— Жив е? — промълвява тя. — Убиецът на сина ми е жив? И е в Париж? — звучи неориентирано, все едно че е пияна от новината.

— Вече не е в Париж — отвръща Сесилия. — Върнал се е във Венеция.

Грация проплаква и припада върху съседката си. Алегреза призовава за тишина.

— Засега няма как да знаем дали това е истина или не. Ще разпитам Сесилия по-подробно и пак ще се съберем.

Паулина ме хваща за ръката и ме придърпва в един ъгъл. Очите й са разширени от страх през процепите на маската.

— Не е вярно — казва тя.

— Това момиче няма причина да лъже — отвръщам възможно най-внимателно.

— Не разбираш ли какво означава тази новина?

Вниманието ми е съсредоточено върху жените, които свестяват Грация. Поклащам отрицателно глава.

— Ако Роберто е жив, тогава моят Николо вече не е първият син.

Главата ми рязко се извръща към нея. Шокирана съм.

— Дори и да не е наследник, той все още е добър съпруг.

— Но не е мъжът, за когото го смятах.

— Ти ми каза, че го обичаш, със или без богатство.

Паулина въздъхва.

— Ами да, но нещата не са толкова прости.

Приятелката ми съсипана се отправя към вратата. Грация се е надигнала от пейката, отблъсква подкрепящите я ръце на останалите жени.

— Алегреза, може ли аз да поговоря с момичето?

Алегреза кимва и Сесилия изглежда обзета от ужас, когато Грация тръгва към нея, развяла полите на черната си жалейна рокля.

— Няма защо да се страхуваш от нас — успокоява я Грация, — стига да казваш истината.

— Моля ви… Аз само… Не мога да ви кажа повече.

— Когато става дума за тайни, винаги има какво още да се каже. Първо, как си срещнала този човек, който твърди, че е Роберто?

— Учеше с брат ми — обяснява Сесилия, — преди две години, в Париж. Доверил му се е и така и аз разбрах.

— За какво е учил? — пита Грация.

— За художник — отвръща момичето.

Настръхвам под маската си. Опирам ръка в една колона, за да запазя равновесие.

Грация поглежда момичето и казва:

— Значи това е непотвърдена, спорна информация от брат, когото не можем да разпитаме.

— Брат ми е толкова лъжец, колкото и аз — отвръща Сесилия. — Той твърди, че Роберто носи верижка с медальон, на който е гравиран кръстът на дожа. Никога не го сваля.

Изведнъж изстивам, съмнението прониква през порите ми. Моят художник с неговите къдрици и добри очи е първородният син на дожа! Джакомо е Роберто. Костите му не лежат в порфирния саркофаг в „Сан Марко“, по тях все още има плът. Плът, която съм докосвала. Дъх, който се е сливал с моя.

Сещам се с каква усмивка го гледаше херцогинята по време на лова. Спомням си какво каза дожът за таланта му и как пръстите на Джакомо си играеха с медальона на врата му, когато ми разказваше за миналото. Всичко е различно от това, което изглежда. Не вярвай на никого във Венеция. Няма приятели. Тези части от моя личен катехизис бучат в главата ми. Но внезапно осъзнавам нещо. Няма да се вслушам в колебанията, посадени от гласовете на други хора. Ще слушам сърцето си.

Свалям задушаващата ме маска и я пускам на пода.

Разпитът на Грация продължава и за всеки неин въпрос Сесилия има готов отговор. Виждам как майката на Карина става твърда като камък. Решителността й нараства като огромна вълна, задвижвана от справедлив гняв заради дълг, който е смятала за платен преди много време, но той се е оказал платен с фалшива монета.

— Кръвта му принадлежи на семейството ми — прошепва мрачно тя.

— Но това е глупаво! — възкликвам. — Вендетата е била преди много години. Сега Роберто е мъж. Ако изобщо е жив.

Жените се обръщат към мен. Към откритото ми лице.

— Съпругът ми ще каже, че всичките тези години не са му се полагали — отвръща Грация.

Правя съзнателно усилие да успокоя бученето на мислите в главата ми. Трябва да го открия.

Трябва да го предупредя. Щом са способни да убият едно единадесетгодишно момче, за тях един голям мъж ще е нищо.

— Извинете ме — казвам и си проправям път сред жените.

— Къде отиваш? — вика някой след мен.

— Ние сме твоите съветнички — добавя друга, като ме хваща за ръката. — Не нарушавай клетвата, която си дала пред Сегретата.

Не мога да се освободя от хищните й дълги нокти. Но Алегреза поглежда спокойно надолу и казва:

— Оставете я да си върви. Не можем да я държим тук.

Повдигам полите си, втурвам се през вратата и се спускам по стълбите. Оставям жужащите скупчени жени зад гърба си. Трябва да го намеря.

Тридесет и трета глава

Благодарна съм, че анонимното наметало, което носех по време на събранието, до известна степен ще ме прикрива по време на това пътуване.

Една гондола се клатушка по водата, гондолиерът си вее пред лицето с широкополата си шапка.

— Моля ви! Моля ви, господине, закарайте ме до Лидо. Трябва да стигна до квартала на артистите.

Той ми подава ръка, за да ми помогне да се кача.

— Ще ви закарам възможно най-бързо. Седнете и затаете дъх.

Полагам неимоверни усилия да запазя спокойствие и да мисля логично. Тайната на Джакомо го е последвала през цяла Европа, подобно на упорита инфекция, от която няма излекуване. Смъртната му присъда е подписана и той няма представа за това, но същото се отнася и до много други. Все още има време.

Когато минаваме покрай един нисък склад, гондолиерът пита къде точно да ме остави. Усещам как ме обзема паника, когато осъзнавам, че не знам.

— Познавате ли един човек на име Джакомо? — глупав, уплашен въпрос, роден от отчаянието.

— Познавам няколко мъже с това име — усмихва се той.

Гласът ми звучи задавено.

— Художник е. Познавате ли някого, когото да попитам?

Гондолиерът слиза от лодката си и ме хваща за ръката, докато скачам навън.

— Изчакайте един момент, синьорина, ще видя дали мога да открия нещо.

Отдалечава се по една тъмна алея, след като ми е казал, че ще се върне и че е по-добре да отиде сам. Но аз не мога просто да стоя и да го чакам. Трябва да тичам.

Три парцаливи деца са провесили крака във водата и аз се спускам към тях.

— Познавате ли Джакомо? — питам ги. Те ме поглеждат и започват да се кикотят.

Гондолиерът се връща, подсвирквайки си, докато върви с бавна стъпка по алеята. Изглежда изненадан от скоростта, с която хуквам през калдъръма към него.

— Пекарят каза, че познавал един художник Джакомо — осведомява ме той. — Живее в „Калигари“, на номер седемнадесет. Отидете до края на този бряг, завийте наляво и вървете, докато стигнете „Фелучи“. „Калигари“ е третата отдясно.

Благодаря му през рамо, докато тичам. Стъпалата ми бясно трополят.

При „Калигари“ забавям стъпка, оглеждам се нагоре-надолу. Ами ако дори не е там? Може би изпълнява поръчка някъде другаде. Внезапно си го представям, изцапан с боя и подсвиркващ си като свободно момче. Но вече не е свободен.

Усещам юмруците си като мраморни блокове, когато вдигам двете си ръце и силно започвам да удрям по вратата на номер седемнадесет.

— Джакомо!

Тишина.

Моля те, бъди тук, шепна си.

Аналена ми е казвала, че отчаяните молитви понякога носят изключителна сила в себе си. Тогава не й вярвах, но в този момент — да. Вратата се отваря.

— Лаура! — усмихва се Джакомо и аз млъквам. Лицето му се мръщи. И там, на прага, той ме взема в прегръдката си и аз се притискам към него, задъхана тежко, с изпълнено от страх препускащо сърце.

— Какво има?

— В опасност си.

Той се засмива.

— От баща ти ли?

— От семейство Ферара. Вендетата.

Тези думи пресичат смеха му, лицето му пребледнява. Устните му леко се разтварят.

— Влез вътре.

Преплита пръсти в моите. Докато се качваме нагоре, тесните дървени стъпала проскърцват. На върха заставаме пред извита врата от плътно дърво. Джакомо я ритва и ме дръпва вътре. Повдига косата ми, заравя лице в нея и дълбоко вдъхва аромата й.

Стаята е просто обзаведена и светла — светлината пада от два отворени прозореца на тавана. По средата стои обикновена маса, покрита с книги, скици, бележки и платна, а в ъгъла е набутан нар с омачкани чаршафи. Другата страна е пълна с бои, рамки и стативи. До нара има простичък гардероб.

— Значи знаеш? — пита ме.

Докосвам гърдите му с върховете на пръстите си и той отпуска длан върху моята. Повдигам верижката, която виси на шията му. Улавям златния медальон и внимателно го оглеждам. Виждам кръста на херцога.

— Роберто.



Метнал е одеяло около раменете ми, защото въпреки жегата не спирам да треперя. Докато крача из стаята и се опитвам да обясня какво точно знам, Джакомо клечи до малката си печка. За втори път нарушавам клетвата си пред Сегретата. На огъня къкри мъничък чайник, по ръбовете му се плъзгат капки вода. Джакомо хваща дръжката му с един парцал и сипва гореща вода в две чаши на скрина. Ръката му трепери.