Саша Гулд - Градът на тайните

— Ела — вика ме Паулина, протягайки ръце към мен. — Ела да танцуваме.

Но някакъв мъж в сребрист жакет пристъпва помежду ни и обвива ръце около талията ми.

— Цяла вечер се опитвам да събера кураж да заговоря тази прелестна непозната.

Очите му са добри. Сърцето ми пърха, когато за момент се чудя дали това не е Винченцо.

— Не мога да си представя, че изобщо някога ти липсва кураж, Пиетро — дразни го Паулина.

— О, но е така — отвръща той. — Всеки път, когато каня красиво момиче на танц.

Не, той не е мъжът, за когото съм определена. Но усмивката му кара страните ми да пламнат.

— И така — продължава Пиетро, — трябва да узная още в този момент коя, о, небеса, е тази прекрасна жена?

— Казвам се Лаура дела Скала.

— Е, Лаура дела Скала, аз съм Пиетро Кастелано и открих целта на присъствието си тук тази нощ. Тя е да танцувам с вас.

Той ме отвежда на дансинга.

Спъвам се след него, опитвам се да не изоставам.

— Не мога да танцувам — информирам го.

— Никога ли не сте танцували? Къде сте били през всичките тези години? В манастир?

— Всъщност, да.

Пиетро се смее; не мисля, че ми вярва.

— Всеки може да танцува. Дори непохватен и тромав човек като мен. Нека ви покажа как.

Той е прав. Няколко минути бавно ми показва стъпките, които ми се струваха толкова сложни, докато гледах, помага ми да науча простия ритъм, който е в основата им. Пиетро обгръща кръста ми, хваща лявата ми ръка и докато се плъзгаме по пода, виждам нашите усмихнати лица в едно от позлатените огледала. Аз, Лаура дела Скала, танцувам — и то с мъж, с когото току-що съм се запознала!

Някой силно ме стисва за ръката и двамата спираме. Баща ми.

— Извини ме, Пиетро. Дъщеря ми ми трябва.

— Да, разбира се — отвръща любезно Пиетро. Покланя ми се. — Беше удоволствие, Лаура, абсолютно удоволствие.

Баща ми се усмихва изкуствено и ме повежда през залата.

— Стигнах до извода, че имаш нужда от придружителка — казва той. — Да те научи как се правят нещата.

— Татко, помните ли Паулина? Току-що я срещнах…

— Да, да — той вече не гледа към мен, а маха на някого в тълпата. — Има още много неща, които трябва да усвоиш.

— Паулина може да ме научи.

Баща ми се усмихва снизходително.

— В много отношения Паулина е по-незряла и от теб. Дължи се на това, че в живота й не е имало баща.

Човекът, на когото е махал, приближава през множеството. Млада жена. Лицето й е много бледо. Има червеникавозлатиста коса и сини като аквамарин очи, обрамчени от тъмни мигли. Красотата й е поразителна. В нея разпознавам една от старите приятелки на сестра ми.

— Това да не е…?

— Карина! — завършва баща ми и широко разтваря ръце.

Карина го целува по двете страни, после извръща прелестните си очи към мен. Надава остър вик, вдига ръка към червените си устни, после въздиша.

— Извинявам се — казва тя, като си прави вятър пред лицето с деликатните си пръсти. — За момент си помислих… Много ми напомняш за нея, Лаура.

Думите й карат очите ми да се насълзят. Хващам ръцете й и я целувам.

— Благодаря — промълвявам.

— Е, ще ви оставя да подновите запознанството си — казва баща ми. — Лаура, съветвай се с Карина по всички въпроси. Тя е идеалният пример за всяка млада дама във Венеция.

Ако Паулина беше моята най-добра приятелка, Карина бе най-добрата приятелка на сестра ми, едно от многото лъчезарни момичета, които винаги ми бяха изглеждали недостижими, докато бях малка. Когато ми напомня за името си от онези дни — Де Ферара — разбирам, че родителите й са Юлиус и Грация, облечената в черно двойка, изхвърлена от партито.

— О, не се притеснявай! — казва ми тя. — Когато се омъжих, избегнах приказките за вендета и всякакви подобни глупости. — Приглажда бялата коприна на роклята си. — И много отдавна захвърлих траурните дрехи.

Хвали се, че миналия месец се омъжила за граф Рафаело; сега е графиня. Посочва ми мъжа си сред тълпата. Хубава фигура, невисок, но с добре оформени прасци и буйна черна коса над лице на войник — широко и с резки черти. Той вдига чаша за наздравица към нас. Карина му изпраща въздушна целувка.

Разбирам защо баща ми иска да се уча от нея. Карина е онова, в което той желае да се превърна аз. Може би в избора на баща ми има и известна доза добрина; трябва да е осъзнал, че ще ми олекне, като споделя скръбта си по Беатриче. Представям си как Карина и Рафаело идват на гости на мен и Винченцо, как седят заедно с нас в двора ни, как се смеем и пием вино заедно.

Карина пъха алабастровата си ръка под лакътя ми.

— Да седнем да си поприказваме. Колко горд трябва да е баща ти, че си готова да заемеш мястото на Беатриче.

Поклащам глава.

— Никой не е в състояние да я замести. Но аз искам да почета паметта й по всевъзможен начин.

— Тя те обожаваше, Лаура. Сигурна съм, че знаеш колко много те обичаше.

Отиваме при Паулина и Пиетро, които си почиват между два танца в компанията на други млади мъже и жени. Лицата им светят.

Карина посочва към Пиетро.

— Младежо — казва закачливо тя, — отведете тайфата си нанякъде за момент. Позволете на дамите да си поемат дъх.

— Тайфата ми? — отвръща той, а очите му се разширяват, докато се прави на невинен. — Обиждате ни!

— Хм — казва Карина. Плясва с ръце. — Нуждаем се от усамотение, моля ви, господа.

Младите мъже се разпръскват. Карина се настанява на ръба на една покрита с възглавници пейка и ме дръпва до себе си. Паулина сяда от другата ми страна и момичетата се събират около нас.

— Сега — започва Карина, — да дадем уроци на едно момиче, което е ново за обществото. Чакайте да помисля… откъде да започна? А, първо, да започнем с най-важния за една венецианска дама аксесоар.

Тя изважда ветрило от роклята си, сякаш вади оръжие: върху него са нарисувани лястовици, пърхащи из клоните на кипарис. Очите на Карина блестят.

— Чудесно е! Осигурява хлад през горещите вечери — обяснява тя. — Идеално за тайни разговори, особено такива за любов.

Разтваря ветрилото пред лицето си и оставя открити единствено очите си. Миглите й кокетно трепкат. Паулина и останалите момичета се кикотят.

— Ветрилото — продължава Карина. — Едно просто нещо, евтино и лесно да се осигури, но в действителност струва цяло състояние. Гледай да имаш по едно за всеки тоалет. Но никога в черно и златно, запомни това.

— Защо да не е в черно и златно? — питам. Струва ми се, че имам да уча хиляди неща.

— Защото — обяснява Паулина — черното и златното са цветовете на ветрилото на херцогинята. Независимо в какво е облечена, ветрилото й винаги е в черно и златно.

Карина кимва.

— Дожът и съпругата му определят всички правила във Венеция, както ще потвърдят бедните ми родители при всяка удала им се възможност.

Музикантите започват друга песен и момичетата се втурват да се присъединят към Пиетро и приятелите му. Хващат се за ръце и се завъртат в сложен танц. Карина, Паулина и аз оставаме седнали. Двете отварят широко впечатляващите си ветрила.

Зад параван от кост и коприна научавам клюки за хората, които минават покрай нас. Една жена е добре известна с любовните си афери с мъже, които са под нейния статус. Карина споделя, че всички наричат палацото й „хангарът за лодки“, тъй като когато съпругът й отсъства, тя развлича огромен брой гондолиери в дома си. Има един човек, който е на ръба на финансов колапс, и тази вечер отчаяно се опитва да си върне свършени преди време услуги, преди цялото му богатство да е потънало безвъзвратно. Изражението му е като на преследван човек. Струва ми се жестоко да се говори за хората по този начин, но се улавям как се понасям по течението на клюката и скандала.

Стряскам се, когато Паулина и Карина внезапно затварят ветрила. Двете се изправят, изпънали рамене назад. Чертите им замръзват.

Към нас приближава някакъв старец — по-стар от баща ми, прегърбен и слаб. Аз също ставам, по-бавно. Мъжът се усмихва. Покрай ушите му висят кичури коса, подобни на бяла прежда. Ръцете и лицето му са обсипани с кафяви старчески петна, прилични на влажна ръжда. С изключение на тесните му очи, които примигват и сълзят, останалата част от тялото му сякаш е заключено в някакъв вид парализа. Когато накрая отваря уста, за да заговори, в ъгълчетата й се събират мехурчета слюнка.

— Добър вечер, Лаура — казва старецът. — Това съм аз, Винченцо.