— Знам какво стана. Видях я как го гледа — озъбва се баща ми.

Все едно не съм там. И в известен смисъл наистина не съм. Имам чувството, че нищо не може да ме засегне. Чувам думите на Джакомо, отново и отново. Той каза, че ме обича. И сега, независимо колко ще се опитват да ме извадят от равновесие, знам, че стоя на стабилна основа.

Баща ми ме дръпва за ръката и ме вкарва в библиотеката, за да поговори с мен на четири очи, но в цепнатината под вратата съзирам познатите сенки и знам, че Фаустина и Бианка са клекнали там да подслушват. Имам чувството, че съм се изправила срещу мечка в пещера — така отеква и плющи из стаята гласът на баща ми.

— Небеса! — вика той. — Какво, за бога, си мислеше?

— Изобщо не мислех — признавам. На двора се случваше нещо друго, нещо ново и нелогично.

— Това е повече от очевидно — отвръща баща ми, масажирайки слепоочията си с пръсти. — Защото ти, млада госпожице, беше на крачка да съсипеш живота си. Изобщо разбираш ли какво можеше да се случи? — Това са бащински думи, гневни и страшни, но в тях има и нещо друго, освен злоба. — И с Бианка в къщата — най-голямата клюкарка в цяла Венеция! Нямаш ли грам разум? Кой би се оженил за курвата на един художник?

Той обикаля около мен, подобно на господар, чието съкровище е изложено на риска да бъде отнето насила. Но вече ми е писнало да бъда третирана като поредната монета в сандъка му.

— Как можете да ме назидавате? — питам го. — Вие, който се грижите единствено за вас самия и за вашите политически амбиции? Ако не ми пукаше за името на това семейство, за името на майка ми и това на Беатриче, мислите ли, че щях още да съм тук?

Той замръзва на място, загубил способността си да говори. Продължавам:

— Така че не сте вие човекът, който да ми казва как да се държа! Вижте вашето собствено поведение. Какъв баща трябва да сте, за да искате да омъжите дъщеря си за скелет, само за да си осигурите място във Великия съвет?

Устата му зейва от изненада. Не ме е грижа, че гневът, от който устните му побеляват, се е върнал, нито че лицето му изглежда като подпухнала червена пиперка.

Баща ми замахва и ме удря по бузата. Той не е силен мъж, но въпреки това кожата ми започва да пари, докато стоя на мястото си.

— Върви си в стаята — тихо процежда през зъби.

Дишането ми става рязко и учестено, докато топлината през лицето ми намалява. Гледам го напрегнато с надеждата, че забелязва огъня на съпротивата в душата ми.

— Върви си в стаята! — заповядва ми отново.

— Чух ви още първия път — казвам, извръщам се и тръгвам възможно най-спокойно към вратата.



Фаустина седи на ръба на леглото ми и кърши пръсти. Свивам се на кълбо сред възглавниците. През отворения прозорец долитат птичи песни, тежкото вечерно слънце е започнало да се излива в стаята като мед.

— Много съжалявам, Лаура.

— Вината не беше твоя.

— Не биваше да вдигам такава врява — казва старицата. — Ако не беше ме чул, никога нямаше…

— Знам. Просто си се притеснила за мен.

— Казах на Бианка да не изпусне нито дума пред когото и да било — добавя Фаустина.

— На мен пък ми се ще да разкажа на цяла Венеция — признавам, надигам глава от възглавницата и леко се усмихвам.

Фаустина поклаща глава.

— Със сигурност няма да го направиш. А и между другото, баща ти ме инструктира да не ти позволявам да напускаш стаята.

Тя размахва пръст и смръщва чело, имитирайки подигравателно баща ми. Смея се; поне двете с Фаустина отново сме приятелки.

— Трябва да останеш тук, докато се успокои. Ще ти донеса вечерята. — На входната врата се чука и тя изхвърча навън.

Не ми се яде. Не ми се спи. Не мога да мисля за нищо друго, освен за случката в градината.

От ситуация, в която бях принуждавана да се омъжа за човек, когото не обичам, се озовах в ситуацията да обичам човек, за когото не мога да се омъжа. Отивам до прозореца и се надвесвам навън, притаявайки дъх отново, защото именно в този момент осъзнавам едно нещо: обичам го! За пръв път разбирам защо хората издълбават преплетените си имена върху кората на кипарисите. Разбирам, че любовта има нужда да бъде заявена на всеослушание. И въпреки това не мога да разкрия моята. Ако волята на баща ми надделее, възможно е никога вече да не видя Джакомо.

Фаустина се вмъква обратно при мен.

— Алегреза е тук — казва ми тя.

— Пак ли? Какво иска?

— Баща ти я помоли да те заведе да се изповядаш.

— Нямам какво да изповядвам — отвръщам, а гневът ми отново се надига.

— Той й разказа всичко за художника.

Изсумтявам, представяйки си Алегреза — тя, от всички хора! — седнала пред изповедалнята върху възглавници от лицемерие, докато аз изливам греховете си вътре. Но знам, че тя е тук поради друга причина.

Фаустина приглажда косата ми с ръце и после я вдига нагоре в стегнат кок, опасан с панделка, за да изглеждам сериозна и разкаяна. След като старата жена излиза от стаята, вземам маската си и я скривам под наметалото. След случилото се, се чувствам дива и безгрижна, нямам какво да губя. Алегреза ме чака в атриума, чертите на лицето й са в сянка.

— Лаура — казва мрачно тя и кимва по посока на баща ми. — Ела с мен и всичко ще бъде наред.

Тридесет и втора глава

Слънцето най-накрая изчезва зад хоризонта, когато Алегреза ме завежда до скупчените гондоли при Мацини.

— Къде ме водите?

— Ти си член — отвръща простичко тя, — и има събрание.

Седим мълчаливи, докато гондолата завива надолу по някакви канали, които никога не съм виждала. Когато слизаме, установявам, че сме на място, което не познавам — в източната част на града, там, където се строят лодките. Пресичаме бързо тесните алеи и стигаме до малка, сива, ръбеста църква. Вътре танцуват пламъците на дузина свещи. Маскираните жени тихо ме поздравяват. Други просто ме докосват по ръката или рамото за добре дошла.

Успокоявам се. Доловила съм целия ритъм и всичките звуци на едно обичайно събиране на Сегретата. Вероятно ще присъствам именно на това.

Алегреза бавно отива до олтара и жените потъват в мълчание. Тя винаги успява да накара само с жест една зала да притихне.

Две жени въвеждат дребно, бледо, красиво момиче и го съпровождат до центъра на осветената църква. Косата на момичето е гладка и светла, очите — големи и кафяви, срамежливи и трепетни.

— Добре дошла, Сесилия — казва Алегреза. — Това е Обществото на тайните и ти трябва да ни кажеш своята.

Жените стоят неподвижно. Иска ми се да успокоя това момиче, което изглежда толкова уплашено. То започва да говори с лиричен, гърлен глас и колеблив италиански, загладен от едва доловим акцент.

— И вие ще ми помогнете? — пита тя. — Казаха ми, че можете да ми помогнете с моя любим. Той не е войник и не бива да го карат насила да се бие.

— Ако тайната ти е достатъчно стойностна, можем да уредим да бъде освободен от военна служба.

— Тайната ми е ценна — отвръща Сесилия. — Отнася се до дожа на Венеция.

Из стаята се разнасят приглушени гласове. Останалите сигурно се чудят също като мен дали не са чували въпросната тайна и преди.

Момичето вдига глава и леко повишава глас.

— Всъщност, това е по-скоро тайна, отнасяща се до неговия син.

Усещам как застаналата до мен Паулина се напряга.

— Тайна, която касае Николо? — притеснено пита тя.

— Не Николо — отвръща Сесилия. — Другия син, Роберто. Онзи, който би трябвало да е мъртъв.

Би трябвало? Разговорите секват. Тишината е осезаема, въпреки че някои жени отправят поглед към Грация. Очите й бляскат иззад котешката маска, но тя нищо не казва.

Сесилия поглежда нервно към Алегреза, която леко кимва.

— Продължавай.

— Искам да ви кажа, че първородният син на дожа е жив.

Жените избухват в недоверчив хор.

— Тя лъже Сегретата! — вика една.

— Заблуждава ни! — крещи друга. — Това не е истина.

— Видях го със собствените си очи — настоява Сесилия, извисявайки глас над суматохата. — В Париж.

Алегреза приближава към момичето и маскираните жени отново замлъкват.

— Това е сериозно твърдение — отбелязва Алегреза. — Костите на момчето почиват в гроб в същия този град.

Лицето на Сесилия се сгърчва.

— Какво мога да кажа? Той ми разказа за детството си и за вендетата, която го е прогонила оттук. Бил е ранен от меч и е прекарал много седмици на легло, докато се възстанови.

Въпреки че е все още уплашена, тонът й е убедителен. Протяга длани напред, за да покаже, че няма какво да крие. В очите й няма и следа от лицемерие.

Много от жените се събират около Грация, която тежко се обляга на една от тях. Разхлаждат я с ветрило, а една се втурва да й донесе табуретка, на която да седне.