Моне би харесал масата на терасата, така както е пищно украсена с кана, пълна с макове и лавандула, и свещи, поставени в стари корабни фенери — защита от душните ветрове в девет часа. Викам Фернандо, който е някъде на горния етаж. Слагам хладните марули върху блюдо за сервиране, напръсквам ги с повечко сос, нареждам накиснатия хляб отгоре, посипвам топлите винени стафиди върху хляба и накрая поставям пилето върху цялото това творение.

Умирам от глад.



Виквам от основата на стълбището:

— Фернандо. Вечерята е готова.

Наливам виното, стоя на терасата, отпивам от него с опряна на хълбок ръка и загледана в заника на деня. Фернандо още го няма. Излизам навън в градината и виквам към отворените прозорци:

— Фернандо, ще слезеш ли долу да вечеряш с мен?

Един човек, който не е Фернандо, подава глава от прозореца на гостната. Дори и в тъмното го разпознавам. Може би по-скоро усещам присъствието на стария си приятел, господин Променливо настроение. Променливо настроение, който така властно командваше мъжа ми във Венеция, ни е намерил в тосканското ни убежище.

— Не съм гладен.

Променливо настроение никога не е гладен.

— А защо просто не дойдеш да ми правиш компания? Пилето изглежда чудесно. Поне пийни чаша вино, хапни малко хляб. Ела да си говорим. — Пробвам всички стимули, които действаха в миналото, но нито един от тях не дава резултат.

Майстор на драматизма, той оставя да се натрупа напрежение за няколко минути, а след това го чувам да се смъква по стълбите. Отпивам бавно глътка вино. Един поглед към него и виждам, че се е превърнал в яничар, тръгнал да воюва със съдбата си. Започва с изказването, че напускането на банката не му е донесло великите брегове на спокойствието, които е търсил. Оплаква това, което е загубил: няма сигурност, няма положение, няма титла.

— Само това забутано място, на което мислех, че ще намеря покой — казва той.

Искам да му отвърна, че покоят не е зависим от географията и че ако не се е чувствал спокоен във Венеция, как може да очаква да му е спокойно в Тоскана. Но не казвам нищо. Само го поглеждам с мълчалива почуда, а в ума ми прехвръкват великолепни картини от изминалите седмици и месеци. Казва ми, че се чувства ограбен. Изрича това обвинение, докато стои много близо до мен.

— И аз ли съм крадецът? — искам да разбера. Вече и аз съм на крака.

— Да, естествено, че си ти. Точно ти го накара да изглежда възможно — отвръща той. — Точно ти ме накара да повярвам, че мога да израсна и да бъда някой друг, освен добрия стар Фернандо — добавя мъжът ми в пълна готовност да посрещне благостите, които знае, че се задават.

— Добрият стар Фернандо е най-хубавият мъж, който съм познавала. Не го изоставяй. Вземи го със себе си и бъди търпелив. Вместо да се тревожиш кой с какво те ограбва, притеснявай се как ти сам се ограбваш. Ти крадеш от времето, Фернандо. Колко си арогантен, приемаш вечер като тази, сякаш е някаква кисела вишна, и изплюваш половината на земята. Всеки път, когато се върнеш към миналото, губиш време. Толкова много ли ти е останало за прахосване, любов моя?

Да не би да е очаквал някоя турска фея да му заравни пътечката през тосканската гора? Не беше ли пълното му изтощение от ролята на слуга причината за неговото бягство? Изглежда, Фернандо не може да понася никаква емоция, освен меланхолията. Знам, че тази меланхолия е зов за утеха, но въпреки това подръчното ми съчувствие е безсилно пред нея. Неговото е мир, изграден върху клечки. Най-малкото стълкновение между по-дълбоките сили разбива измамната стабилност. Като птиче гнездо, носещо се по вълните, тя потъва.

— Защо вечно настояваш, че пропадаш от ръба на земята? Не си ли чувал? Земята е кръгла, така че, когато усетиш, че падаш, свий се, превърти се и пак стани, точно както на всички други ни се налага да го правим — вече викам.

Въпреки това не ме чува. Изваждам Андре Жид и чета:

„Ако човек желае да открие нови земи, трябва да се съгласи да прекара много дълго време в морето.“

Казва, че това са глупости, крещи, че цял живот е бил там, в морето. А сега е още по-навътре в морето.

— И искаш ли да поема вината за това, след като ти беше човекът, който напусна работа, без дори да го обсъдиш с мен, след като точно ти нямаше търпение да продадеш къщата и да станеш начинаещ. По-лесно ли ще ти е да забравиш тези истини и да ме оставиш да угаждам на жизнерадостното ти цвилене? Това ли е цената да съм ти жена? Не знам дали мога да я платя. Не знам искам ли да я плащам.

Забелязвам, че говоря тези неща на чист, разпален италиански. И то със свежо, хапливо красноречие. Аз съм Ана Маняни и София Лорен. Слисана съм, докато гледам от някакво безопасно място вътре в себе си как тази друга жена, която съм аз, хапе края на ръката си, тропа с крака, тръсва глава. Наистина ли съм аз тази, която така гръмогласно кълне? Има нещо ободрително в това да избълваш навън трите години, стоте години преглъщани тръни. Да, аз съм. Мъничката аз, която просто заплаква, когато я заболи, или се усмихва, казвайки нещо задълбочено и утешително на човека, който може да е наблизо. Имала съм нужда от друг език, за да ме освободи от собственото ми възпиране, от самоцензурирането на доброто момиче. Махам се.

Направо излизам през вратата. Минава десет. Нощта още е безлунна и още съм гладна. Иска ми се да бях взела пилето. Въпреки че е горещо, треперя в роклята на оранжеви и розови рози, сякаш е ноември. Гладна съм, а роклята ми е толкова тънка. Не съм наясно защо тези два факта изглеждат свързани. Отначало тръгвам към Челе, но се отказвам и рязко свивам наляво, надолу по стръмната песъчлива пътека към един от топлите извори. Подхлъзвам се и се препъвам в тъмното без ботуши. Посядам за малко на ръба на една скала и чувствам как сълзите напират, но просто съм прекалено ядосана, за да ги оставя да рукнат. Помагам си с туфите диви цветя, разположени от двете страни на пътеката, за да се изкатеря обратно нагоре по стръмната страна на хълма. Забелязвам колко са деликатни цветята, но им се доверявам да ме държат. Нямам разрешително да шофирам в Италия. Имам силните си крака, сандалите с каишки, които протриват кожата и ми причиняват болка между пръстите. Забравила съм да си взема портмонето. Но така или иначе, в него няма много пари. Като говорим за загуби, бръквам в джоба на роклята си и изваждам банкнота от пет хиляди лири. Каквото и да е следващото, което ще правя, трябва да го финансират. Стъпвам бързо и тежко, докато се спускам към Шосе 321 за Пиаце. Шест километра осветен от звездите селски път. Съботна нощ в Тоскана.

С изключение на няколко преминаващи коли по пътя срещам само една млада сива лисица. Вървя бързо, сякаш съм тръгнала към определено място, но няма къде да отида. Знам къде живее Барлоцо и къде Флориана, но това не е от онези села, в които човек може да се отбие при някого в десет и половина в събота вечерта, освен ако не го гони мечка. Тоест, освен в бара. Знам, че това е първото място, на което Фернандо ще ме търси, и затова поех в обратната посока.

Пиаце е по-малко дори и от Сан Кашано — цялото село започва и свършва на един-единствен завой на пътя. Но там има остерия, т.е. кръчма, и докато минавам край нея, виждам масите пълни с хора, които още вечерят. Влизам вътре и се насочвам към бара, поръчвам си еспресо и се мъча да подхвана някакъв несериозен разговор със съдържателката, но тя сервира, почиства, а вероятно и готви съвсем сама, така че само се усмихва за добър вечер. Добър вечер. Много е късно за това, мисля си, докато излизам обратно на шосето. И тогава виждам тъмносиньото беемве да дебне. Знам, че Фернандо е разтревожен. Още не ме е видял и мога да реша да си поиграя с него, но не го правя. Изведнъж усещам, че ми липсва. Знам колко е трудно всичко това. Знам колко трудно може да бъде всичко през цялото време. Забързвам крачка и се преструвам, че махам на автостоп. Той спира и отваря вратата.

— Каквото и друго да се случи, колкото и глупаво да се държа, обещай ми, че никога повече няма да правиш така — казва той.

Обещавам, защото за това съм се подписала. Знам, че съм се подписала да проявявам снизходителност към оплакванията и променливите му настроения с такава самоуверена решителност, с каквато се врекох да споделям и добрите му страни. И все пак, уморих се да опаковам и разопаковам сърцето си. Тези негови кризи, които странно чувствам като предателства, ми причиняват опустошение. И трябва силно да отблъсквам това опустошение, за да си припомням как е устроен той. Цялото това поведение е израз на характера му, неизменен до мозъка на костите. Освен това Фернандо е италианец и знае какво не мога да науча аз. Знае, че животът е опера, на която трябва да пищиш и ридаеш и само понякога да се смееш. Между действията казва колко по-добре е сега, тъй като се е освободил от съня на стария си живот. Казва ми, че му харесва най-после да е в състояние да пищи, да се оплаква и дори да се смее. Казва, че най-много обича това, че може да плаче. Моли ме да го обичам повече заради трудното в характера му, отколкото заради благостта му — нещо, което един мъж никога не би поискал от жена, освен ако вече не знае, че е така. Все пак, да го успокоявам, се е превърнало в задоволяване на собствените ми желания, в някакъв вид суета и знам, че трябва да се пазя от това.

Просто седим в колата, изобщо не разговаряме, докато накрая аз не казвам:

— Колкото и да те обичам, понякога ме отблъскваш, поне от време на време, за малко. Нека се опитам да ти кажа как ме караш да се чувствам понякога. Когато се запознах с теб, ти беше уморен от това да си Фернандо, онзи другият Фернандо, с когото злоупотребяваха в много среди. Ти каза, че винаги си бил почтен, търпелив и жертвоготовен човек, а хората са се държали с теб дори още по-брутално. Знаели са, че ще го понесеш. Банката, семейството, приятелите — всички са вярвали в твоята издръжливост. Правилно ли съм разбрала?