойна на един килограм манатарки, чесън, необелен, смачкан с дъното на черен чугунен тиган, едно плисване бяло вино, съскащо изпаренията на земя и мускус, шепа печени борови ядки и обядът е готов. Барлоцо налива вино, Фернандо разчупва хляба. Добър апетит.



— Колко килограма кестени според теб сме изяли ти, аз и Барлоцо през последния месец? — питам Фернандо една нощ в леглото, слисана от издаденото си като на Буда коремче, издуто от кестени и проблясващо към мен на светлината на свещите. — И колко килограма манатарки? — добавям и се проверявам за плесен.

Преситена съм, напълняла от този есенен кестеново-гъбен режим. Въпреки че се радвах на брането, радвах се на печенето и готвенето им, тази седмица ще е посветена на бистър, силен бульон и парчета говеждо без костите, от които се е отцедил. Вече това искам. През нощта ме обзема копнеж за хляб и масло, за чай.

С надеждата, че ще прозвучи несериозно към тази чиста невъздържаност, Фернандо отвръща:

— Не чак толкова. Може би по половин килограм на ден кестени и пак толкова манатарки.

Гледам го как отброява ястията на пръстите си.

— Освен онези, които пекохме, и другите в супата, полентата и пастата. Значи може би са повече.

Овладявам желанията си. Ще бъде седмица на бульона, без говеждо, без хляб. Без масло.

Минал е един ден и част от една вечер, откакто отслабвам, когато Барлоцо предлага разходка.

— Да идем на кестеновия панаир по пътя за Монте Амиата. Там живеят някои от най-добрите готвачи в Тоскана, а и местността е красива. — Това е простичката му съблазън.

Аз съм жена, вярна на самоналоженото ембарго, но въпреки това думите на херцога още кръжат и търсят къде да кацнат. Затова плъзвам ръка, плавна като гущер, в колана на полата си и преценявам, че коремът ми може да побере греховете на още няколко невъздържани дни.

— Кога ще тръгнем? — Само това искам да знам.

Разположен на 1738 метра надморска височина, Монте Амиата е най-високият връх в Тоскана. Отдавна изстинал вулкан, почвата му е дебела и плодородна, подхранена от стари изригвания, и върху стръмните й черни склонове растат повече от две хиляди хектара култивирани кестенови дървета. Твърдят, че общият годишен добив е двайсет и осем тона. Ето натам сме се запътили.

Пак се качваме в камиона и излизаме на Виа Касия, а после на планинския път чак до хребета, където отсядаме в заслон — дървена хижа, използвана предимно от скиори. Разделена е на малки спални, всяка е едно-две походни легла и печка на дърва. Категория нула звезди. И така, за три дни и три нощи ние сме поклонници на кестените и манатарките, като посещаваме селата, вкопчени в по-ниските части на Амиата, и като следваме ръчно изработените табели към рая на вкуснотиите. Абадия Сан Салваторе, Виво д’Орчия, Кампилия д’Орчия, Бани Сан Филипо, Баньоло, Арчидосо — всяко място със своето си характерно ястие — ризото с кестени и диви гъби; диви гъби, печени в кестенови листа; ръчно навита кестенова паста с печени гъби; задушено сърнешко с кестени и сушени портокали. Разбира се, има и кестенов сладолед, пити с царевична коричка и кестенов мармалад, горещи, хрупкави пържени кестени в тесто, полети не с друго, а с кестенов мед.



На връщане към къщи Барлоцо намалява скоростта и завива по път, не много по-широк от козя пътека. Оставяме камиона и вървим след него до една развалина, разположена на хълм. Стените й, засъхнали на вид, пропадат в бурените. Свисти пронизителен вятър, а в тишината отдалеч долита провлеченото блеене на овце. Наоколо се суетят фермери. Изглежда като стая в небето, димът се издига на облаци от комина и обвива къщурката и мъжете и жените в блажени воали. Пристъпваме в живата картина и ги заварваме да работят край голяма купчина смокини. Подготвят ги за нареждане в сушилня, същата като онази, която Барлоцо ни описа с кестените, някога разстилани, за да се изпарят соковете им. Някои от хората разтварят плодовете, слагат във всяка смокиня бадем, малко семена от копър и анасон, после ги нареждат върху подноси. Друг човек чака да внесе готовите подноси в къщата, на горния етаж, да плъзне смокините по мрежите, които са опънати над печката в стълб от дървесен дим.

Някои смокини вече са гладки като мъниста яспис, напълнени и изсушени, охладени и наредени пред последния чифт ръце, които чакат с дървена игла и готварски конец. Ръцете се стрелкат над плодовете, галейки ту една, ту друга смокиня, нанизват ги, като втъкват по един мек свеж дафинов лист помежду им, и полагат завършените огърлици в плоски кошници.

Барлоцо, Фернандо и аз гледаме. Заговаряме хората и те ни предлагат вино и хляб — остатъците от работния им обяд. Човекът, който разговаря с нас, изглежда, не е съгласен, когато го молим да купим няколко наниза смокини — казва ни, че това е късна реколта, последната за сезона и не е най-добрата. Възразяваме, че изглеждат великолепно, и той ни предлага смокини от купчината, които чакат да бъдат нанизани. Вземам плода от грубата му закоравяла ръка, като лапа на лъв Серафим. Дъвчем със затворени очи и промъляваме:

— Колко хубаво!

Всички се усмихват, сякаш един след друг. Майсторката бижутерка става от пейката си и с тройна целувка по бузите слага по една огърлица на рамото на всеки с думите:

— Бог да ви благослови.

Фернандо посяга към джоба си за някоя лира, но тя отсича:

— Подарък.

Хуквам обратно към камиона и грабвам една торба със сушени манатарки, една с кестеново брашно и клончето с червени плодове, което Фернандо отряза за мен от един крайпътен храст.

— Подарък — казвам й на свой ред. Всички се смеем и всеки разбира по свой начин, че това е събитие от живота, от живота такъв, какъвто е.

Тосканците на всяко ядене ли пият вино?

Пронизващ ноемврийски дъжд разтреперва пайетите на маслиновите дървета и помрачава сутрешното небе. Облягам се на жълтите брокатени завеси пред високите прозорци на вратите на конюшнята и гледам как мъжът ми изкатерва хълма покрай кокошарника, покрай кошарите с овце и се качва в градината ни. Въпреки че по шосето сигурно е било по-сухо, той е избрал по-красивия път, за да гледа нагоре и около себе си, докато гази през подгизналите полета, без да го е грижа за водата, която се стича от косата му — сега тъмна и хлъзгава като козината на бобър. Пазаруваше в селото, докато аз пишех. Шапката му сигурно е в джоба, а чадърът — подпрян на някоя стена в бара. Колко обичам да го гледам така непринуден! Сега мога да го правя по-често, защото напоследък остава все така непринуден и в компания; този нов живот на сушата някак си е отхлабил деспотичното правило за добро впечатление. Той цъфти и преминава през свое собствено скромно възраждане. Мисля, че дори започва да признава красотата си — красотата на истинския Фернандо, а не на измисления.

— Здравей, момичето ми — казва той и ме притиска към себе си, а пуловерът му се процежда в моя. Разказва куп истории от сутринта, докато сваля ботушите си, разпалва огъня и топли ръцете си. Вършее из стаята, кацва за няколко секунди на дивана, пак се втурва към камината и всеки път целува или косата ми, или рамото ми, докато аз седя на компютъра. Иска да говори.

— Тъкмо се канех да приключвам за сутринта. Да направя ли чай? — питам го.

— Не, обядът е съвсем скоро. А и вече два пъти пих капучино и едно еспресо за из път. Има нещо, което искам да ти покажа — казва той и отваря гардероба със сила, която би разклатила сто кристални чаши за вино. Издърпва едно чекмедже и изважда записките, по които работи последните няколко вечери.

Като част от нашия план за възстановяване, който обсъждаме вече от месеци, идеята ни е да приемаме малки групи туристи на екскурзия през районите около нас. Разговаряхме за това надълго и нашироко много нощи поред, а сутрин, още щом се събудехме, подхващахме беседите от там, от където ги бяхме прекъснали. Щом изчерпахме лъскавите пътеводители, които открихме в книжарниците на Флоренция и Рим, Барлоцо се намеси и ни заведе да се срещнем с един господин, преподавател, който живее в Сиена. Барлоцо е работил за него преди години, когато човекът още държал провинциална къща в Сан Кашано. Той ни даде назаем текстове от чудесната си колекция от исторически справки — и кулинарни, и художествени. Оттогава Барлоцо, Фернандо и аз, а понякога и Флори се редуваме да четем на глас вечер. Херцогът е по-търпелив с мен от останалите, когато се запъна на някой откъс или прекъсна четенето, защото не разбирам текста. Изчитаме тези книги бавно и задълбочено. Най-прекрасната награда за работата ни е осъзнаването, че това, което четем, се намира пред вратата ни. Нито го гледаме по телевизията, удобно седнали на дивана, нито се готвим да пътуваме до някакво далечно място — ние живеем тук.