Именно от там идва звукът.
Бианка.
Докато пее, подшива подгъва на една рокля от червено кадифе, скъпа и разкошна, с дантела от скъпоценни камъни на гърдите. Цветът е толкова наситен и богат, а камъните и мънистата толкова искрящи, че самият им вид разпръсква на парчета отчаяната ми фантазия. Беатриче не пее: Беатриче е мъртва.
Свличам се на пода, жадна за глътка въздух.
Бианка скача.
— Мадам! Не разбрах…
Тя разравя конците и парцалите в кошницата и изважда носна кърпа с бродирани оранжеви цветчета по краищата. Подава ми я и аз притискам красивата кърпичка към влажното си лице.
Когато дишането ми се забавя, се усмихвам на младата прислужница.
— Имаш прекрасен глас — казвам й. — Откъде знаеш тази песен?
Чертите й се отпускат.
— Сестра ви ме научи на нея.
Чувам бавните стъпки на Фаустина да приближават нагоре по стълбите. Бианка ме хваща за ръката и ме дръпва да стана, а аз се опитвам да запазя равновесие, опряла се на руините от глупавата ми надежда.
Фаустина прекрачва прага, челото й е сбърчено от загриженост. Но когато вижда червената рокля, старата жена се усмихва и с накуцване приближава напред, за да погали меките й дипли.
— Бианка, това е прекрасно — почти е готова!
— Готова за какво? — питам.
Очите на Фаустина светват.
— За теб, любов моя. Ще я носиш тази вечер, когато ще се запознаеш с Винченцо.
Не мога да ям. Не мога да се отпусна. Празненство, казва ми Фаустина. Събиране на венецианските благородници в двореца на дожа. Цялата сутрин прекарах в безцелно обикаляне из двора, представяйки си предстоящата вечер, опитвайки се да асимилирам факта, че докато тялото на сестра ми лежи неподвижно и студено, аз ще ходя на бал.
Обядът ни приключва. Фаустина, Бианка и аз се събираме в стаята ми. Двете ме къпят и обличат, но тази процедура няма нищо общо със студените бани в манастира. Всичко тежи от очакване: плисъкът на водата; смесването на ароматните масла; изсушаването на тялото ми; парфюмирането ми. Шепотът на наситеночервената рокля, която Бианка донася от стаята за ръкоделие. Дрехата помита пода, шумоли съзаклятнически — панделки, коприна, кадифе и сатен. Бианка я спуска над главата ми. Възцарява се напрегнато мълчание. Фаустина ми казва, че са им поръчали да сътворят шедьовър. Старата жена стои зад мен, стяга силно връзките на корсета, докато Бианка оправя деколтето. Лицето й е сериозно и съсредоточено върху предизвикателството.
След като роклята ми е стегната, Бианка сресва косата ми. Аналена би била горда с мен. Фаустина почиства и оформя ноктите ми и втрива малка капка зехтин в дланите ми, за да омекнат. Бианка ми поръчва да си наведа главата и поставя в косата ми два гребена от кост, инкрустирани със скъпоценни камъни.
Двете отстъпват назад, за да видят резултата от своята работа. Бианка одобрително кима, а Фаустина леко ме побутва към преддверието и ме изправя пред огледалото.
— Само се погледни — прошепва тя.
Години наред съм била облечена в опърпано кафяво, черно и сиво, със скрита под качулка коса и загрубели от работа ръце. Сега сякаш съм попаднала в някакъв сън. Момичето, отразено в огледалото, изобщо не прилича на мен. То никога не се е появявало в парчето огледало, което тайно бях вкарала в манастира. Косата ми е толкова лъскава, че още малко ще заблести. Ноктите ми са бели. Цялата съм гладка и бляскава. Не мога да откъсна поглед от себе си и усещам как през тялото ми преминава тръпка на радостно вълнение.
Фаустина поставя ръце на раменете ми, поглежда към огледалото, опряла старческата си буза до моята.
— Сърчице мое, идеална си.
Бианка не е съгласна.
— Хм — казва тя и вдига вежди. — Почти, но не съвсем. Знам кое ще е подходящият завършек.
Тя се втурва навън и се връща с кутия от тъмно дърво, която съм виждала и преди. В нея са бижутата на майка ми.
— Не! — вика Фаустина и се спуска да издърпа кутията от ръцете на младата прислужничка. — Не са ти разрешили.
Бианка вдига кутията нагоре, така че Фаустина да не може да я стигне.
— О, за Бога, това е нейният ден: тя трябва да си сложи рубините. Ще подхождат перфектно на тази рокля. Ще прилича на принцеса и баща й ще е много доволен.
— Бианка, не отваряй тази кутия — казва Фаустина. В гласа й се прокрадва странна нотка — не на заповед или раздразнение, а на паника.
Бианка през смях се завърта настрана, избягвайки ръцете на Фаустина. Протяга кутията пред мен, бързо отваря капака. Усмивката й замира. Поразена е.
Кутията е съвсем празна. В нея няма нито един рубин. Нито един камък.
— Изчезнали са! — виква Бианка. Хвърля празната кутия настрана и тя изтрополява по мраморния под.
— Трябва да кажем на синьор Дела Скала. Станал е обир!
Фаустина с въздишка прокарва пръсти през посивялата си коса. Отпуска се тежко върху леглото, раменете й увисват.
— Не, не е имало обир — твърдо заявява.
Премятам полите на роклята през ръката си и се навеждам да вдигна кутията. Затварям капака и я подавам на дойката си. Знам, че нещо не е наред.
— Фаустина? — поглеждам я въпросително. — Какво се е случило с бижутата на майка ми?
— Баща ти ги продаде — отвръща старицата. — Доходите му не са такива, каквито бяха. Надявах се… — тя хвърля строг поглед към Бианка — да ти поднеса тази новина по-внимателно.
Фаустина изпраща младата прислужница да се погрижи да подготвят лодката, която ще ме отведе на партито. Сядам на леглото и дойката ми обяснява, че баща ми е опразнил палацото от неговите съкровища. Затова са празните петна по стените. Не ми пука. Най-голямото съкровище вече е загубено за мен, тялото й лежи в ковчега.
Лодката чака. Бианка ме изпраща ухилена до вратата.
— Вълнувате ли се, че ще видите дожа, мадам? — пита ме тя.
Стискам силно каменните перила, докато се спускам по широкото извито стълбище, страхувайки се да не се спъна в полите на червената материя и на кълбета да се приземя върху мраморния под.
— Вълнувате ли се? — настоява Бианка. В гласа й се прокрадва лека тъга и аз осъзнавам, че тази вечер много от момичетата в града ще ми завиждат.
Стисвам ръката на момичето.
— Ако се запозная с него, ще ти разкажа всяка подробност.
Баща ми излиза от библиотеката. Изглежда два пъти по-едър, отколкото е в действителност, облечен в тънък клин и огромни подплънки на бежовото сако. Когато ме вижда, се усмихва и чертите му омекват.
— Сладката ми Лаура — казва той и аз се изчервявам при този тъй неочакван за мен комплимент. — Колко прелестна. Точно каквато трябва да бъдеш.
Хваща ме за ръката и двамата потегляме.
Осма глава
Докато каретата трополи по калдъръмената улица, баща ми ме потупва по ръката и ми казва какво трябва да правя и как да се държа в двореца на дожа.
— Винченцо ще е център на вниманието, разбира се, както и още неколцина членове на Великия съвет — навежда се напред, за да изтупа някаква невидима прашинка от пелерината ми. — Запомни, че вече не си дете, Лаура. Тази вечер всички ще те наблюдават. Бъдещето ни зависи от това.
В края на Гранд канал слизаме от каретата и се качваме на лодката. Заради тежките ми поли един от младите лодкари трябва да ме вдигне над стената на плавателния съд. Ръцете му около талията ми са широки и плоски почти колкото веслото, което почива, потопено във водата. Младежът се усмихва, докато ме оставя на палубата, но бързо извръща поглед встрани, тъй като баща ми се качва на борда и сяда на носа. Бледите му ръце и китки са сплетени пред гърдите му.
Заемам мястото си до него и голямата открита тясна лодка със заострени краища потегля тромаво към площад „Сан Марко“. Подминаваме Риалто — онази арка от тъмно дърво, която свързва източната със западната част на града, и навлизаме в по-отворено водно пространство. Баща ми, изглежда, не забелязва, но аз я усещам: ледената тръпка от последните мигове на сестра ми. Къде точно е паднала? Било е някъде наблизо. Навеждам се леко извън лодката и поглеждам към водата. Този мастиленосин течен гроб.
Минаваме покрай блестящите сгради и светлини на Венеция. Величествените високи къщи хвърлят удължени отражения във водата, където се размиват в сиянието на луната. Далечен смях се блъсва и отскача от твърдата каменна повърхност.
На фона на редуващите се светлини и сенки лицето на баща ми е като замръзнало и аз разбирам, че е напудрено, за да се скрият уморените бръчки. Чудя се дали се притеснява за впечатлението, което ще направя. Ще има неща, които ще иска да кажа или сторя, правила, които не познавам, и ритуали, в които никога не съм взимала участие, разговори, от които никога не съм била част. Способна съм с часове да възпявам величието на Бога. Мога да капна насила масло от корените на божур в устата на обхванат от лудост човек, пречупвайки го така, все едно е някой буен жребец. Мога с часове да седя в килия, мълчалива и неподвижна, да се преструвам, че се моля. Но не знам нищо за празненствата.
Докато приближаваме, въздухът сякаш се сгъстява. Седя със свити юмруци и притиснати към ребрата лакти. Баща ми се смее.
"Градът на тайните" отзывы
Отзывы читателей о книге "Градът на тайните". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Градът на тайните" друзьям в соцсетях.