— Можеше да ми кажеш — укорявам го.

Той отново приближава до мен и отпуска глава на рамото ми. Чувам дишането му.

— Минало е много време, откакто някой ме е наричал с това име — казва той. — Никога не съм искал да те лъжа.

— Разбирам — кимам, — но сега и други знаят тайната ти. Грация със сигурност ще каже на съпруга си.

— Не можем да знаем. Възможно е новината все още да не се е разпространила извън кръга на жените. В края на краищата, нали са Общество на тайните. — Говори с такова спокойствие, че имам чувството, че ще припадна.

— Не си заслужава да рискуваш — отвръщам. — Трябва да се махнеш оттук.

Джакомо сяда и забива лакти в масата, опира глава на дланите си.

— Твърде дълго време прекарах в бягане.

Остро почукване по вратата ни кара да подскочим.

— Те са! — възкликвам. — Вече са тук!

— Престани да се притесняваш толкова — прошепва той и ме докосва по лицето. — Дори клюките във Венеция не са в състояние да мобилизират всички с такава скорост. Но който и да е, възможно е да търси теб, а не бива да те откриват тук.

Изпразва едната чаша и отваря старите дъбови врати на гардероба, опрян до отсрещната стена. Пълен е с неговите дрехи: меки бели ризи, черни памучни панталони, два жакета — единият от тях с липсващо копче. Два чифта кожени ботуши.

— Моля те, внимавай — казвам, докато стъпвам вътре.

Той ме целува по устните, а посетителят долу почуква отново. Затваря гардероба, оставяйки ме обвита от тъмнина и от неговия аромат. Там, където вратите се срещат, се процежда тънка струйка светлина. Навеждам се към цепнатината и надничам през нея.

Първо чувам приглушения глас на жена, но в това ограничено пространство и с този объркан мозък не мога да го разпозная. Може би Грация е дошла сама? Чувам стъпки, но в тях няма паника. После една фигура влиза в стаята.

Наметната е с черна пелерина и застава с лице, обърнато в другата посока. Роберто стои срещу посетителката, по лицето му е изписано объркване. Когато жената смъква качулката си, изпод нея се изсипва червеникавозлатиста коса.

— Здравей, Карина — казва Роберто.

Тридесет и четвърта глава

Дъщерята на Грация нервно се засмива и профилът й отразява светлината.

— Така, така — казва тя. — Къде си се крил ти?

— Рисувах — предпазливо отвръща Джакомо.

— Крил си се пред самите ни очи — продължава Карина. — Сега разбирам защо никога не съм те забелязала. Променил си се много.

— Майка ти ли ти каза?

— Като вцепенена е — обяснява Карина. — Но защо не сподели с мен, че си се върнал във Венеция? Как може да си очаквал да те разпозная в тези дрехи, с тази работа, с този начин на живот? Смятам го за пълна липса на приятелство от твоя страна.

След като тя го е открила, мисля си, значи и други могат да сторят същото.

— Много неща се случиха от времето, когато бяхме деца — отвръща Роберто. — Знаеше, че не мога да се върна, без да си осигуря прикритие. — Той махва с ръка наоколо, сякаш цялата обстановка обяснява какво има предвид.

Тя приближава към гардероба. Замръзвам с око, притиснато към цепнатината. Карина сякаш гледа право към мен, но от спокойното й лице разбирам, че си внушавам.

— Проклятието на детството — мърмори тя. — Мога да ти помогна, Роберто. Затова съм тук. Знам как можеш да се върнеш обратно в обществото. Има начин.

— Не смятам, че е възможно — отвръща той. Гледа внимателно Карина, спуснал ръце от двете страни на тялото си, но не е спокоен, нито пък отпуснат.

Обърнала гръб към него, Карина се усмихва.

— Представи си какво ще е отново да бъдеш в състояние да ходиш с високо вдигната глава като сина на дожа. Представи си да се разхождаш из „Сан Марко“ в скъпите си дрехи и всички да знаят кой си и да не ти се налага никога вече да гледаш през рамо.

— Не знам — казва Роберто. — В живота на един анонимен художник има много положителни страни. — Погледът му се отправя към мястото, където се крия. Притискам ръце към гърдите си, опитвам се да успокоя дишането си.

Карина оглежда простата му стая. Мисля, че забелязвам леко злорадство в очите й. Каквото и да е чувството, то изкривява гладкото й лице и за секунда я прави грозна.

— Наистина ли смяташ, че има някакви предимства да живееш тук? По този начин? Заобиколен от селяни?

Джакомо притиска юмруци към бедрата си, както съм го виждала да прави и преди.

— Признавам, че не е за всеки.

— Единственото, което трябва да направя, е да кажа думата — продължава Карина. — Единственото, което трябва да направя, е да поговоря с баща си. Тогава ще се сдобиеш със свобода и с власт. Повече никой няма да го е грижа за онази глупава вендета. За Бога, мина толкова време! Дори не мога да се сетя кой започна пръв. Както и да е, ще успея да ги убедя колко безсмислена е цялата тази кръвна вражда.

Прави няколко стъпки към него и внимателно поставя ръка на рамото му. Очите му се спират върху пръстите й.

— Страхувам се, че дори твоето очарование не е толкова всесилно, Карина.

— Какво стана с нашето приятелство? — пита тя. — Мислех си, че ще съм първият човек, когото ще потърсиш, когато се върнеш.

— Беше трудно.

Той отстъпва назад, но тя отново се придвижва към него.

— Мислех, че ще бъдем нещо повече от приятели. Сигурна бях. Току-що бяхме пораснали достатъчно, за да сме готови за любов, когато стана онова ужасно сбиване и всичко се промени.

— Бяхме само деца.

— Мислех те за мъртъв — Карина докосва гърдите му, този път леко. Ще ми се да престане да го прави. Дланите й се спускат към стомаха му.

— Ако знаех, че през всичките тези години си бил жив… ами, щях да…

Тя бавно вдига ризата му и аз притаявам дъх. Той не се противи и тялото му се открива сантиметър след сантиметър. Почти по цялата лява част на загорелите му от слънцето гърди се простира широк неравен белег и спира близо до сърцето му.

— Карина, престани — казва Роберто и се дръпва настрани.

— О, стига, Роберто. Просто гледам — тя гали гърдите му и поставя длан върху тях. Той е застанал с гръб към извитата врата. Мога само да гледам. — Казаха, че никой не би могъл да оцелее при такава рана.

— Какво правиш тук, Карина? — гласът му е напрегнат, адамовата му ябълка помръдва.

— Тук съм, защото и аз имам една тайна — въздъхва тя.

— Така ли? — пита Роберто и спуска ризата си надолу. Карина отново се извръща настрани и свежда очи към пода.

— Ако искаш да знаеш истината, всъщност от месеци насам съм наясно, че се намираш във Венеция. Просто изчаквах подходящия момент. Чаках ето този шанс да поговоря с теб.

Роберто смръщва вежди, очевидно толкова объркан, колкото и аз самата.

— Кой ти каза?

— Аха! — възкликва Карина. — Трябва да се сещаш. Помисли си.

Възцарява се продължително мълчание. Роберто гледа право към мен, после тихо проронва:

— Беатриче.

— Жените не могат да пазят тайни — смее се Карина. — Не го ли знаеше?

— В такъв случай е споделила много мрачна тайна с теб.

— И аз не казах на никого — кимва Карина. — Макар че бих могла.

— Искрено се надявам това да е вярно — казва Роберто. Карина не обръща внимание на репликата му.

— А сега чувам — продължава тя, — че си се сближил с другата сестра. Сигурна съм, че вече знаеш за гадния, деспотичен характер на алчния й баща.

Тонът й е пропит с отвращение. Тя гледа към Роберто със задоволство и очакване. Преизпълнена е с чувство за власт.

— Искам да си вървиш — казва Роберто и отива до вратата.

Залива ме вълна от облекчение. Искам да съм там, да застана до него.

— Беатриче беше глупачка — продължава Карина. — И Лаура не е по-добра. Трансформацията се извършва пред очите ми. Карина, оголена от добрите си и мили маниери, изплюва брутално думите си.

— Беатриче ми беше приятелка — казва Роберто. — А сестра й е нещо много повече за мен.

Карина го заобикаля с накъсан смях.

— Много повече?

— Да. Много повече. Обичам Лаура дела Скала и мисля, че и тя ме обича.

Тялото на Карина се вдървява.

— Не говори като глупак, Роберто. Лаура не е нищо повече от едно току-що излязло от манастир наивно момиче. Няма маниери. Невежо е. Няма опит. Не може да задоволи сина на един дож.

— Тя е най-красивата жена във Венеция — възразява Роберто. — Единственото, което ме преследва в момента, е страхът, че не съм достатъчно добър за нея.

— Е, ако това е единственото, което те плаши, значи си по-голям глупак, отколкото съм те смятала — тросва се Карина. Но тялото й се променя; тя прокарва пръсти през косата си, гласът й става по-мек, по-меден, по-гърлен. — Аз съм вдовица. Свободна съм и мога да освободя и теб. — Отново посяга към него, но той отблъсква ръката й.