Приближава на пръсти и шепне „извинявайте“, сякаш влиза със закъснение за второто действие на „Мадам Бътерфлай“. Барлоцо засвидетелства пристигането й, като става, поема чинията от нея и я слага на каменната стена до виното ни, после целува ръката на Флори и й дава стола си. Без да престава да е любезен, той подхваща:

— Посрамени, още работят като изполичари по нивите на благородниците, посрамени, още му отдават почит, свалят му шапка и по-скоро безропотно, отколкото с гордост оставят кошници с най-хубавите манатарки и най-тлъстите трюфели пред високите му излъскани врати. Чекът за заплата е прекалено тънко лустро, за да замажеш историята на един крепостен.

Като знае, че под кърпата чака нещо великолепно, Фернандо я повдига от чинията и разкрива нещо, което на пръв поглед е сладкиш, но впоследствие се оказва, че е хляб с пекорино. Той нарязва тънки, много тънки филийки с малкия нож, който Флори остави на ръба на чинията. Тя е донесла хартиени салфетки в джоба на пуловера си. Без да сваля очи от херцога, вади салфетките, слага по една под всяко парче хляб, докато Фернандо го реже, и раздава на всеки от нас. Това безмълвно смаляване на хляба и още по-тихото разпределение е извършено от Фернандо на добре отмерени интервали.

— Традиционалистите клатят глави. Едни живеят в селото, други до обработваемата земя, но никой от тях няма да се пресели в розово-жълтите палати. Казват, че животът бил по-хубав, когато беше по-труден. Казват, че храната имала по-добър вкус след продължителен глад и че няма нищо по-хубаво от това да виждаш всеки изгрев и всеки залез. Казват, че такъв би трябвало да е животът — да се трудиш, проливайки пот, да изяждаш своя дял, да спиш като дете. Казват, че не разбират тази ненаситна жажда да трупаш вещи, които не можеш да изядеш или изпиеш, да облечеш или да се топлиш с тях. Помнят времето, когато трупане още значеше да събереш три торби с кестени вместо две. Казват, че съседите им са изгубили способността да фантазират и да чувстват, а някои — и способността да обичат. Според тях, тъй като всички имаме всичко и същевременно нямаме нищо, единствената ни задача е вечно да се стремим да проумеем ритъма на нещата. Светлината, тъмнината. Сезоните. Живей с благодарност в изобилието, живей с благодарност и в нищетата. Или ги приемаш и двете, или се самозалъгваш с подобие на живот. Казват, че всеки, който е отишъл да живее в розово-жълтите палати, иска да умре, а междувременно гледат поредното, още по-изродено телевизионно предаване с танцуващи момичета и водещ с грозна перука, наричайки това преживяване „свободно време“. Леснината и охолството се просмукват едно в друго и създават едно-единствено чувство, което май много прилича на безхаберие. При целия този лесен живот, при това изобилие. Какво може да очаква човек от тях, освен безхаберие?

Думата, която Барлоцо употребява за безхаберие, е sprezzatura. Тежка дума, тежко понятие. В превод означава „състояние, в което не се изисква усилие“. Означава да овладееш нещо — изкуство, живот, — без всъщност да работиш над него и резултатът е безхаберие.

— Традиционалисти, прогресисти, ох. Може би единственото, което има значение, е да доведем живота си до края. Сещате се, да накараме живота да продължи до последно, така че всичките му части да излязат по равно, все едно потапяш последното парче хляб в последната капка зехтин от чинията и го изяждаш с последната глътка вино в чашата си — обобщава Флори.

Херцогът става, отива при Фернандо и слага ръце на раменете му. Мести погледа си от мен към Флори и обратно от Флори към мен.

— Вие с Флори сте много сходни, Шу. Но ти повече приличаш на майка ми. И за нея животът беше труден.

— Но аз не мисля, че животът е труден.

— Е, да. Сега със сигурност не мислиш. Не и след всички „настройки“, които си направила през годините. За нея животът беше прекалено ярко осветен, твърде голям и твърде далечен, затова присви очи и скъси предния план. Като художник импресионист заглади грапавините, създаде своя собствена дифузия, своя прозрачност. Гледаше живота сякаш на светлината на свещ. Сякаш почти винаги блуждаеше в нещо като елегантно неподчинение. Здраво вкопчена в тайните си. Като теб. И мислеше, че всичко може да се реши с питка хляб. Като теб.

— Вярно е, тя вижда нещата по свой си начин — казва Фернандо и разказва една история за мен и Ерик.

Веднъж го возех към училище по шосе „Рио Американо“ в Сакраменто. Познавахме всяка отбивка и завой на това шосе, всичките сгради и забележителности по пътя, затова една сутрин, когато на около сто метра пред нас забелязах нова табела, смушках Ерик и казах:

— Виж, скъпи, нова френска пекарна! — „Pain“, хляб — това прочетох в четирите яркочервени букви.

— Мамо, на табелата пише pain. Pain като болка. Това е клиника, мамо11 — отвърна ми той.



Понеже е човек, който никога няма да развали някоя хубава история в името на истината, Фернандо разкрасява подробностите и с херцога плесват ръце. Изчаквам, докато утихнат и смущението ми малко се смекчи, а после питам Барлоцо:

— Какво знаеш ти за моите тайни?

— Ако знаех нещо за тях, нямаше да са тайни, нали? Мога само да кажа, че загадъчните хора обикновено разпознават другите загадъчни хора.

— Значи, ако усетиш, че имам тайни, това означава, че и ти също имаш. Така ли? — питам аз.

Флори повдига глава и бързо се съвзема от изненадата си, като посяга към чинията, която, с изключение на трохите и стария сребърен нож вече е празна.

— Да. И нека засега просто си останат такива.

— Добре. Но що се отнася до опитите ми да решавам проблемите с хляб, ами, според мен каквото и да се случва, една хубава франзела не може да навреди. Като стана дума за хляб, пак ми свърши розмаринът. Ще ми донесеш ли малко?

— Ама ти да не пълниш дюшек с розмарин? Никога не съм познавал човек, толкова обсебен от тая проклета трева, колкото си ти — отвръща ми той.

— Може би, защото ми липсва морето. Розмарино. Розата на морето. Онова обрасло място до старите бани е почти толкова хубаво, колкото и вкоравените от сол храсталаци, които растат покрай Средиземно море.

— Ще ти донеса толкова розмарин, че да напълниш поне десет дюшека, и с удоволствие ще седя до края на колкото кажеш от екзотичните ти вечери. Но може ли лично за мен винаги да правиш питка нормален, обикновен хляб? И да ми наливаш чаша вино, и да слагаш каничка зехтин на масата? Мисля, че е време да се науча на това, което прави Флори — да свикна да завършвам нещата по равно — и хляба, и зехтина, и виното.

Слагаш пилето в тава за печене върху хубаво легло от ряпа, картофи, лук, праз, моркови…

В някои от сутрините се отказваме от разходките надолу до топлите извори и се покатерваме зад селото, до мястото, където са били първоначалните терми, т.е. спа. Самата дума „спа“ е латински акроним на salus per aquum, здраве чрез водата. Надничайки в изоставените зали, където някога Медичите са идвали да топят телата си, се чудим: ами ако е вярно това, което докладва селското разузнаване? Основната реконструкция на баните от флорентинска корпорация определено би променила колорита на селото. То би се превърнало в изкушение за изисканите и стресираните, които ще идват да се възстановяват с топла вода и масажи на болните си гърбове. Дремещото селце ще се събуди, но не непременно от красив принц. Поглеждам крадешком моя красив принц, докато вървим мълчаливо, всеки от нас залутан в собствените си блянове. Ала какво е това? Какво е това бавно, продължително потреперване в мен? Може ли да е предизвикано от безпокойството на ветровете, които се опитват да изтласкат лятото? Дали пък не е от съпружеската му силна ръка на ханша ми, докато вървим един до друг? Лицето ми гори там, където той ме докосна преди минута, когато ме целуваше. Хареса ми неговият вкус, останал по устните ми, и това как се смесва с вкуса на кафе, на мляко и хляб, на зрънцата неразтопена захар по неговите устни. Като хубав маслен кекс, такъв вкус има. Как може да ми го причинява? Как може да ми замайва главата? А възможно ли е да не е от него? От високото кръвно е. Защо не се сетих? Сигурна съм, че е това. Високото кръвно налягане предизвиква треперене. Или пък е някой хормон, който е хукнал да си върви, после пак се втурва обратно, ей така, за забавление? Може би е от Фернандо. Решавам, че е заради него, но е противно да не съм сигурна. А по-ужасното е, че този мъж може също толкова умело да предизвика у мен трепет от друг вид.

Отвън в градината съм, занимавам се с едно пиле, приготвям го, както Флори ми каза, че го е поднасяла майка й за неделен обяд. Направила съм точно това, което ми е наредила: „Слагаш пилето в тавичка за печене върху хубаво легло от ряпа, картофи, лук, праз и моркови…“

Инструкциите й бяха секнали тук, затова продължавам сама. Напълвам корема му с шепа чесън, скилидките са смачкани, но небелени, после натривам гърдите до блясък със зехтин, а накрая го украсявам с дебело клонче розмарин. След около час в пещта на дърва кожата е добила бронзов загар и е хрупкава, соковете изтичат на златни поточета и аз изваждам пилето да престои в продълговата, дълбока, затоплена чиния. В къщата поставям тавичката върху силен огън, изстъргвайки мазнината от печенето и парченцата карамелизирани зеленчуци, които лепнат по тавата, и освещавам всичко това с бяло вино, като накрая преобразявам соковете в сос, който има вкус колкото на съботна вечер, толкова и на неделно пладне. Поставям в соса копанки от хляб и ги оставям за момент да се накиснат в него, докато загрявам половин чаша вин санто12 и пускам шепа едри зибиби — стафиди от остров Пантелерия срещу Сицилия. Дивите марули, всичките измити, подсушени и увити в кухненска кърпа, са готови в хладилника. Отварям совиньон блан от Кастело дела Сала и го набучвам в кофичка с лед.