Барлоцо и Фернандо седят на масата за хранене и рисуват. Този път ще зидат огнеупорна стена, вдъхновени от една такава в градината на Федерико, която видяхме на празничната вечеря след гроздобера. Проектът се нуждае само от камъни и заравнен, изолиран терен, където пламъците няма да застрашават дърветата. Ще бъде примитивен барбекю трап, над който ще можем да печем и с едно от приспособленията на Барлоцо, да закачим гърне и да задушаваме всичко — от птици до боб, така казва той. За разлика от пещта на дърва, огънят на открито е практичен не само за готвене, но и за собствената ни телесна топлина.

— Иначе скоро ще почнеш да говориш, че да се стои навън, е прекалено студено и ще пропуснеш най-красивите вечери от цялата година. Задава се дълга, тежка зима и ще трябва да живееш до вътрешното огнище, но защо да пришпорваш нещата? И ако искаш веднъж да се откажеш от всичките си ленени покривки и свещи, можеш да седнеш направо на земята, близо до огъня, да си готвиш и да ядеш под звездите, като овчар — казва Барлоцо.

Знаеше, че образът на овчаря ще ми подейства. Наистина е влюбен в нас, мисля си, докато го слушам как се впуска да говори за чудните есенни нощи и свинските пържоли, от които капе чеснов сок. Продължава да се запъва, когато използва „ние“, и го променя на „вие“, защото не иска да се натрапва в тези съблазнителни фантазии. Иска ми се да разбираше, че „ние“ е съвсем на място. Барлоцо вече означава толкова много за нас двамата, но според мен той и Фернандо са си по-близки, макар и по техния си пестелив начин. Мисля, че всеки вижда себе си в другия. Фернандо усеща, че с напредване на възрастта би могъл да стане като онази страна на Барлоцо, която е — или пък беше? — твърде самотна и винаги готова да се разгневи. В посещенията на Барлоцо за него има нещо от Дикенс. Като Духа на коледното бъдеще. И мисля, че херцогът вижда у съпруга ми себе си като по-млад, по-специално, когато Фернандо показва упоритата сърцевина на волята си. Сигурно това е причината, поради която по шест пъти на ден повтаря колко е хубаво, че Фернандо scappato dalla banca — е избягал от банката. Не знам защо, но ми се струва, че много отдавна Барлоцо е искал да избяга от нещо или от някого. И понеже не го е сторил, херцогът тържествува, че Фернандо е успял.

На няколко километра надолу по пътя за Пиаце има каменоломна. Според Фернандо там можем да намерим достатъчно камъни, за да издигнем колизеум, но Барлоцо му казва, че някой със сигурност ще ни види да копаем, ще се зачуди какво строим, а после ще намине да ни уведоми, че правим всичко неправилно. Ясно ни е, това удоволствие Барлоцо иска да запази само за себе си.

— Ще се навъртат наоколо, както и когато строяхме фурната, и ще трябва да изслушаме около трийсет мнения за това кой е най-добрият начин да се трупат камъни. Знам едно място в Умбрия, където Тибър е плитък по това време от годината, и за няколко часа можем да вземем от дъното на реката каквото ни е нужно. А и пътят дотам е живописен — казва той.

И така, една ясна привечер натоварваме количката и торба със сечивата на херцога от каменната епоха в каросерията на камиона. Потегляме. Фернандо открива своя репертоар с парчета на Коул Портър15:

„Така ми действаш, просто ме замайваш.“

Понякога, когато седим вечер горе, в бара, с Фернандо пеем с часове, а Барлоцо и неговите стари приятели ни слушат захласнати, сякаш сме пътуващите музиканти на Жак Брел16, аплодират ни и викат bravi, bravi дори и когато спираме, за да си спомним текста. Херцогът е научил една-две фрази и се включва с Фернандо.

— „Кажиии мии защоо да еее такааа, защоо да имаш сииилатааа да ме хипнотизираааш?“

Обръщам се да го погледна — суров е като палач, устните му повтарят думите точно както ги е чул да ги пеем. С фонетично попадение. Като произнася всяка гласна и отделя всяка съгласна, той е на три и половина такта от Фернандо — тосканското ехо на венецианец, пеещ американски любовни песни — и се получава прекрасен ефект.

Барлоцо ме смушква с лакът и аз да пея. Гласовете ни сякаш тласкат напред старата камионетка, понасят я над шосето, чак до Понтичели, по автострадата, а после по виещия се път към Тоди. Независимо каква песен пеем двамата с Фернандо, Барлоцо пее своя единствен запаметен стих, напасвайки думите по различните мелодии, и винаги провлачва последната нота, докато остане без дъх. Пеенето изглежда окуражава херцога, разпалва любопитството му.

— И как наричаш тази рокля, с която си облечена? Прилича на модел от хиляда и осемстотната година — казва ми той, като извива вежди по посока на есенния ми костюм, наскоро възприет от мен за сметка на роклята с оранжеви и розови рози. Обута съм с гумени ботуши и широка черна пола на „Камали“ от мека вълна, набрана в талията, която е откривала поне петнайсет пъти есенен сезон.

— Може би е вярно, че и аз, и дрехите ми сме оцелели от някоя друга епоха.

Барлоцо спира камиона край пътя, на мека поляна до борова горичка. Сваляме инструментите и количката и пресичаме пътя до плитчините на реката. Оставям ботушите си на брега. Надиплям полата, завързвам дебел възел над бедрото и нагазвам боса в Тибър. Слънцето слабо напича гърба ми, водата вледенява краката ми. Сякаш цял живот съм газила в Тибър, аз шляпам и плискам във водата — толкова ми се струва познато. Когато преодолявам всичките осем метра до другия бряг на реката, у мен се надига мъничко божество и пак си спомням колко много обичам този живот. Чувствам, че някак си съм го откраднала или че съм го получила като награда. Първа награда за отказ да чакам. За това, че не чакам да нагазя в реката, че не си обещавам някой ден да нагазя в реката, а за това, че го правя сега, тъкмо сега, преди съдбата или някой друг натрапник да се отбие и да ме уведоми, че има промяна в плана.

Мъжете разклащат камъните с железни лостове, повдигат ги от плитката бучаща вода и ги нареждат в количката. Един курс до камиона. Още един. Изобщо не помагам, освен че им пея и викам, за да ги окуража. Развеселявам ги с възхитителен напев какво ще сготвим, когато запалим първия огън.

Изстисквам речната вода от краищата на полата си, оставям капките да измият пръстите ми и отивам да седна на брега. Гледам мъжете как работят, после се разхождам из горичката и отчупвам клонки с оранжеви плодчета, които приличат на целаструс. Когато ме извикват, защото е време да си вървим, вече съм се размекнала като кадифе. Караме нагоре по хълма до Тоди и спираме да си вземем еспресо за из път, правим кратка разходка и сядаме, отпивайки по глътка просеко. Всички сме съгласни, че ни е налегнал мъчителен глад. Едва седем часът е — неприлично рано да си мечтаем за вечеря, затова тръгваме към камиона.

— Може да погледаме залеза, а после да идем да хапнем риба в някой ресторант на път за вкъщи — предлага Барлоцо.

Спираме на друго място край брега на реката и си помагаме да облечем якета и пуловери, които да ни защитят от усилващия се вятър. Златна светлина обгръща кайсиевите облаци и залязващото слънце обагря Тибър като в кръв — пурпурна следа в сърцето на настъпващата нощ. Препъвайки се, стигаме до водата и сядаме. Неочаквано чувам собствения си глас:

— Мисля, че е време да си купим дом.

— Къде? — пита Барлоцо.

— Колкото се може по-близо до Сан Кашано — отговаря му Фернандо.

— Мислех, че само временно ще живеете тук. Мислех, че за вас това е само антракт, приключение, забавление; че в един момент ще се върнете във Венеция или в Щатите — казва Барлоцо, макар вече да знае, че не търсим забавление. И после още по-дълбоко вкарва пръст в раната. — Какво ще правите тук? Разбирам, че искате място за почивка, като всички други по света. Но повечето хора, които купуват нещо тук, имат друг живот, друг дом, работа. Имат си място някъде другаде. Е, тук много им харесва или поне им харесват онези страни от живота, с които си правят труда да се запознаят, но най-доброто, което мога да кажа за повечето от тях, е, че са едновременно на две места — единият, крак е тук, а другият — здраво стъпил на онова място. В края на краищата така и никъде не заживяват истински. Залагат на сигурно. Но вие двамата май не говорите за сигурност. Защо искате да живеете тук?

Нищичко не казвам, но с брадичка посочвам реката и боровете.

— Заради това — обяснявам му. — И заради това, което виждаме всеки ден в Сан Кашано. Искам да живея сред розовите хълмове с кошарите и листата на маслините, обръщани от ветровете със сребърното нагоре, както и сред гласа на камбаните, които бият в мъглите. Ето затова искам да живея тук.

Обръщам се към него и добавям:

— И заради теб.

Той е слисан и очите му потъмняват.

— Искам да живея тук заради теб. Искам ти да ми бъдеш учител. Харесва ми, че ни предаваш дори и малка част от онова, което си видял, което знаеш и умееш. И чувстваш.

Само реката шумоли, а после се чуват глухи, провлачени стъпки, идващи от близкия склон, тук-там бродиран с няколко редици лозя. Светлината има сила, колкото да ни покаже фигурата на древна жена с коса, увита в кърпа, а вместо наметало — с мъжка жилетка. Вероятно е стопанката на селската къща над реката, дошла е да нагледа царството си. С раздалечени крака, здраво стъпила на дървените си обувки пред лозите, тя откъсва останалите тук-там чепки грозде, подминати от ножиците на берачите. Изяжда ги от дланта си, сякаш ги е откраднала, защото е гладна. И още дъвче, а ръцете й шумолят като ранена птица в храстите — търси в попарените листа поредния скрит дар. Омагьосва ме, сякаш е богинята Венера — вече остаряла и непохватна. Като че ли съм надникнала през ключалка, за да погледна каква ще бъда някой ден — това съм аз. Седим на сто-двеста метра разстояние, но тя не ни забелязва. Или не ни обръща внимание. Знае истината — че всичко е спорно, че и нещастията, и победите са само временни и в повечето случаи нямат значение. Знае, че нито едното, нито другото не е такова, каквото изглежда, и че ако има разлика между тях, тя е само, че големите празници отшумяват по-бързо, отколкото зарастват раните.