Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

— Защото вече всичко е различно, затова — едва ли не ми се сопва Флориана, надвиквайки непоправимия октомврийския тембър. — Повече от двайсет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли колко тона праскови, сливи, домати, зелен боб и червени чушки съм обрала, изчистила, затворила в буркани и сварила за зимнина в живота си? И сега искаш пак да се захвана, така ли? Не си го и помисляй — отсича тя, докато обираме последните сини сливи от дърветата в моя двор, надпреварвайки се с бурята, която ни заплашва в гръб.

— Ами, имах предвид само да спасим тези — отвръщам й, размахвайки ръце над реколтата, струпана в кошници навсякъде около нас. — Няма начин да ги изядем всичките, преди да се развалят, а пък и ходих до Четона тази сутрин, купих две щайги с домати и си мислех дали не може да поседим няколко часа заедно, за да ми покажеш как да ги обработя. После може да довърша останалото сама. Само трябва да започна — казвам, знаейки, че искам твърде много.

— Никога не става така — отвръща тя, докато се прибираме към къщата. — Да затваряш буркани, е, като да се целуваш. Едно нещо води до друго и преди да се усетим, ще сме заобиколени от стотици буркани и шишета, няма да има място къде да ги приберем, а в моя случай, няма и кой да яде лакомствата, които са в тях. Като толкова много други неща, които правехме, за да оцелеем, приготвянето на зимнина вече няма кой знае какъв смисъл.

Замълчавам си, просто гледам към нея от стъпалата на терасата, където съм седнала и си мисля колко малко знам за Флори. Колко малко желае да ми разкаже тя и все пак то изглежда достатъчно. Вдовица е повече от двайсет години, няма деца, икономка и готвачка е, работи четири дни в седмицата за едно семейство в Чита дела Пиеве. Домът й е малък, хубав апартамент — мансарда, на покрив — в жилищна сграда близо до църквата. Родена, отгледана и прекарала целия си живот тук, в това село, тя се отнася с топлота и угажда на съседите си, въпреки че често изглежда отделена от тях — червенокоса непозната, обградена със съчувствие от доброжелателна тълпа. Като мадона на Рафаело, тя вероятно е най-красивата жена, която изобщо съм виждала. Лицето й е овал от лунен камък, кожата й — прозрачна като криле на пеперуда, лесно поруменява, става на тъмноалени петна и Флори заприличва на момиче. От закачките между нея и Барлоцо, на които съм ставала свидетел, трябва да е с около десет години по-млада от него, вероятно към шейсетте. Той винаги я споменава като момиченцето, а тя го нарича vecio mio, „татенце“ на диалект.

От първия ден, в който пристигнахме, когато Флориана застана насред градината с ръце на ханша и предложи да ни помогне да се нанесем, между нас има нещо прекрасно. Нещо, изваяно от доволство. Често мисля за тази част от юлската вечер, която прекарахме с крака, натопени в топлите извори, и ядохме бишкоти на лунна светлина. Оттогава, през някои от почивните си дни, късно сутрин идва на гости и ми дава по едно рамо с готвенето и печенето или остава отвън, за да помогне на Фернандо, докато заравнява с греблото или мете. Флори винаги трябва да прави нещо. Да заслужи пътя си през живота, минута по минута. Докато аз и Фернандо се размотаваме с едно-друго, понякога тя сяда горе в малката стая срещу антрето и се захваща да кърпи до прозореца. Там, на едната стена, има голямо табло, пълно с десетки фотографии на моите деца, снимки от сватбата ни, от пътешествията ни. Казва, че иска да се запознае с децата ми, и винаги дълго съзерцава снимките им, взема някоя, после друга и друга, като се усмихва и цъка с език. Казва, че Лайза прилича на Одри Хепбърн, че трябва да забрави университета и просто да иде в Холивуд. Харесва очите на Ерик.

— Той е твърде нежен да живее сред лисици — коментира тя.

Според Фернандо това е нейният начин да каже, че Ерик изглежда мил. Особено много обича една от сватбените ни снимки, на която съм с гръб към фотоапарата, а Фернандо ми помага да сляза от гондолата на пристана. Занася я до прозореца, където може по-добре да разгледа подробностите. Винаги се взира в тази снимка много дълго време.

Флори никога не остава прекалено дълго, само около час, и не иска и да чуе за обяд заедно с нас или пък да хапне или пийне нещо. Според мен просто иска да бъде тук. От време на време се разхождаме по свечеряване, като се срещаме по-скоро по изчислена случайност, отколкото по план, на пътя за Челе. Флори не е разговорлива, да се усмихва и да преплита ръката си в моята, докато вървим, й е по-спокойно, отколкото да говори. Обръщаме лица срещу вятъра — и двете харесваме бурното време във всичките му форми. Някоя вечер аз нося торбичка лакрицови бонбони, две узрели круши или портокал, но най-често Флори носи в джобовете на пуловера си малки шоколадчета, увити в син станиол. Поделяме си ги като диаманти. Възприемам нейния навик — и на мен не ми трябват много думи. Ако никога не бяхме узнали нещо повече една за друга от онова, което посъбрахме първия ден, мисля, че пак щяхме да сме приятелки. Въпреки че всяка от нас може вежливо да любопитства за другата и понякога съвсем свободно си задаваме въпроси. Тя иска да научи повече за Америка, по-специално за Сан Франциско, където много години съм работила. Казва, че мечтае някой ден да се разходи по моста „Голдън гейт“ и да се качи на ферибота за Саусалито, да остане отвън на палубата в мъглата, както е видяла една актриса да го прави във филм.

Харесва й историята за нашето запознанство с Фернандо, все иска да й я разказвам и винаги ме моли да повтарям една или друга част от нея. Веднъж я попитах за Барлоцо, откога са двойка, и тя ми отговори, че всъщност никога не са били двойка в сантименталния смисъл, че цял живот са били приятели и винаги ще бъдат. Друг път каза, че била луда по него още от малко момиче, но той никога не й обръщал голямо внимание. Казва, че винаги е бил lupo solitario — вълк единак. Разбирам, че когато отговорите й са сравнително кратки, не е, понеже въпросът я обижда, а по-скоро според мен я обърква, защото дори и тя не знае отговора. Огряна от слънцето, бързо забулена в сенките, ту мога да я видя, ту не мога. Трик, който всички използваме. А може би при нея изобщо няма никакъв трик. Може би става така, просто защото Флори е тосканка.

— О, Шу. Аз не съм някакъв склад с традиции, на който можеш да почукаш така, както при Барлоцо. Той никога няма да ти го каже, но наистина много му харесва да ви хваща двамата за ръчичките и да се разхождате в миналото. По един или друг начин се опитва да прави същото с колкото се може повече хора, които ще му позволят. Но на вас двамата, и особено на Фернандо, явно мисли, че оставя завещанието си, предава нататък историите и някак си обезпечава значимостта на живота си. Вие тримата сте съучастници. А съучастничеството е вид обич, не мислиш ли? По някакъв начин той се държи като влюбен човек. Просто толкова дълго е бил около всички нас. Онези от нас, които са по-възрастни от него, мислят, че има още много да учи, а ние, по-младите, мислим, че искаме нещо повече — или е по-малко? — от миналото. По-стари или по-млади обаче, всички сме уморени по свой си начин. Свежестта, която носите вие двамата, му замайва главата.

Прекъсвайки размишленията си, тя закачливо подмята:

— Колко лошо, че не можеш да помолиш него да ти помогне със сливите и доматите. Консервирането вероятно е единственото кулинарно изкуство, в което Барлоцо не е експерт. Той може да намушка прасе и да го заколи, да нареже бутовете така точно, че прошутото да изсъхне стегнато и сладко. Може да прави саламе, кървавица и пача, може да маринова ушите и опашката и да свари мазнините, за да направи пръжки. Виждала съм го как набожда сърцето на клон с листа на градински чай, пече това нещо на огън, а после го оглозгва и го нарича вечеря. Понякога е звяр, друг път — принц. Но винаги е добър, Шу. Барлоцо е добър като хляб.

Тя дава всичко от себе си, за да ме разсее, но не се получава. Цялата тази реклама на Барлоцовите таланти и добродетели е излишна, пилее се при мен. Аз вече съм убедена, че е паднал ангел с неолитно, римско, средновековно и ренесансово минало. Знам, че знае всичко. Освен как да затваря сливи и домати в буркани.

— Чао, скъпа моя, трябва да тръгвам. И знаеш ли от какво имаш нужда? От фризер, много голям. С него можеш да спасиш всички сливи в Тоскана.

За момент помислям, че говори сериозно, и се каня да я обвиня в богохулство, но виждам, че се смее от сърце, затова се разсмивам и аз. Слиза надолу по хълма, самотна фигура, която ме изостави сред камара гниещи плодове.