Джаки Колинс

Грешниците

1.

Хърбърт Линкълн Джеферсън гледаше с отвращение жена си Мардж. Тя се беше проснала върху дивана пред телевизора, краката й бяха разкрачени, показваха се дебелите й бели бедра, ядеше портокал, по брадичката й се стичаше сок, държеше в ръка една кутия с бира, от която от време на време глътваше по някоя глътка. Беше облечена в синя памучна рокля, която беше толкова тясна, че се беше разцепила под едната й мишница. Огромният й бюст висеше в мръсен бял сутиен, който се виждаше през сцепеното. Случаен човек трудно можеше да определи възрастта й и може би щеше да я изкара десет години по-възрастна, отколкото беше в действителност. В действителност тя беше на тридесет и пет години.

— Тръгвам — обяви Хърбърт.

Мардж изобщо не отлепи очи от телевизора. Тя натъпка още портокал в устата си и измърмори:

— О’кей, Хон.

Хърбърт излезе от избелялата розова къща, една от многото в редицата от избелели къщи. Той ритна злобно котката на Мардж, която се замота в краката му, и закрачи към автобусната спирка. Беше привечер. Беше ужасно горещо. Хърбърт беше бесен, че няма кола. Всеки имаше кола в Лос Анджелис. Миналата седмица той имаше един хубав блестящ сив Шевролет, но му го взеха, защото не можа да плати навреме вноската по изплащането.

Хърбърт беше среден на ръст, слаб мъж с кафява коса и остри черти. Не изглеждаше добре, не беше грозен, просто беше прекалено обикновен на вид. Беше от този тип хора, които никога не се запомнят, освен ако не се втренчи във вас с лукавите си кафяви очи и тогава вие потрепервате от някакво странно чувство. Очите му бяха подли, жестоки и хищни.

На автобусната спирка пред него имаше едно младо мексиканско момиче. Той бързо го прецени. Твърде младо и твърде слабо, но девствено, той беше сигурен в това. Той се притисна към него докато се качваха в автобуса, тя се обърна и го изгледа уплашено. Той я заряза и седна до една зряла матрона, вероятно икономка на някоя богата филмова звезда. Не, ако беше такава вероятно щеше да има своя собствена кола.

В автобуса се носеше застояла миризма на засъхнала пот и Хърбърт сбърчи отвратено нос. Той беше взел душ преди да излезе. Понякога вземаше душ четири или пет пъти на ден. Човекът, който той наистина обожаваше, беше Тини Тим, защото беше прочел някъде, че той взема душ всеки път, щом може да се измъкне. Хърбърт наистина обожаваше такава чистоплътност.

Зрялата матрона се размърда на мястото си. Не й харесваше натискът на крака на Хърбърт върху нейния. Но той се взираше напред с обикновеното си лице и тя не можеше да разбере дали го прави нарочно.

Дъртата торба носи жартиери, помисли си Хърбърт. Единият от тях се беше забил в него. Той премести ръката си така, че да се притисне странично към гърдата й. Тя се притисна по-плътно към прозореца, докато Хърбърт продължаваше да гледа безизразно напред.

На следващата спирка жената слезе и Хърбърт си премести коленете така, че тя да се отърка в него, докато минаваше. Почувства очертанията на огромните й бедра с коленете си и се засмя мислено. Дърта крава, що пък малко да не я подразни. Всички обичаха малко да бъдат подразнени, дори и дъртите крави.

Той си помисли с любов за писмото, което беше изпратил на червенокосата филмова звезда Анжела Картър. Беше й го изпратил по пощата снощи и вероятно тя вече го беше прочела. Той беше успял да намери домашния й адрес; това беше едно от предимствата на работата, която вършеше сега. В службата имаха папка с адресите на повечето филмови звезди. Той работеше в шофьорска агенция, която беше наета от Рейдиънт Продъкшънс. Най-важното, когато пишеш на хора, беше да си сигурен, че те ще отворят лично писмото. В това беше целият смисъл.

На Анжела той беше описал пламенно и подробно какво би желал да свърши с нея. Нито една подробност не беше спестена; беше й изпратил и едно малко пластмасово пликче, в което гордо беше онанирал.

Това беше едно от най-добрите му литературни постижения и той се надяваше, че мис Анжела Картър ще го оцени.

Автобусът пристигна на неговата спирка и той измина късото разстояние до Сюприйм Шофър Къмпани.

2.

Жената погали мъжа под себе си, в отговор неговите ръце потупаха извития й гол гръб.

Тя беше красива по един необикновен начин. Дълга буйна коса обрамчваше загоряло, почти диво лице. Очите й бяха смесица от кафяво и жълто. Устата беше широка и чувствена.

Те лежаха на легло с черни копринени чаршафи. Един чаршаф покриваше жената от кръста надолу. Тя имаше прекрасно тяло — комбинация от дълги крака и красиви извивки.

Тя изстена и се наведе, за да целуне мъжа. Той също беше гол. Здраво кафяво тяло с косми по гърдите, красиво очертани мускули.

Докато се целуваха, тя се протегна към пода и изпод кревата извади малък пистолет, който насочи към главата му.

Свършвайки с целувката, тя прошепна:

— Сбогом, мистър Фаунтин.

С бързо движение той я отхвърли то себе си и измъкна пистолета от ръката й.

Тя се сви на пода и го погледна втренчено.

Той се засмя.

— Повече късмет следващия път, скъпа, нямаш работа с бойскаут.

Тя вдигна ръка, опита се да го удари и един глас извика:

— Стоп.

Сънди Симънс вдигна ръце, за да се прикрие. Гардеробиерката бързо донесе един халат и я заметна с него.

Еб Стейн, режисьорът, се приближи. Той беше дебел и дъвчеше една древна воняща пура. Обърна се към мъжа, който лежеше на кревата и му каза:

— Съжалявам, Джек, твърде много цици.

Джек Милан се захили. Той беше добре запазен четиридесет и деветгодишен мъж с блестяща черна коса и усмивка, която го беше задържала по върховете на бизнеса двадесет години.

— За мен никога няма достатъчно цици, Еб, старо момче.

Всички, които чуха се засмяха, с изключение на Сънди, която се сви нещастна на пода и придърпа халата около себе си.

Защо въобще се съгласи да участва в този филм? В Италия, всъщност в повечето европейски страни на нея гледаха почти като на звезда, а тук в Холивуд я третираха като едно нищо.

Еб се обърна към нея:

— Слушай, сладурче, знам, че имаш там един страхотен чифт топки, но просто ги дръж насочени към мистър Милан, а?

— Съжалявам — каза тя напрегнато — просто е много трудно, когато той ме хвърля на пода. Може би, ако ми разрешите да нося нещо прикриващо, както исках…

— Не, така нещата ще изглеждат още по-зле.

Той имаше предвид „месата“, които някои жени филмови звезди настояваха да носят при заснемането на голи сцени. Това бяха кръгли чашки с телесен цвят, които покриваха зърната. Сънди беше помолила да ги носи, но договорът й за филма постановяваше, че тя ще прави това, което поиска филмовата компания, а те не искаха „меса“. Така че, като се изключат един миниатюрни бикини, тя беше цялата на показ пред всички от екипа, който като че ли се беше удвоил днес.

Тя се ужаси от мисълта, че трябва отново да свали халата.

Еб каза, като че ли четеше мислите й:

— Лягай на кревата, нека ти покажа какво имам предвид. Имаш ли нещо против, Джек? Мога ли да заема мястото ти?

— Дали имам нещо против? Само ми дай един скоч и цигара и ще снимам тази сцена цял ден!

Смехът се усили и Сънди неохотно свали халата. Мъчеше се да не обръща внимание, стараеше се да не забелязва ухилените лица, които я зяпаха.

Тя легна в кревата, частично покрита под чаршафите.

— Сега нека да го направим в забавен каданс — каза Еб. — Покажи ми как я отхвърляш от себе си.

Силните ръце на Джек бавно я вдигнаха и я завъртяха настрани. Дебелите ръце на Еб я прихванаха и сега двамата мъже я държаха.

— Опитай се да я задържиш така завъртяна към теб — каза Еб — точно това е, чудесно. А сега на пода, скъпа, когато ти опитваш да го удариш, просто трябва да си с гръб към камерата. Ето така.

Той още веднъж прихвана тялото й и този път тя беше сигурна, че дебелите му ръце не се плъзнаха случайно по гърдите й.

— Сега ще спрем за обед — той се обърна към Джек Милан, който слезе от кревата обут в оранжеви къси жокейски гащи и къси чорапи в тон. — Всички да са тук точно в два часа. Хайде, Джек, ела да те черпя едно уиски.

Сънди бавно тръгна към съблекалнята си. Едва се удържаше да не заплаче. Беше толкова унизително да се отнасят така с нея. Мислеше си, че ще е добре да участва във филм на Джоек Милан, но се оказа, че е само едно от многото момичета в шпионски филм. Беше толкова нетърпелива да напусне Рим, че почти не погледна сценария. А искаше да види и Холивуд; Холивуд беше по-близо до Рио, където тя беше родена.

Сънди имаше щастливо детство. Баща й беше южноамериканец, а майка й французойка. Двете националности бяха много съвместими.

Когато стана на шестнадесет години реше да стане актриса и убеди родителите си да я изпратят в една театрална академия в Лондон. Тя беше най-добрата. В Лондон живееше при по-възрастната сестра на майка си, леля Жасмин. Разбира се, можеше да се връща в Рио всяка ваканция.

Родителите й загинаха в автомобилна катастрофа два дни след като тя беше тръгнала.

Сънди беше съкрушена. Тя обвиняваше себе си, като мислеше, че ако беше там, това можеше и да не се случи.

Баща й почти не беше оставил пари. Щедър човек, той живееше на широко, харчеше много и раздаваше заеми на всички.

След погребението Сънди реши да остане в Лондон и да продължи учението си. Имаше няколко хиляди лири, които майка й беше оставила.

Животът беше твърде различен за да може да се приспособи към него. Малък апартамент в Кенсингтън, студеното време и леля Жасмин, която мислеше, че е грях да проявиш каквато и да е привързаност.

Сънди считаше, че това е странно и обезпокоително. Тя имаше нужда от любов и привързаност и като че ли нямаше към кого да се обърне.

Тя се потопи в работата си в академията.