Щом излезе във фоайето, Чарли започна да се чувства малко виновен. Не беше ли все пак малко кофти да остави Теймз сама?

Е, момиче като Теймз нямаше да остане само за дълго. Освен това вината си беше нейна. Беше го влудила с празните си приказки.

Докато вървеше към колата му се стори, че видя Сънди да се качва в черен линкълн. Имаше нещо смътно познато в шофьора. Това не беше ли Хърбърт или как там му беше името, дето му го беше дал Клей?

Той ускори крачка. И двамата се бяха съгласили, че филмът беше скапан, така че може би тя щеше да вечеря с него в края на краищата.

Преди да стигне до линкълна, той потегли в обратна посока. Той се качи във ферарито си. Може би ще я проследи малко, да види къде отива. В края на краищата нямаше какво друго да прави.


Хърбърт включи високоговорителя и заговори по малък ръчен микрофон.

— Момчето е пред на. В пълна безопасност е и ще бъде така докато правите всичко, което ви казваме.

— Кой сте вие? — каза Сънди сърдито. — Къде е мистър Юсан?

Хърбърт замълча, за миг смутен от нейния гняв. Беше очаквал тя да бъде кротка и уплашена.

— Детето е при нас — продължи той. — Неговата безопасност зависи от вашето поведение. Мистър Юсан сега не може да ви помогне. Вие сте в наши ръце. Трябва да бъдете послушна и кротка, иначе детето ще свърши като кучето.

— Какво куче? — попита тя, обзета от гадно чувство. Беше чувала гласа на този мъж някъде преди това.

— Погледнете пакета отдясно на седалката.

Внезапно светлините в колата светнаха. Тя се огледа. Господи! Чувстваше се като затворник в черна килия. Колата се носеше бързо и тя не можеше да види нищо през плътното черно стъкло.

На седалката имаше кафява книжна кесия. Тя я докосна. Беше влажна. Бръкна вътре, погледна, опипа и изпищя.

В пакета беше главата на Лимбо.


Мардж Линкълн Джеферсън натъпка още един шоколад в устата си. Беше й писнало. Откакто каза на Хърбърт, че Луела иска парите, беше отхвърлена и от двамата. Луела я отпращаше с извинения, когато тя се опитваше да се види с нея. Не й беше позволено да отива по-далеч от входната врата.

— А какво става с кръга от приятели? — изстена Мардж. — Кога ще бъде следващата вечер?

— Не мога да кажа — измърмори Луела припряно и затръшна вратата под носа й.

Хърбърт не беше по-добър. Винаги е било трудно да ум се угоди, но сега тя не можеше да направи нищо както трябва и той й ръмжеше и я биеше през цялото време.

Отново й беше останал само телевизора за компания, а заплашваха да й вземат и него, защото Хърбърт не беше внесъл последната такса.

Мардж седеше умислена. Знаеше, че те кроят нещо, защото тази сутрин Хърбърт беше учудващо весел и на излизане извади и й даде голяма кутия с шоколад. Тя беше удивена.

Беше забелязала раздвижване у съседите — Луела и съпругът й изнасяха пакети и куфари до комбито си цял ден и ги товареха, като че ли заминаваха на пътешествие.

Мардж натъпка още един шоколад в устата си и отново се приближи до прозореца. Виждаше добре това, което става.

Ако щеше да има още една сбирка на кръга от приятели тази вечер, тя възнамеряваше да участва.


Слушайте внимателно — каза Хърбърт.

Те наближаваха целта и беше време за инструкции.

Сънди се сви на задната седалка, колкото се може по-далеч от отвратителния пакет. Фактът, че не можеше да види лицето на човека с равния безличен глас, като че л правеше нещата по-лоши. Тя беше уплашена, но решена да опита да остане колкото е възможно по-спокойна.

— Кой сте вие? — попита тя отново. — Какво искате?

— Само слушайте — настоя грубо Хърбърт. — Ако ослушате и правите това, което ви се казва, всичко ще бъде наред. Ако не правите това, което ви казвам, момчето ще умре като кучето.

— Колко пари искате? Имам пари, мога да донеса още. Колко?

Той замълча. Не му беше хрумнало, че може да получи пари от нея. Мисълта беше привлекателна, но още по-привлекателно беше да продължи с оригиналния си план.

— Парите няма да помогнат на момчето. Отиваме в една къща. В тази къща ще правите това, което ви се казва. Няма да говорите с никой друг, освен с мен. Една дума където не трябва и момчето ще умре. Ако подам сигнал, има хора, които веднага ще започнат да действат, така че не се опитвайте да се измъкнете от каквото и да било. Разбирате ли?

— Да, разбирам — тя отчаяно се мъчеше да си спомни къде беше чувала този глас. — И какво се предполага, че трябва да правя?

— Нищо, което не сте правили преди и не ви е било приятно. Трябваше да ме чакате. Ако ме бяхте чакали, нямаше да ви карам да правите това.

— Да ви чакам, ли? Аз познавам ли ви?

— О, да, познавате ме.

Това беше като продължение на лошия сън от Палм Спрингс. Чувстваше се гадно и в капан. Това трябваше да е деяние на Клод Юсан, макар че как би могъл да намесва Жан-Пиер? И кой беше откачения, дето караше колата? Тя познаваше гласа му… кой беше той?


Чарли се отегчаваше. Беше смешно и детинско да преследва Сънди. Дори не беше сигурен, че точно тя беше в колата; само я беше зърнал. И къде, по дяволите, отиваха те? Далеч от Бевърли Хилс и надолу по угасни малки улички с безкрайни редици запуснати къщи.

Два пъти той реши да спре и двата пъти промени мнението си, защото след като беше стигнал до тук, можеше да види къде отива тя. Разбира се, нямаше да й позволи да го види; щеше да бъде твърде неприятно тя да разбере, че я е следил.

Хрумна му, че може би я харесва. Не, беше по-силно от това. В нея имаше нещо… просто в нея имаше нещо.


Есме Май още веднъж се втренчи в Жан-Пиер. Беше заспал дълбоко в леглото си, дългите му черни кичури се извиваха около невинното му лице. Къде беше онова малко куче? Беше го търсила навсякъде. Вечерята му го чакаше, а мис Симънс й беше казала да провери дали кучето си е изяло вечерята.

Е, сигурно е хукнало някъде по брега, защото Есме Май беше прегракнала от викане.

Тя издърпа завивките върху Жан-Пиер и се затътри към кухнята, за да изпие една хубава гореща чаша кафе.

59

Колата спря.

Гласът предупреди:

— Сега просто си спомнете всичко, което казах. Ако правите това, което ви се казва, ще се върнете обратно в тази кола след няколко часа. Ще вземем момчето и ще закарам и двама ви в къщи. Ако не се подчинявате, е, знаете какво можете да очаквате. Животът на момчето е във ваши ръце.

Тя мълчаливо чакаше мъжът да се представи. Нямаше смисъл да пищи или да бяга. Ако той държеше Жан-Пиер, тя просто ще трябва да прави това, което той й казва.

Вратата се отвори и тя видя, че са на тиха улица. Очите на Хърбърт избягваха нейните, когато я хвана за ръка и й помогна да излезе от колата. Тя беше почти сигурна, че никога не го е виждала преди това.

Той я поведе мълчаливо по пътеката към малка занемарена къща и рязко почука на вратата.

Отвори я жена ниска и слаба, в зелена сатенена рокля с цели купища изкуствени бижута.

Те не си казаха нищо, но очите й се стрелнаха към Сънди изпитателно.

Хърбърт я поведе през скърцащото стълбище в спалня и бързо затвори вратата. Беше плувнал в пот. Той копнееше за един душ.

Той се облегна на вратата.

— Съблечи си дрехите — каза той. — И облечи това.

Той кимна към черна роба, просната на леглото.

Тя се вторачи в него.

— Съблечи си дрехите — изръмжа той.

Тя бавно се наведе и първо издърпа ботушите си; после, като се обърна с гръб към него, изхлузи панталоните си и горнището от шифон. Отдолу носеше бикини и сутиен с телесен цвят. Тя нахлузи робата през главата си.

— Съблечи всичко — изкомандва Хърбърт.

Чувстваше неудобна стегнатост в панталоните си.

— Кажете на Клод, че шегата му отиде твърде далеч — каза тя слабо. — Ще завърша проклетия филм, ще го направя.

Тя започна да плаче.

— Това няма нищо общо с Клод, това съм аз, аз. Не знаеш ли кой съм аз?

— Какво искате от мен? Какво съм направила?

— Престани да хленчиш и си свали останалите дрехи. Една курва не би трябвало да се притеснява, когато си сваля дрехите.

Тя бавно издърпа бикините си изпод робата. Той ги взе от нея и ги напъха в джоба си.

Тя се мотаеше със сутиена и той каза:

— Свали робата. Искам да те видя гола.

Тя се чудеше дали ще я убие. Имаше такива празни и зли очички. Тя потрепера неудържимо.

— Кой сте вие? — попита тя. — Защо ми причинявате това?

— Свали си робата — запелтечи той.

Той бе вдървен и възбуден. Една вена пулсираше на шията му. Очите му блестяха.

Тя изхлузи робата през главата и застана лице в лице с него.

Той се вторачи в нея, изпълнен с омраза. Погледът му шареше по голото й тяло.

После, преди да е станало твърде късно, той заповяда:

— Обърни се и не гледай назад. Ако се обърнеш, момчето ще умре!

Тя се обърна с гръб към него и уплашено затвори очи. Сви се в очакване на това, което предстоеше.

Той рязко разкопча панталона си, с вдървени от бързане ръце и с тих мъчителен стон се облекчи в бикините й, които издърпа от джоба си.

Не направи опит да се доближи до нея. Нека я накара да чака, да страда малко в очакване на неговото докосване.

Тя го чу да бърника из дрехите си и после краткия мъчителен стон. Тя затаи дъх от отвращение. Знаеше какво беше направил.

И след това тя разбра кой беше той. Маниакът, който й беше писал всички онези мръсни писма. Той трябваше да е! И гласът — сега тя беше почти сигурна, че това беше същият глас, който й мърмореше мръсотии по телефона.

Хърбърт отново се почувства силен. Той пак владееше положението. Погледна виновно часовника си. Луела вероятно чакаше.

— Облечи си робата и върви след мен — каза той.


Чарли паркира от другата страна на улицата, малко по-надолу от линкълна.

Той наблюдаваше как шофьорът избутваше Сънди към занемарената малка къща.