Саша Гулд - Градът на тайните

— Защо премълча, че е син на дожа? Трябваше да ми кажеш, глупаво момиче!

Уморена съм от стените в къщата на баща ми, всяка стая ми прилича на затвор, също като килията ми в манастира.

Колкото и пъти да му повтарям, че аз самата не съм знаела, нещата не се променят. Трябва веднага да изпратя съобщение на Роберто, да му съобщя, че сме в пълна безопасност. Че мечът, надвиснал над главата му, е прибран обратно в ножницата.

— Забраних на сина на дожа да стъпва в дома ни! — Баща ми прокарва пръсти през косата си.

И колкото и да ми е втръснало от вида на стените, сред които се намирам, още повече ми е втръснало да повтарям „да, татко, не, татко“. И макар че може да е нередно от моя страна, и макар че мога да отприщя отново гнева му, няма да търпя това нито минута повече.

— О, вие сте толкова глупав човек — казвам му. — Къщата ни се руши, богатството ви се е стопило и вината за това е само и единствено ваша.

Бианка е оставила купа с плодове на ниската масичка. Баща ми я грабва и я запраща към стената. Гневният му изблик продължава, докато размазани петна от круши и нектарини се стичат бавно по боята.

— Достатъчно търпях! — реве той.

— Виждам го — казвам, опитвайки се да запазя спокойствие. — Имате ли намерение да ме ударите отново?

— Ще ме уважаваш! Върви си в стаята!

Бързо изкачвам стъпалата, без да обръщам внимание на яростните му стъпки, трополящи зад мен. Сядам на разхвърляното си легло. Вратата се затръшва и чувам превъртането на ключа в ключалката.

Тъмно е. Напрегната съм, сънят бяга от мен. Седя до прозореца. Луната отвън е изпълнена с бледо състрадание. Той е някъде там, навън, крие се от страх. Трябва да съм с него. Скоро на вратата ми тихичко се почуква.

— Аз съм, скъпа.

Фаустина. Приближавам до вратата в същия момент, в който се чува превъртането на ключа.

Голямо облекчение е да видя доброто й лице. Двете се прегръщаме.

— Как, за Бога, успя да изкопчиш ключа от него?

Тя се усмихва.

— Старата Фаустина си има своите начини — отвръща, потупвайки се отстрани по носа. — Баща ти е долу, така че трябва да сме тихи.

— Но той ми забрани да излизам, докато не ми каже. Ще си навлечеш ужасни неприятности.

— О, скъпа — казва старата жена и ме гали по косата. — Най-голямата мъдрост на старостта е, че знаеш кога е настъпил подходящият момент да нарушиш правилата. Слушай, няма време за празни приказки. — Тя разравя гънките на дрехите си и изважда навит на руло пергамент. — Ето. Донесоха го по-рано.

Печатът е размазан, затова не мога да разчета герба. Отварям го, но почеркът ми е напълно непознат. Който е писал писмото е бързал, тъй като буквите са по-скоро надраскани, отколкото изписани прилежно. Докато чета, сгърченото ми сърце отново се съживява.

— От него е! Чака ме. Трябва да отида.

Фаустина кимва и се усмихва.

— Разбира се, че трябва.

Двете планираме моето бягство в осветената от свещта стая, в която съм израснала. Фаустина излиза на пръсти и се връща с един вързоп. Отварям го и от него изпада кафяв мъжки костюм.

— Какво? За мен ли са тези дрехи?

— Принадлежаха на стария Ренато. Не можеш да рискуваш да те види баща ти или някой от приятелите му. Хайде, обличай ги.

С мъка се напъхвам в странните дрехи. Навличам кафявите бричове над дантелената си фуста. Бяла памучна риза, по-груба от онази, която Джакомо, моят художник, и Роберто, моят принц, обикновено носи. Тъмен жакет, който също нахлузвам. Напъхвам разрошената си коса в една шапка. Поглеждам се в огледалото и избухвам в смях. Приличам на голобрадо момче. След по-малко от час двамата с Роберто ще сме заедно и вече няма да има пречка, достатъчно силна, за да ни раздели.

Не мога да изляза на главната улица от страх баща ми да не ме хване, затова двете с Фаустина оплитаме въже от чаршафи. Тя проверява всеки възел поотделно, старата й ръка рязко ги дърпа, за да се увери, че са безопасни. Завързва единия край за гърба на стола и затъква облегалката под перваза. Бутва прозореца и хвърля другия край на импровизираното въже долу, в градината.

— Знаеш ли къде отиваш, сладката ми?

В думите й се крие съвсем друго значение. И двете знаем, че може да не се върна.

— Да, знам.

— Внимавай, любов моя.

Старата жена закопчава копчетата на жакета ми и подпъхва един изплъзнал се кичур под шапката.

Спускам се по въжето, като използвам възлите, за да стъпвам на тях. Ръцете ми горят, когато стигам до земята. Въжето се плъзва обратно нагоре по стената и аз изпращам въздушна целувка на милата стара Фаустина.

Бягам с наведена глава. Трябва да е много забавно да си венецианско момче. Улиците са пусти и тихи, с изключение на ехото от стъпките ми.

Зад ъгъла зървам един самотен мъж в самотна гондола. Мъжът е много висок. Широкополата му шапка хвърля кръгла сянка около лицето и раменете, така че не мога да видя как изглежда. Но въпреки това видът му ме стопля, защото това е човекът, който ще ме отведе при моя Роберто. Сърцето ми пее. Отивам при лодкаря.

— Лаура? — измърморва той, а очите му пробягват по момчешките ми дрехи.

Роберто го е изпратил.

— Да, да, благодаря ви — казвам и се качвам в гондолата. Докато сядам, лодката се клати върху неподвижната като стъкло вода.

Разправят, че никой не може да се отегчи от гледката на Венеция нощем. Блясъкът и мярващата се пред погледа красота те изненадват на всеки завой, независимо колко пъти си виждал града нощем. Докато минаваме под мостовете, а мъжът се привежда в задната част на гондолата, усещам как щастието ми расте. Други гондолиери ни подминават и мълчаливо ни поздравяват, за да не събудят заспалите граждани. Всичко ще е наред, прошепва гласът на майка ми. В крайна сметка се оказа права.

Почти усещам ръцете на Роберто около кръста си, пръстите му в косата ми. Копнежът ми е като скъпа болка, дълбока и сладка.

Озовали сме се в една част на града, която виждам за първи път. Не познавам тези канали така добре както лодкарят; сигурно се движим по непознат за мен маршрут към „Свети Лука“. Стигаме до пристана.

За един голям дървен кол на около стотина фута в искрящата вода е завързана лодка. Тя сияе със слаби светлини. Напрягам взор, за да зърна Роберто на борда, и за момент се чудя дали вече е там или още не. Докато клатушкащата се гондола пори водата, скъсявайки разстоянието между нас и лодката, различавам светещите фенери, окачени на пиринчени стойки до мястото, където се окачват веслата.

Отстрани на лодката виси стълба и гондолиерът ме отвежда до нея с едно умело движение на греблото.

— Благодаря. Много ви благодаря — казвам отново и светлината от фенерите примигва. В малката, наполовина закрита кабина има и свещи. Слагам крак на първото стъпало. Светлината от свещите повдига сенките изпод шапката на гондолиера и по лицето му бавно се разлива усмивка. Сърцето ми замира, слабо и отчаяно като на уловена в капан птичка. Мрачната усмивка става още по-широка и аз виждам зъбите му.

Златни са.