— Мислиш ли, че е истина? Въпрос на избор ли е щастието?

— В повечето случай е така според мен. Поне много по-често, отколкото много от нас разбират или вярват, че е.

Камбаните в селото известяват полунощ като в приказката за Пепеляшка. Ние се суетим наоколо, събираме нещата си и нахлузваме ботушите. Като се смеем по целия път, изкачваме хлъзгавия склон и се издърпваме една друга по стръмното. Заварваме мъжете седнали на пода на терасата, с лице един към друг — херцогът преподава урок по астрономия на спящия Фернандо.

— Виждам, че всичко тук е наред, затова се качвам нагоре и отивам да спя — Флори се смее с нейния тъничък момичешки смях, а херцогът се разгъва по цялото си протежение, за да я последва и техните „лека нощ, лека, съкровища“ звънтят през ветреца в мрака. С ръце скръстени пред гърдите, в опит да разтрия раменете си и да ги стопля, стоя и си мисля колко много си приличат човешките копнежи — да лагеруваш край Мисисипи, да нагазиш в етруски извор, пърженето на бекона, ароматът, който може да долети от картофа, и тревите, наредени заедно върху пушека на огъня, мирисът на бурно море и пресипналото стенание на водата, която стърже в камъка, вълните, как напредват все повече и повече върху пясъка, търсейки края на земята. Търсят почивка. Така правим и ние.



Schiacciata Toscana — Тосканска скиачата (плоска питка)

За две плоски питки от 40 см:

1 супена лъжица активна суха мая или 1 1/2 бучки прясна мая

1 равна чаена лъжичка кафява захар

2 3/4 чаши хладка вода

1/2 чаша студенопресован зехтин

3 чаени лъжички фина морска сол

6 1/2 чаши обикновено брашно

1 чаша фино смляно царевично брашно

2 супени лъжици пресни листа розмарин, смлени на прах

едра морска сол (по желание)

допълнително зехтин за намазване на тавичките, за поръсване и за придаване на блясък накрая

В голяма купа размесете маята и захарта в хладката вода и бъркайте, докато кристалчетата захар се разтворят. Покрийте с найлон и оставете за 10 минути. Разбъркайте зехтина и солта заедно и ги изсипете в сместа с маята. Започнете да прибавяте брашното, чаша по чаша, като разбърквате добре след всяка доза. Прибавете царевичното брашно наведнъж и размесвайте, докато получите меко, сухо тесто. Ако тестото ви се струва лепкаво, прибавете допълнително брашно — една по една супени лъжици. Обърнете тестото върху леко набрашнена повърхност и го месете 10 минути. Поставете го в чиста, леко намазнена купа и го покрийте с найлон. Оставете го да втасва един час или докато обемът се удвои.

Освободете въздуха от тестото със силен удар, разделете го на две и разтеглете всяко парче върху дъното на леко намазнена тавичка за печене с диаметър 30 сантиметра, поръсена с царевично брашно. Тестото малко ще се противи, но не се изкушавайте да използвате точилка. С върховете на пръстите си избутайте тестото до краищата на тавата и го оставете да почива. Върнете се към него след няколко минути и пак го издърпайте до ръба. До този момент тестото си е починало достатъчно и би трябвало да се държи доста послушно под пръстите ви. Покрийте подготвените скиачати с чисти кухненски кърпи и ги оставете за половин час. През това време загрейте фурната на 230 градуса.

След второто втасване притискайте, с кокалчетата надолу, юмруци върху повърхността на питките, като ги „сплесквате“ и образувате вдлъбнатини. Напръскайте отгоре скиачатите със зехтин, който ще се излее във вдлъбнатините, и поръсете розмарина и морската сол, ако ще ги използвате. Печете питките 20–25 минути, или докато придобият тъмнозлатист цвят. Прехвърлете изпечените хлябове от тавичките върху метални решетки, за да се охладят. Като използвате сладкарска четка, намажете горещите, току-що изпечени питки с няколко капки зехтин.

Сервирайте ги топли или на стайна температура. Според обичая, вместо да се режат на парчета, скиачатите се разчупват и се раздават на масата от ръка на ръка.

Ти да не правиш дюшек с пълнеж от розмарин?

Лявото. Винаги лявото. Отражение на политическо виждане в тази част на Тоскана и на ръката, която Барлоцо използва — умело като маестро пред своя оркестър, за да подсили речта си.

— Siamo un ро rossi qui. Ние тук сме малко червени — казва той една вечер, докато се катерим към бара за аперитив.

Има предвид комунизма. Червеният цвят символизира политиката, пуснала корени тук след Първата световна война, когато контадините, земеделците, се върнали у дома в Тоскана по-малко на брой, отколкото когато заминали. Пропастта между имащите и нямащите се била задълбочила още повече и мизерията станала свирепа като чума. Хората умирали от глад, сякаш войната още бушувала. Политическите фракции, които се пръкнали от тази беднотия, настоявали за правото да работиш и да ядеш — нещо не много по-различно от това, което искали подобните фракции в Русия. Ето какво означавало да си червен тук. И още е така.

След Първата световна война държавата издавала и преиздавала закони, изобретявайки възхитителни на думи системи, някои от които дори били приложени, функционирали, донесли облекчение. Но инерцията била прекалено слаба, твърде погрешно насочена към останалото средновековно крепостничество за онези, които още обработвали земята. Аристократите продължавали да сключват договори със своите неграмотни земеделци, като заявявали, че седемдесет и пет, дори осемдесет процента от реколтата ще бъде преотстъпена, но господарите знаели много добре, че с този дял селяните щели да продължават да гладуват. Образованието на децата на земеделците било забранено не само защото дори и най-невръстните ръце можели да работят, но и защото непровокираните умове гарантирали поредно поколение в робство. Както правели от седем-осем века насам, облечени в красиви палта, скроени от скъп плат, яздейки високо върху седлата на своите охранени кримски ловджийски коне, с печалбата земевладелците купували още земя. Винаги нова земя, без мисъл за по-добри сечива или ремонт на къщите, които крепостните им селяни обитавали заедно с животните. И така, по време на краткия мир между двете войни имало време само да закърпват с преустройство. Но след това левите фракции набрали сила.

Аристократите си останали аристократи, но местното законодателство настойчиво им внушавало да проведат реформи. Дяловете на фермерите били увеличени, а нищетата била смекчена. Твърде малко, твърде късно — много селяни отдавна били побягнали на север в трескаво очакване на среща с индустриализираната мизерия. Надниците, с които едва можело да се купи храна и да се плати наемът, им изглеждали невероятно щедри и хората не искали да се връщат обратно.

Седнали по залез върху каменната стена на площада, с глинена кана вино до нас, тримата говорим за политика. Херцогът довежда темата до настоящето.

— Винаги има щастие в новия куп проблеми. И понеже това е истина, в момента през селото минава друг вихър. — Къдрички дим се вият около бялорусата му коса. — Кампанията на прогресистите.

Прогресистите са по-кресливите от двете обособени обществени секти в Сан Кашано. Те драпат да скочат в бъдещето, като блъскат с юмруци и крещят „достатъчно“, изисквайки прогрес, сякаш се черпят с джин. С по-натъжени гласове, другата секта — традиционалистите — се увъртат около ритуалите и твърдят, че единственият истински прогрес чака на няколко крачки отзад, в миналото.

Прогресистите, които живеят в селото, искат да продадат своите разпадащи се къщи с червени покриви, скупчени покрай малките, лъкатушещи улички. Ние с Фернандо смятаме тези къщи — непокорни и омагьосани вечно да са килнати на една страна — за доста красиви и искаме да си купим такава. Ала селяните предпочитат жилищна кооперация или апартамент в един от розово-жълтите панелни дворци, които чакат в ниската част на селището. Вече няма да качват дърва нагоре по стълбите и да свалят обратно пепел надолу. Само прилежните, безстрастни пламъци на хубав огън от газ. Копнеят за вградени, облицовани с пластмаса дрешници, а не за онези гардероби от черешово дърво, огромни и дълбоки като пещери. Искат мивки от неръждаема стомана, а не някаква си мраморна вана, изтъняла от матриархално търкане; искат грамадни, фалшиви слънца, полюшващи се от таваните, вместо грубите, ръчно ковани железни фенери, които преди сто години дядото на Биаджоти изработвал за цялото село.

Що се отнася до прогресистите, които още живеят в провинцията и обработват земята на благородниците, те копнеят да забравят своите къщи без наем, със стени, дебели един метър, вледенени осем месеца в годината, където някога са живели по три или четири поколения от едно семейство и всяко поколение се е грижело за другите. Но вече няма такива епични семейства. След като старите умират, а младите бягат, само онези, които са твърде възрастни, че да избягат и твърде млади, за да умрат, само те остават в този неподвижен, застинал живот.

От известно време вече всеки месец се плаща надница за обработване на земята, заедно с много справедлив дял от реколтата. И прогресистите твърдят, че определено са достатъчно богати, за да купят своя собствена част от розовожълтите палати, където мобилните им телефони ще имат чист сигнал, а те ще се радват на повече входове за телевизори и по-малко прозорци за миене. Но не само страстното желание за електронни забавления и равни, гладки стени подтиква прогрестните. Ядът тук е наследствен.

— Това е утайката, останала от акционерната система — казва Барлоцо, а Флори се появява на площада и носи чиния, завита с кухненска кърпа.