— Ако си тръгнеш сега, може би шансовете пред двама ни ще са по-големи.

Стоя пред него. Хората на Юлиус приближават и никой не се опитва да ги спре. Баща ми е отворил широко уста. Отстъпвам назад заедно с Роберто, докато не се озоваваме притиснати към една стена.

— Достатъчно! — изкрещява един глас.

Подобно на богини от някакъв друг свят, Грация и Алегреза, придружени от група жени, застават между мъжете. Вдигат ръце нагоре. Изведнъж жестът им изглежда по-могъщ от който и да е меч. Други благороднички, повечето от които съм виждала единствено маскирани, се отделят от съпрузите си и заобикалят мен и Роберто. Въоръжените мъже се колебаят, леко свеждат остриетата. Не знаят как да пробият щита от жени.

Грация застава пред съпруга си и опира длани на гърдите му.

— Юлиус. Юлиус. Юлиус — казва тя. — Никакви убийства в Божия дом. Никакви убийства на това място. — Въпреки че думите са произнесени тихо, в тях няма молба, нито надежда. Грация заповядва. Ръцете на Роберто се увиват около кръста ми. Пръстите ми са побелели там, където стискат ръката му.

Лицето на Юлиус е непроницаемо и той отново махва, което е сигнал мечовете да бъдат прибрани в ножниците. Хората му се подчиняват. Херцогинята се втурва към нас, лицето й е мрачно и решително. Когато пристига, докосва Роберто по рамото.

— Върви, синко. Веднага. — Той поглежда към майка си, после към мен. — Пусни я, казвам ти. — Херцогинята откопчва пръстите ми от ръката му и посочва към пейките на хора в предната част на параклиса. — Трябва да бягаш, преди да са те убили. Върви!

Но той не помръдва. Свалям пръстена от ръката си, оплетената халка, същата като тази на Беатриче, и я притискам към дланта му.

— Послушай майка си — казвам му. — Няма време.

Роберто най-после излиза от транса си.

— Ще се върна за теб — обещава ми, после се обръща и хуква към задната част на параклиса. Хвърля един поглед назад, после изчезва.

Оглеждам се наоколо. Алегреза и Грация идват към мен. Трябва да знаят какво съм направила, какво съм разкрила пред Карина.

Обръщам се, но тълпата се е сгъстила. Опитвам се да изляза навън, но се спъвам в полите на роклята си. Мъча се да се изправя на крака и двете жени ме подхващат отстрани.

— Махнете се от мен! — изкрещявам, но не мисля, че някой ме чува сред суматохата. — Оставете ме на мира!

Опитвам се да ги избутам. Силна съм, но те са по-силни. Дръпват ме в една странична ниша. Исус гледа от кръста си, наклонил глава на една страна, в очите му се четат страст и болка.

— Няма нужда да се съпротивляваш — казва Алегреза. — Трябва да престанеш с тази борба!

Скръцвам със зъби, опитвайки се да намеря ръката й, и тя ме пуска. Може би ще измъкне кинжал от роклята си и ще забие върха му между ребрата ми. Може би ще умра тук.

— Вие убихте сестра ми — обръщам се към Грация. — Знам какво сте сторили. Не съм малкото глупаво момиченце от манастира, за което ме смятате. Вече не.

Двете жени се споглеждат. Не мога да разбера изражението върху лицата им. По устните на Алегреза дори плъзва усмивка.

— За какво говориш, дете?

— Вие убихте Беатриче — казвам и кимвам към Грация. — Видях я да дава пари на жената, която носи пръстена на сестра ми — Бела Дона. Направи го точно на гроба на сина си. Наблюдавах я.

Грация поглежда към пода и сериозно плесва с ръце. Доволна съм, защото ми изглежда засрамена. Облекчение е, че мога да ги поставя натясно с истината. Без значение какво ще се случи после.

Но Алегреза ми изглежда още по-объркана.

— Пръстен?

Някакъв странен блясък по лицето й ме прави малко по-неуверена. Разказвам й за пръстена си, за това, как съм го видяла на ръката на една жена, която може да бъде единствено проститутка, ако се съди по провокативния й начин на обличане и разпуснатата й буйна коса. Разказвам им какво знам, какво се случи през онзи ден в „Сан Марко“. Когато свършвам, червенината по лицето на Грация е избледняла. Тя поклаща глава и се обръща с лице към мен.

— Нищо от това, което ни разказа, не е такова, за каквото го смяташ, Лаура — казва тя. — Знам какво си видяла, но Бела Дона не е убийца. Кълна се.

— Може да не е била извършила самото дело, но е била връзката с вас.

— Връзката между нас и кого? — пита Алегреза.

Между двете жени отново пробягва леко ироничен, изпълнен с недоверчивост поглед. Ако е представление, трябва да им се признае, че го изпълняват с апломб. Внезапно осъзнавам, че вече не съм сигурна в нищо. Исках да се изправя срещу тях и да се боря, но в крайниците ми се разлива странна умора.

— Защо да ви вярвам? — питам ги.

— Защото сме Сегретата — отвръща Алегреза. Що се отнася до мен, този отговор е нелогичен, но странното е, че носи в себе си тежестта на някаква дълбока и неоспорима истина.

— Знам, че Беатриче ви е потърсила.

Алегреза вдига брадичка и ме измерва с поглед.

— Да, потърси ни. И ако искаш да узнаеш повече, ще дойдеш с нас.

Независимо от онова, което ми нашепва инстинктът ми, тръгвам с тях, далеч от параклиса и шума, който е сведен до странно мъжко боботене.

— Ах! — възкликва Алегреза. — Познавам този звук. Това е шумът, който вдигат мъжете, когато разберат, че някое сбиване е било предотвратено.

Грация слага длан върху ръката ми.

— Както знаеш, след час всички заедно ще пият в някоя от таверните.

Алегреза се смее.

— Да, и ще се потупват любезно по гърбовете, ще си разправят истории за днешния ден, доволни, че могат да преувеличат истината пред онези, които не са присъствали.

Непочтителната им реч не звучи като тази на две убийци.

Отвеждат ме в дома на Алегреза, който е наблизо, вкарват ме в нейните лични покои. В салона вее ветрец, по средата на една кръгла маса се вижда широка купа с пресни плодове. Три стола, подредени в дъга, са поставени до широкия прозорец с гледка към лагуната. Алегреза ме кани да седна. В началото не се подчинявам, но щом двете с Грация заемат местата си, започвам да се чувствам като глупачка, затова сядам на третия стол.

— Беатриче ни потърси — обяснява Алегреза. — В нощта на смъртта си тя дойде на едно от нашите места за среща в града. Подобно на теб, беше отчаяна от предстоящия й брак с Винченцо.

Значи не е посетила Роберто. Представям си как сестра ми е оставила Фаустина през въпросната нощ и е поела сама по тъмните улици на града. Чудя се дали се е страхувала като мен.

— И вие не й помогнахте? — питам.

Алегреза поклаща глава.

— Правилата на Обществото са стриктни и много стари. Беатриче нямаше тайни за разкриване. — Тя свежда поглед надолу. — Затова не можахме да й помогнем.

Говори така, сякаш всичко се разбира от само себе си, но тонът й не е безразличен. В думите й звъни тъжната истина. Стояла съм там, където е стояла и сестра ми, усещала съм ръцете на маскираните жени от Сегретата да ме извеждат от стаята. Аз, разбира се, се върнах, стискайки тайната си за дожа подобно на ключ към своята свобода. Но не и Беатриче, защото единствената тайна, която е имала, е била онази, която лично чух от устата на Сесилия. Беатриче е знаела за Роберто, но не би казала на тях. Очите ми се насълзяват, като си представям как сестра ми се връща, за да срещне Фаустина до моста, смазана под тежестта на дълга си и предстоящото й бъдеще с Винченцо. По-храбра от мен, със сигурност. Моята бедна, вярна сестра, която по-скоро би живяла нещастно, отколкото да издаде една чужда тайна.

— Не сме хора, които не изпитват жал — казва Грация. — Когато новината за смъртта на сестра ти стигна до нас, дълбоко се натъжихме. Нещастието й трябва да е било много дълбоко, щом е отнела собствения си живот.

Поглеждам я остро.

— Сестра ми не се е самоубила. Някой я е нападнал и е взел пръстена й. — Разказвам им за ужасното преживяване на Фаустина, за мъжа със златните зъби в сенките, който я е държал, докато Беатриче се е давела. — Някой е взел пръстена й и сега тази жена… Бела Дона… — Поглеждам към Грация, очаквайки нова конфронтация, но лицето й остава каменно.

Единственото, което прави, е да поклати глава.

— Лаура, Бела Дона е добра жена. Разбрала си погрешно онова, което си видяла онзи ден.

Струва ми се, че съм разбрала погрешно всичко.

— Тогава какво съм видяла?

Грация си поема дълбоко дъх, после с пресеклив нисък глас започва да разказва за тъжната си връзка с Бела Дона. Историята й няма нищо общо с онова, което съм очаквала да чуя. Бракът й с Юлиус никога не е бил щастлив, признава тя, но както при много други двойки във Венеция свързването на двамата донесло на семействата им привилегии и облаги. Само няколко месеца след сватбата Грация забременяла и Бог ги благословил със син, Карлос. Докато Карлос растял, Юлиус започнал афера с дъщерята на уважаван съветник. Бедната жена забременяла и нещо по-лошо — въобразила си, че е влюбена. Успяла да скрие бременността си от семейството си, но Сегретата се сдобила с писмо от нея до Юлиус. Грация не се ядосала, нейният собствен брак бил лишен от любов. Съжалила жената и я издирила. Двете се сближили, но тогава, страхувайки се от срама да бъде разкрита, тя изчезнала.